Решение № 2616 от 21.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6924/2018 г.

Решение № 2616 от 21.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6924/2018 г., IV о., докладчик председателят Нина Докторова Производството е по реда на чл. 208 - 228 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 АПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Тодоров от [населено място], [област] област, подадена чрез адвокат Н. Драгиев, против решение № 56 от 13.04.2018 г., постановено по адм. д. № 367/2017 г. от Административен съд-Ш. С него е отхвърлена жалбата му против заповед № 03-РД-3934 от 20.10.2017 г. на изпълнителния директор на Д. фонд "Земеделие" (ДФЗ), с която е отказано да бъде финансирано заявлението за подпомагане с идентификационен номер на проекта 27/04/1/0.0.2429 и уникален регистрационен номер (УИН) 524644, подадено на 2.06.2015 г. на стойност 110 888 лв., с наименование на проекта: "Млад ентусиазиран и инициативен овцевъд инвестира в земеделието-целта е екоферма". В касационната жалба се съдържа оплакване за неправилност на решението, като се релевира необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон. За обосноваване на наведените доводи касаторът е направил твърдения, че съдът неправилно е възприел, че животновъдния му обект не се намира на територията на защитена зона по Националната екологична мрежа Натура 2000. В тази връзка сочи определение на понятието животновъден обект, дадено в различни нормативни актове, като твърди, че животновъдният му обект не е само местото, на което се намира овцефермата, но и пасищата, на които се отглеждат животните. По изложените съображения моли касационната инстанция, да отмени обжалваното съдебно решение, да му присъди 9 точки в съответствие с критериите по Приложение № 7 към чл. 30 от Наредба № 9 от 21.03.2015 г. Прави искане и за присъждане на разноските, направени пред двете съдебни инстанции. Ответникът по касация-изпълнителният директор на ДФЗ, редовно призован, не взема становище. Участвалият по делото прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Намира съдебното решение за правилно и законосъобразно, постановено в съответствие с разпоредбата на чл. 30, ал. 7 от Наредба № 9 от 21.03.2015 г. и фактите по делото, по изложените мотиви. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима. Тя е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е против неблагоприятен за страната съдебен акт, който подлежи на касационен контрол. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. От данните по делото се установява, че Административният съд-Ш. е бил сезиран с жалба, подадена от Т. Тодоров против заповед № 03-РД-3934 от 20.10.2017 г. на изпълнителния директор на ДФЗ. С нея е отказано финансиране на заявлението му за подпомагане по проект с идент. № 27/04/1/0.0.2429, подадено на 2.06.2015 г. на стойност 110 888 лв. Съдът е обсъдил фактите по спора относно първоначалната заповед № 03-РД/1425 от 27.04.2016 г. на изпълнителния директор, с която също е било отказано финансиране на заявлението. Тя е била отменена с решение № 124 от 30.12.2016 г., постановено по адм. д. № 161/2016 г. от Административния съд-Ш. и преписката е била върната на административния орган при условията на чл. 173, ал. 2 АПК. Решението на пръвоинстанционния съд по съществото на спора е било оставено в сила с решение № 6977 от 5.06.2017 г., постановено по адм. д. № 1938/2017 г. от Върховния административен съд. С новата заповед № 03-РД/3934 от 20.10.2017 г. предмет на жалбата, отново е било отказано финансиране на заявлението за подпомагане, но по причини различни от предходните. Съдът е пиел жалбата за допустима, а по същество-за неоснователна, поради което я е отхвърлил. За да достигне до този резултат, административният съд е установил фактите по спора, относно издадените заповеди от министъра на земеделието, храните и горите, заявлението за подпомагане на Т. Тодоров, бизнес плана му, посочените данни в попълнените таблици, съгласно Приложение № 7 към чл. 30, ал. 5 от Наредба № 9 от 21.03.2015 г. за прилагане на подмярка 4. 1 "Инвестиции в земеделски стопанства" от мярка 4 "Инвестиции в материални активи" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014-2020 г., наричана в изложението само "Наредба № 9", включително и мотивите на административния орган, съдържащи се в обжалваната заповед. Относно заявения бизнес план, в частта му за подпомагане за инвестиции за закупуване на земеделска техника е било преценено, че заявлението е било подадено след крайната дата на прием на заявление, съобразно заповед № РД 09-213 от 27.03.2015 г. на министъра на земеделието, храните и горите, с начален срок 14.04.2015 г. и краен срок – 18.05.2015 г. – т. 2 и т. 2. 1 от заповедта. Заявлението на Т. Тодоров е било подадено на 2.06.2015 г. или извън срока за крайния прием на заявления, поради което в тази част съдът е приел, че заповедта е законосъобразна. От заповед № РД 09-756 от 4.10.2016 г. на министъра на земеделието, храните и горите, съдът е установил, че е определен бюджет за сключване на договори над бюджета за приети заявления за подпомагане, като в т. 2 от нея е дадена възможност за предоставяне по заявления за подпомагане, получили оценка от 38 до ЗЗ точки, съгласно Наредба № 9. В критериите за подбор от заявлението за подпомагане, попълнено съобразно образеца към Приложение № 7, към чл. 30, ал. 5 от Наредба № 9, дадено в табличен вид, в т. 6. 3 "Проекти с инвестиции и дейности, които се изпълняват на територията на места по Натура 2000" Т. Тодоров е посочил 9 точки, а при преценка на съответствието, извършена от служителите на ДФЗ на заявлението са дадени "0". Поради това и заявлението за подпомагане е било оценено с 30 точки, вместо заявените 39 точки и е получило отказ за подпомагане на основание чл. 42, ал. 1 във връзка с чл. 30, ал. 1, т. 5 във връзка с чл. 41, ал. 1 и 2 от Наредба № 9. Съдът е съпоставил данните, попълнени в таблиците към бизнес плана на Тодоров, като е установил, че същият е заявил, че обработва 326 дка и ползва пасища в размер на 62 дка – Таблица 4. 1 от бизнес плана. Безспорно е било, че животновъдния обект на Т. Тодоров се е намирал в УПИ Х-58 в кв. 21 А-К. Б. е изискано и писмо от РИОСВ-Ш., от което е било установено, че само два от заявените БЗС по ИСАК с № 48773-27-3 с площ от 37, 60 дка и № 48773-455-13 с площ 11, 90 дка, намиращи се в землището на с. М., попадат в защитена зона BG 0000104 "Провадийски –Роякско плато". В писмото е било посочено, че имот № 070255 в землището на с. К. с площ 54, 693 дка, с начин на ползване "пасище, мера" граничи със защитена зона по смисъла на ЗБР BG 0002038 "Провадийски – Роякско плато" за опазване на дивите птици, обявена със заповед № РД-134 от 10.02.2012 г., допълнена и изменена със заповед № РД-73 от 28.01.2013 г. на министъра на околната среда и водите и попада в посочена вече защитена зона BG 0000104. При това фактическо установяване, съдът е приел, че с обжалваната заповед, издадена от компетентен орган, в писмена фирма, не са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и на материалния закон. Тъй като по делото не е имало спор по фактите, съдът е приел, че спорът е бил правен относно приложението на чл. 30, ал. 7 от Наредба № 9, а именно дали заявлението за подпомагане по този критерий – животновъдство, ползващ се с приоритет според чл. 30, ал. 1, т. 6, попада в някоя от хипотезите на разпоредбата. При извършените изчисления на заявената площ на стопанството и частта от нея попадаща в защитена зона по Натура 2000 е достигнал до извод, че заявлението не попада в първата хипотеза на ал. 7. Относно животновъдният обект, който попада в урбанизираната територия на селото е приел, че не са налице и останалите предпоставки на ал. 7, поради което е извел правен извод, че заповедта е постановена в съответствие с материалния закон. Като краен правен извод е отхвърлил жалбата. Постановеното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. От данните по делото се установява, че няма спор по фактите, така както се твърди и в касационната жалба. Т. Тодоров неправилно тълкува разпоредбата на чл. 30, ал. 7 от Наредба № 9. В нея са дадени три хипотези: 1) земеделски стопани с проекти с инвестиции, които се изпълняват на територията на места по Натура 2000 са лица, за които най-малко 75 на сто от посочената в бизнесплана земя или площ се намира в защитени зони по Националната екологична мрежа по Натура 2000, обявени със заповед на министъра по околната среда и водите 2) в случаите когато проектът е за инвестиции изцяло насочени в сектор "Животновъдство" или 3) инвестиции свързани с трайни насаждения, оранжерии или гъбарници, условието се счита за изпълнено, ако животновъдният обект, трайните насаждения, оранжериите или гъбарниците на кандидата се намират на територията на защитени зони по Националната екологична мрежа по Натура 2000. Следователно за втората и трета хипотеза е поставено едно и също изискване – животновъдният обект, трайните насаждения, оранжериите или гъбарниците да са намират на територията на защитени зони по Националната екологична програма Натура 2000. Т. Тодоров, както се посочи вече, е заявил засети площи 326 дка. Частта от площите, които попадат в защитена зона, така както е заявено от него са в размер на 85, 50 дка и не представляват 75 на сто от цялата площ, та дори не са и 50 на сто. Следователно за него първата хипотеза не е приложима. Т. Тодоров не попада и в третата хипотеза, защото инвестициите му са насочени изцяло в сектор "Животновъдство". За втора хипотеза се изисква животновъдният обект да се намира на територията на защитени зони по Националната екологична мрежа по Натура 2000. В касационната жалба се твърди, че в защитената зона пасището му попада с ЗЗ дка в имот № 070255 в землището на с. К. с площ 54, 693 дка, който е защитена зона. Но не следва да се забравя, че разпоредбата третира животновъдния обект като едно цяло, независимо дали се състои от едно пасище, две пасища или повече, както и самият животновъден обект като сграда със стопанско предназначение или ферма. Според граматическото тълкуване на разпоредбата всичките съставни части на животновъдния обект трябва да попадат в територията на защитена зона или защитени зони. Само тогава би било изпълнено изискването на втората хипотеза, която различава само животновъден обект, като едно цяло, независимо от колко съставни части се състои цялото. В този смисъл всичките цитирани нормативни разпоредби в касационната жалба, според които пасищата са част от животновъдния обект са неотносими към конкретния случай, защото една част от животновъдния обект – фермата- безспорно се намира в урбанизираната територия, която е извън защитена зона по Националната екологична мрежа Натура 2000. В случая инвестицията в сектор "Животновъдство" е в два обекта – сградата със стопанско предназначение/фермата, която не попада в защитена зона и пасище, което попада в защитена зона. От това следва, че животновъдният обект не попада изцяло в защитена зона, така както правилно е възприел административния орган в обжалваната заповед и административният съд в решението си. По така изложените съображения касационната жалба е неоснователна, а съдебното решение като обосновано и законосъобразно следва да бъде потвърдено. Направеното искане за присъждане на разноски следва да се остави без уважение с оглед на изхода на спора. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение