Решение № 229 от 22.01.2020 г. на ВКС по н. д. № 850/2019 г.

Решение № 229 от 22.01.2020 г. на ВКС по н. д. № 850/2019 г., III н. о., НК, докладчик съдията Даниел Луков Касационното производство е образувано по жалба на адв. В. Д., защитник на подсъдимия А. К., и подсъдимия К., срещу въззивно решение № 97 от 2.07.2019 г. на Бургаския апелативен съд, постановено по внохд № 80/2019 г. по описа на същия съд. В жалбата се изтъква касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Поддържа се искането, правено и пред въззивния съд, за явна несправедливост на наложеното наказание, намерило израз както по отношение на неговия размер, така и предвид отказа да намери приложение разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. Претендира се изменение на обжалваното решение, като се намали размера на наложеното наказание лишаване от свобода, намаляне на размера на кумулативно наложеното наказание лишаване от право да управлява МПС и се иска приложение на чл. 66, ал. 1 от НК. В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на касационната жалба за претендираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Намира, че въззивната инстанция не е допуснала нарушения на закона, като постановената присъда е правилна и законосъобразна. Защитникът на подсъдимия адв. Ст. С. поддържа жалбата, като изразява становище, че съдилищата по фактите не са обсъдили чистото съдебно минало на подсъдимия, направеното от него признание на вината и оказаното съдействие за разкриване на обективната истина по делото от самото начало на разследването, както и неговото семейно положение. Не били отчетени липсата на нарушения по ЗДвП до момента, както и метеорологичните условия към датата на деянието. Подсъдимият се придържа към доводите на защитника си и изразява съжаление за стореното. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 24 от 21.02.2019 г., постановена по нохд № 369/2018 г., Ямболският окръжен съд е признал подсъдимия А. К. за виновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. "б", вр. ал. 1, б. "в" вр. чл. 342, ал. 1, от НК, като му е наложил наказание от четири години и осем месеца лишаване от свобода в съответствие с разпоредбата на чл. 58а, ал. 1 от НК. На осн. чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС е бил определен първоначален общ режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, като подсъдимият е бил лишен от право да управлява МПС за срок от шест години. Приспаднато е било времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража, считано от 1.10.2018 г. В тежест на подсъдимия са били възложени разноските по делото, като съдът се разпоредил и с веществените доказателства. По жалби на защитника на подсъдимия, както и на повереника на частните обвинители, с въззивно решение № 97 от 2.07.2019 г. на Бургаския апелативен съд, постановено по внохд № 80/2019 г. по описа на същия съд, първоинстанционната присъда е била потвърдена. Касационната жалба е подадена в срок, поради което и се явява допустима. Разгледана по същество, се явява неоснователна. Производството по делото пред първата инстанция е протекло по реда на чл. 371, т. 2 от НПК. Подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти. Тези факти са рамката на обстоятелствата, които съдилищата са били длъжни да възприемат по делото и при решаване на въпросите, свързани с правната квалификация на деянието, тоест приложението на материалния закон, както и за налагане на наказанието при признаването на дееца за виновен. А виновността му е установена по безспорен начин- изложените фактически обстоятелства в обстоятелствената част на обвинителния акт напълно се подкрепят от събраните по делото доказателства, като по делото не съществува никакво съмнение относно авторството и вината на дееца. Оплакванията на жалбоподателите за явна несправедливост на наказанието са неоснователни, тъй като първоинстанционният и въззивен съд са изследвали въпроса с индивидуализацията на наказанието, при което са отчетени както общите изисквания за това, уредени в общата част на Наказателния кодекс, така и специалните, относно определяне на наказанието при съкратено съдебно следствие пред първата инстанция, по глава двадесет и седма от НПК. Съдилищата изрично са обсъдили и възможността за определяне на наказанието при условията на чл. 55 от НК и законосъобразно са я отхвърлили. При определяне на дължимото в случая наказание на подс. К. няма пренебрегнато обстоятелство от значимите за дефиниране на наказателната му отговорност – степента на обществена опасност на деянието и на дееца. От една страна правилно като смегчаващи отговорността му обстоятелства са приети чистото съдебно минало, ниската степен на личната обществена опасност на дееца, обстоятелството, че полага общественополезен труд, че има семейство и три деца-две малолетни и едно непълнолетно, за които полага грижи, обстоятелството, че е изразил критичност и искрено съжаление за извършеното, разкаянието и оказаното от него съдействие на разследващите органи още от самото начало на досъдебното производство, направеното от него самопризнание извън признанието по реда на чл. 371, т. 2 от НПК. Правилно въззивната инстанция е счела направеното от подсъдимия признание по реда на чл. 371, т. 2 от НПК като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство, тъй като съставлява елемент на цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител ( в този см. е ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСНК, т. 7 от същото). Приетите смекчаващи обстоятелства, свързани с личността на дееца, са един от показателите за това доколко същият е вграден в обществото и спазва установения правопорядък и поради това са относими към преценката за неговата личност, която съгласно чл. 54, ал. 1 от НК е задължителен елемент от индивидуализация на наказанието. Обстоятелството, че законосъобразното поведение и полагането на общественополезен труд са правило, обществена норма, не ги лишава от качеството им на смекчаващи обстоятелства, а само изключва възможността те да бъдат третирани като изключителни по смисъла на чл. 55 от НК, което е било съобразено от състава на въззивния съд. От друга страна като отегчаващи обстоятелства съдът е съобразил високата степен на обществена опасност на деянието, намерила израз в тежкия вредоносен резултат от престъпното поведение на подсъдимия. Този резултат е далеч над законовия минимум - смърт на две лица и средни телесни повреди на едно малолетно лице - при който е приложима квалификацията по чл. 343, ал. 3, б. "б" във вр. с ал. 4 от НК, и се дължи изцяло на допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за безопасно движение относно режима на скоростта (в мотивите на проверяваното решение на страница 22 от същото е допусната досадна техническа грешка, като цифрово е посочен чл. 20 от ЗДвП, вместо чл. 21 от същия закон, макар и словесно това да е коректно отразено). Това обстоятелство правилно е било ценено от контролирания съд като отегчаващо в светлината на казаното с ТР № 61/80 г. на В(К)С по н. д. № 56/80 г. -ОСНК- " Груби нарушения на правилата за движение са...., нарушение режима на скоростта... ". При това нарушенията, отнасящи се до драстичното пренебрегване на режима за скоростта, каквото е и настоящото, бележат тревожно висок ръст. Това, съчетано и с пренебрегнатите от подсъдимия пет последователни предупредителни и забранителни знаци, част от които с жълт контур и указващи именно концентрация на ПТП в пътния участък, правилно отчетено от инстанциите по фактите, са причина за преобладаващия брой пътно-транспортни произшествия със съставомерен резултат. Не търпи упрек и приемането на причинените от деянието значителни имуществени вреди като едно допълнително утежняващо наказателната отговорност на подсъдимия обстоятелство, макар те да са погълнати от настъпилия по-тежък резултат. Като такова правилно е било прието от контролирания съд и причинените несъставомерни леки телесни повреди на още едно лице. Законосъобразно е било отчетено като отегчаващо обстоятелство лишаването на едно малолетно тригодишно дете едновременно и от двамата му родители, което обстоятелство завинаги ще остави трайни следи в него, най-малко поради причината, че в тази си възраст още е останало без ежедневните грижи на своите любящи родители. В тази насока са напълно споделими разсъжденията на въззивния съд и не е необходимо отново да бъдат преповтаряни. Отчетено е било и по-високото изискване, което законът поставя към професионалните водачи на товарни автомобили, при спазване на правилата за движение по пътищата. Приетото от първата инстанция смекчаващо отговорността на дееца обстоятелство, свързано с необезопасяването на малолетния пострадал А. К. със съответната система, предвидена в ЗДвП, от страна на неговите родители и оттам наличие на съпричиняване на резултата по отношение на детето, е било изключено от въззивния съд. Аргументите за това не могат да бъдат споделени, тъй като почиват на предположения, а това е недопустимо. Независимо от това, въззивният съд не е влошил наказателното положение на подсъдимия, тъй като не е коригирал размера на наказанието в насока неговото завишаване. Приел е, че това обстоятелство няма решаващо значение за определяне размера на наказанието, което се следва на подсъдимия и този извод е правилен. На предходните съдебни инстанции е убягнало от внимание, че данни за такива фактически обстоятелства не са били отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Предвид процедурата, по която се е развило първоинстанционното производство, признанието на подсъдимия по реда на чл. 371, т. 2 от НПК обхваща само отразените от обвинението фактически обстоятелства. В тази процедура подсъдимият е длъжен да понесе и съответните тежести, една от които е липсата на възможност да претендира съпричиняване на резултата от пострадалия, тъй като това не е съвместимо с фактологията по обвинителния акт и внася съществени изменения в нейните очертания ( вж. т. 8 от ТР № 1/2009 г. на ВКС, по тълк. д. № 1/2008 г. на ОСНК). Както се посочи, от съществено значение за размера на наказанието лишаване от свобода, наложено на подсъдимия, са били приетите от въззивния съд смегчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства и липсата на несъответствие между тях с извършеното престъпление, както и с наказанието за него. Срокът от извършване на деянието – 30.09.2018 г. до настоящия момент, не може да бъде определен като излизащ извън рамките на разумния за разглеждане на дело с такава фактическа и правна сложност и налагащ корекция на санкцията само на това основание. В светлината на казаното касационния състав намира, че наложеното на подсъдимия наказание не се явява явно несправедливо и не изисква намесата на касационната инстанция. Липсва очевидно несъответствие между извършеното престъпление и наложеното наказание. Това основание за изменение на решението би било налице, когато несъответствието между наложеното наказание и степента на обществената опасност на деянието и дееца, както и на другите отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства е очевидно и това налага то да бъде намалено или увеличено. Следователно наложеното наказание не е явно несправедливо, когато размерът му се отклонява несъществено от съответстващия размер. (вж. и т. 8 от П. 1/1981-Пл. на В (К)С). Всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства са преценявани и им е отдадено съответното значение – наказанието е определено при условията на чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 54 от НК. По делото не се установяват основания за повече снизхождение към подсъдимия. Съдилищата не са пренебрегнали нито едно смекчаващо обстоятелство, нито пък са намалили относителната им тежест. Не е надценено и значението и относителната тежест на приетите отегчаващи обстоятелства. Правилен е извода, че съответното на извършеното престъпление и отговарящо в максимална степен на целите, предвидени в чл. 36 от НК наказание, е именно наложеното - четири години и осем месеца лишаване от свобода. Наказанието е справедливо, когато е съответно на извършеното деяние и данните за личността на дееца и е достатъчно за постигане на целите по чл. 36 от НК. Всяка проява на по-голямо снизхождение би била неоправдана и не би допринесла за изпълнението на целите на специалната и генерална превенция. Върху подсъдимия е упражнен такъв обем наказателна принуда, който не надхвърля необходимото за поправянето и превъзпитаването му, а от друга страна не създава в него и останалите членове на обществото чувството за ненаказуемост. Ето защо, не само подсъдимият следва да осмисли стореното от него и отражението му върху бъдещия си живот, при това в относителната изолация на определения му затворнически режим, но и върху тези, на които е известно за инцидента, наложеното на подсъдимия наказание да окаже своя предупредителен и възпиращ ефект. Предвид определения размер на наказанието лишаване от свобода и казаното по-горе относно неговата справедливост, не може да бъде удовлетворена и претенцията на жалбоподателите за приложение разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. При така определеното наказание не са налице и основания за намеса по отношение на наложеното на подсъдимия кумулативно наказание лишаване от правоуправление. Аргументацията в тази насока на въззивния съд е законосъобразна, подробна и в съответствие с всички отчетени индивидуализиращи отговорността на подсъдимия обстоятелства, поради което и не е необходимо да бъде преповтаряна. Върховният касационен съд, водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК,