Решение № 4166 от 15.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3269/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на "ТДС" ЕООД, подадена чрез процесуален представител, срещу решение № 42336/17.12.2025г., постановено по адм. дело № 5256/2025г. на Административен съд София – град, с който е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт № Р-22221723006558-091-001/05.06.2024г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП София, поправен с РАПРА № П-22221724116365-003-001/25.06.2024г., в частта потвърден с Решение № 329/27.03.2025г., на Директора на дирекция „ОДОП“ София при ЦУ на НАП, с който са установени задължения за ДДС в размер на 80 880лв. главница и 22 439.27лв. лихви за забава и задължения за корпоративен данък за 2020г., 2021г. и 2022г. в размер на 31 233лв. главница и 6 975.33лв. лихви за забава. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното съдебно решение като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът оспорва правните изводи на административния съд като сочи, че е представил доказателства водещи о извод за право да претендира ДК по издадените фактури от неговите доставчици, тъй като са изпълнени договорените между него и тези доставчици проектантски услуги. Твърди се, че отказа на съда да признае данъчен кредит по фактурите основаващ се на липсата на кадрова обезпеченост при доставчиците се отрича от практиката на СЕС и на ВАС. Сочи се, че в хода на съдебното производство не се доказа наличието на симулация и поради това неправилно е отказано правото на ДК. В частта по ЗКПО с оглед на факта, че са представени доказателства за реалността на фактурираните услуги, то в тази си част съдебното решение също е неправилно, тъй като издадените фактури отразяват вярно извършените стопански операции. По подробно изложени доводи се моли за отмяна на съдебното решение и за отмяна на РА. Претендират се разноските по делото. Ответникът - директор на Дирекция "ОДОП София, редовно уведомен, не представя отговор на касационната жалба съгласно чл. 213а, ал. 4 АПК. В проведеното съдебно заседание чрез процесуалният си представител, оспорва жалбата като неоснователна и моли съдебното решение да се остави в сила като правилно и обосновано. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа заключение за неоснователност на касационната жалба поради отсъствие на касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, след преценка по допустимостта на жалбата, правилността на решението на заявените касационни основания и извършена служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е основателна. Предмет на оспорване пред Административен съд София – град е бил РА № Р-22221723006558-091-001/05.06.2024г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП София, поправен с РАПРА № П-22221724116365-003-001/25.06.2024г., в частта потвърден с Решение № 329/27.03.2025г., на Директора на дирекция „ОДОП“ София при ЦУ на НАП, с който са установени задължения за ДДС в размер на 80 880лв. главница и 22 439.27лв. лихви за забава и задължения за корпоративен данък за 2020г., 2021г. и 2022г. в размер на 31 233лв. главница и 6 975.33лв. лихви за забава. От фактическа страна е установено, че дружеството „ТДС“ ЕООД извършва дейност по изготвяне на технически проекти на различни обекти, като установяване на съществуващото състояние на LPG инсталации на 55 бензиностанции, изготвяне на технически проекти за реконструкция на LPG инсталациите на бензиностанциите, изготвяне на количествено-стойностни сметки към техническите проекти и др. Установено е, че РЛ е ползвало право на ДК по фактури издадени от „Фортис 2019“ ЕООД, „“Форчън 4“ ЕООД, „Потенс“ ЕООД, „Метросистем“ ЕООД, „Елторо Ойл БГ 2014“ ЕООД, „Галев“ ООД и „Трафик-АГ-БГ“ ЕООД. При извършване на ревизията са представени процесните фактури и към тях съответните договори за консултантски услуги и предоставена техническа информация за съответните обекти, както и доказателства за плащане по фактурите. Органите по приходите са приели, че доставчиците не разполагат с квалифициран персонал за извършване на консултантските услуги, като липсват доказателства за лицата които са ги извършили, както и приемо-предавателни протоколи за предаване на техническите проекти. Управителя на „Фортис 2019“ ЕООД и „Потенс“ ЕООД декларира, че е извършил договорените услуги, но не представя документи за притежавана квалификация. Прието е, че управителя на РЛ притежава необходимата квалификация за извършване на услугите и няма необходимост от подизпълнители, като при превъзлагане следва в проекта да се впишат имената на изпълнителите, които носят отговорност за това. Посочено е, че е налице предмет на фактурираните доставки, но действителните доставчици не са посочени във фактурите т.е. фактурирана е доставка, която въобще не е извършена и е налице хипотезата на абсолютна симулация. С оглед на изложеното е отказано право на ДК на основание чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 от ЗДДС. Във връзка с отразените в частта по ЗДДС обстоятелства и възприетата липса на доставки на услуги и прието, че осчетоводените разходи за външни услуги не са документално обосновани и е приложена хипотезата на чл. 26, т. 2 вр. чл. 10, ал. 1 от ЗКПО, като счетоводния финансов резултат за 2020г., 2021г. и 2022г. е увеличен с тези непризнати разходи. От правна страна административният съд е приел жалбата срещу РА за допустима и при задължителната проверка по реда на чл. 160, ал. 2 ДОПК е формирал извод за издаването на акта от компетентените органи съгласно чл. 119, ал. 2 ДОПК, в изискуемата форма и съдържание. Посочил е, че РА е създаден като електронен документ и в него са положени валидни квалифицирани електронни подписи на органите по приходите по смисъла на чл. 13, ал. 3 и ал. 4 ЗЕДЕП. При извършването на ревизията не са намерени съществени процесуални нарушения и пороци, водещи до неговата нищожност. По същество съдът е достигнал до крайно заключение за законосъобразност на РА и отхвърлил оспорването като неоснователно. Приел е, че събраните доказателства по делото, включително ССЕ, не опровергават констатациите на органите по приходите за липсата на осъществени доставки на договорените услуги. Съдът е посочил, че услугите предоставяни от РЛ и във връзка с които са сключени процесните договори за превъзлагане са проектантски и са обвързани с определена квалификация на лицата, които са заети с тях. С оглед събраните по делото доказателства е прието, че В. Т. управител на „ТДС“ ЕООД притежава пълна проектантска квалификация за извършване на предоговорените услуги и няма необходимост от подизпълнители. Доколкото управителя на РЛ разполага с необходимата квалификация за извършване на услугите, следва да знае, че такава се изисква и при превъзлагане на услугите от доставчиците, но доказателства в тази насока не са представени. Съдът е посочил, че декларациите представени от проверяваните лица са еднотипни и са съставени от Ю. К. и К. К. – съпрузи, като счетоводството на РЛ и на доставчиците са извършва от един счетоводител. Липсват доказателства за конкретния предмет на доставките по фактурите, информация за извършване на доставките, липсват данни за авторски/проектантски труд и др. подобни. Първоинстанционния съд е възприел тезата на данъчния орган за наличие на абсолютна симулация т.е., че фактурираната доставка въобще не е извършвана и при това положение не е необходимо да се доказва знание у получателя за участието му в привидна сделка, тъй като то само е създало предмета на доставката. С оглед на горното е прието, че РА е законосъобразен и в частта по ЗКПО, тъй като са налице предпоставките на чл. 26, т. 2 вр. чл. 10, ал. 1 от ЗКПО и се следва увеличение на финансовия резултат за процесните години с осчетоводените разходи по фактурите по които е установено липсата на реалност на услугите. Обжалваното решение на Административен съд София – град е неправилно. Основателни са касационните оплаквания по същество за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на материалния закон и необоснованост съгласно чл. 209, т. 3 АПК. Административният съд е определил правилно приложимите материалноправни разпоредби на ЗДДС и ЗКПО, но не е обсъдил по отделно и в тяхната взаимовръзка релевантните факти по казуса и събраните доказателства. Разпоредбата на чл. 68, ал. 2 ЗДДС обуславя възникването на правото на приспадане на данъчен кредит на данъчно задълженото лице от кумулативното осъществяване на елементите от регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав. Същият, наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 ЗДДС, включва и установяването на реалното извършване на услугите по облагаемата доставка – арг. от чл. 9, ал. 1 от ЗДДС, съответно реалното предаване и приемане на стоките по доставката, съобразно изискването на чл. 6, ал. 1 ЗДДС. В тежест на лицето, претендиращо право на данъчен кредит, е да докаже, че декларираните доставки на стоки и/или услуги са изпълнени и че същите са използвани за последващи облагаеми доставки или във връзка с икономическата му дейност. Както е прието в т. 33 от решение на СЕС по дело С-154/20, "данъчната администрация не може да сведе проверката единствено до самата фактура. Тя трябва да вземе предвид и допълнителната информация, предоставена от данъчно задълженото лице. От друга страна, именно данъчно задълженото лице, което иска приспадането на ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това. Следователно данъчните органи могат да изискат от самото данъчно задължено лице доказателствата, които считат за необходими, за да преценят дали следва да се допусне исканото приспадане“. Националната юрисдикция, в съответствие с националните правила на доказване, следва да извърши цялостна проверка на фактите, за да прецени налице ли са основания за признаване на претендираното право на приспадане. (т. 37 от решение на СЕС от 18 юли 2013 г. по дело С-78/12). Въз основа на анализ на представените в хода на ревизионното и съдебното производство доказателства, настоящият съдебен състав намира извода на първоинстанционния съд за липса на реалност на доставките по процесните фактури за неправилен. Противно на изложените в съдебното решение мотиви, "ТДС“ ЕООД, чиято е доказателствената тежест, е съумяло да докаже горепосочените предпоставки за признаване правото му на данъчен кредит по фактурите, издадени от посочените по-горе доставчици. В хода на ревизията е установено, че ревизираното дружество има за основен предмет на дейност извършване на технически проекти на различни обекти и в конкретния случай се касае именно за такъв вид услуги – изготвяне на различни видове технически проекти. Както правилно е посочил първоинстанционния съд за да се докаже реално изпълнение на фактурираните услуги следва да са представени доказателства за предаване/приемане на услугите, като видно от сключените между страните договори в тях са изяснени предмета на всяка една фактурирана услуга и механизма на получаването им т.е. наличието на сключени договори за консултантски услуги и представената техническа информация за обектите води до извод, че не е само налице изградена облигационна връзка между страните но и е посочен начина на изпълнение и неговия обхват и характеристики т.е. самите договори може да се приеме, че служат и като гаранция за приемане на извършените услуги. Неоснователно е прието, че липсват доказателства относно квалификацията на доставчиците да извършат договорените услуги, тъй като както СЕС в своята практика, така и ВАС приемат, че обезпечеността на доставчиците вкл. и кадрова такава т.е. обезпеченост с кадри да извършват определена дейност не е предпоставка за правото на ДК т.е. не рефлектира върху това право по отношение получателя на доставките, освен ако не се установи от приходната администрация наличие на данъчна измама. Според данъчния орган са съставяни неистински фактури. Твърди се издаване на документи с невярно съдържание с цел неправомерно приспадане на данъчен кредит, при което ревизираното дружество няма как да не знае, че дружествата, сочени за негови доставчици, фактурират доставки, които целят симулиране на реална стопанска дейност, свързани са с отклонение от данъчно облагане и няма начин ревизираното лице да не знае, че участва в данъчна измама. От страна на приходната администрация, чиято е доказателствената тежест обаче, не е доказано наличието на измама, а приетото в обратния смисъл почива на предположения, които не са установени и доказани по пътя на главното и пълно доказване. Тъй като отказът да се признае правото на приспадане на данъчен кредит представлява изключение от основния принцип, какъвто се явява това право, данъчните органи трябва надлежно да установят обективните данни, въз основа на които може да се заключи, че данъчнозадълженото лице е извършило измама или знаело, или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама. След това националните юрисдикции следва да проверят дали съответните данъчни органи са установили наличието на такива обективни данни (в този смисъл Решения на СЕС по дело С-8/17 г., т. 39 и С-189/18 г., т. 36). Съществено в случая е, че от страна на приходната администрация не е установено извършването на данъчна измама, както и не е установено ревизираното лице да е участвало в данъчна измама или да е било част от такава, за която е знаело или не е могло да не знае. В този смисъл посоченото в РА, че е налице "абсолютна симулация", тъй като доставките не са осъществени въобще, е несподелимо, тъй като е необосновано на доказателствената съвкупност. За да не бъде признато правото на приспадане следва въз основа на обективни данни да се установи, че това право се претендира с измамна цел или с цел злоупотреба. Предвид всичко изложено по–горе, доказателствената съвкупност дава основание да се направи извод за реалност на спорните доставки, тъй като доказан се явява техният механизъм. С оглед на проведеното главно доказване от жалбоподателя относно реалността на доставките по фактурите, издадени от доставчиците „Фортис 2019“ ЕООД, „“Форчън 4“ ЕООД, „Потенс“ ЕООД, „Метросистем“ ЕООД, „Елторо Ойл БГ 2014“ ЕООД, „Галев“ ООД и „Трафик-АГ-БГ“ ЕООД, мотивите по-горе водят до заключение, че органите по приходите незаконосъобразно са увеличили финансовия му резултат за 2020г., 2021г. и 2022г., със съответните осчетоводени разходи по издадените фактури, на основание чл. 26, т. 2 ЗКПО във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗКПО. Предвид изложеното първоинстанционното съдебно решение следва да бъде отменено като необосновано и постановено в противоречие с материалния закон и вместо него следва да се постанови ново решение в съответствие с горните съображения. Тъй като делото е изяснено от фактическа и правна страна на основание чл. 222, ал. 1 АПК, касационната инстанция следва да разреши спора по същество като отмени процесния РА, поправен с РАПРА. При този изход от делото решение № 42336/17.12.2025г. на АССГ следва да бъде отменено и в частта за разноските, като въпросът се разреши от настоящия състав на съда. С оглед на своевременната претенция и представените доказателства на касатора се дължат разноски за двете съдебни инстанции, на основание чл. 161 ДОПК във вр. с чл. 4 и чл. 5 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, в общ размер на 4 928.88евро. При определянето на разноските са съобразени доказателствата за внесени държавни такси от жалбоподателя в размер на 50лв. за първоинстанционното и в размер на 578.90 евро за касационното производство, депозит за ССЕ в размер на 1 002лв., адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер на 5 500лв. и за касационната в размер на 1 000 евро. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, пр. второ във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,