Решение № 4470 от 11.5.2022 г. на ВАС, I о.

Производството е по реда на чл. 208 чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационната жалба на Г. Георгиев, [ЕГН], осъществяващ търговска дейност като ЕТ ВИГ-96 Г. Георгиев , [ЕИК] със седалище и адрес на управление: гр. София, [улица], [адрес] (съдебен адрес: гр. София, [жк], [адрес]) подадена чрез пълномощниците му адв. Дончева и адв. Димитров, против решение 4033 от 18.06.2021 г. на Административен съд София град /АССГ/, постановено по административно дело 14094/2019 г.

С оспореното решение АССГ е отхвърлил като неоснователен предявеният от ищеца Г. Георгиев, осъществяващ търговска дейност като ЕТ ВИГ-96 Г. Георгиев , срещу Върховен административен съд (ВАС) и Национална агенция за приходите (НАП) иск с правно основание чл. 4 пар. 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС) вр. чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 463 537.35 лв. в резултат от правораздавателна дейност на първия ответник и административна дейност на втория ответник, при която е допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС), заедно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане на главницата.

В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението на АССГ поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост, съставляващи касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира се неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд или разрешаване на спора по същество и уважаване на исковата претенция. В жалбата е заявено и искане за отправяне на преюдициално запитване да Съда на Европейския съюз (СЕС) за тълкуване на чл. 4 пар. 3 и чл. 6, пар. 1 ДЕС във връзка с чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. В открито съдебно заседание жалбата и искането за преюдициално запитване се поддържат от адв. Димитров.

Ответникът по касационната жалба ВАС оспорва същата чрез пълномощника си юрк. Дякова и иска да бъде оставено в сила оспореното първоинстанционно решение, както и присъждане на разноски, посочени в списък на разноските по чл. 80 ГПК.

Ответникът по касационната жалба НАП - оспорва същата чрез пълномощника си юрк. Милкотев и иска да бъде оставено в сила оспореното първоинстанционно решение, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба и неоснователност на искането за отправяне на преюдициално запитване.

Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима.

Оспореното първоинстанционно решение е валидно и допустимо като постановено от компетентен съд съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ и съобразно правилата за родова и местна подсъдност. Правилно АССГ е приел, че искът е допустим като предявен от активно легитимирана страна срещу надлежни пасивно легитимирани ответници. Претенцията на ищеца е да бъде ангажирана солидарно отговорността на ответниците за причинените му имуществени вреди.

Държавата участва в съдебните производства по спорове за обезщетения за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите /чл. 7 ЗОДОВ/. Без да става страна по делото тя е обвързана от постановеното решение. Положението на ВАС като национална юрисдикция, произнасяща се като последна инстанция по отнесен пред нея правен спор, не изключва възможността иск за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, да бъде предявен против него като процесуален субституент на държавата с твърдения, че това нарушение е допуснато в правораздавателната й дейност (виж решение 14 от 05.02.2021 г. по гр.д. 5165/2016 г. на ВКС, IV ГО).

Чл. 220 АПК задължава касационната инстанция да извърши преценка за прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение.

Според мотивите на решението, което се обжалва с касационната жалба, първостепенният съд е приел за установена следната фактическа обстановка:

С ревизионен акт (РА) 2061107819/20.01.2012 г., издаден от главен инспектор по приходите при ТД на НАП София, потвърден от директора на Дирекция Обжалване и управление на изпълнението (ОУИ) София с решение 2075 от 24.08.2012 г., на Г. Георгиев във връзка с осъществяваната от него като ЕТ ВИГ-96-Г. Георгиев търговска дейност са установени публични задължения по ЗДДС в общ размер 951 354.84 лв. /главница/ и лихви до датата на РА 288 557.06 лв. в резултат на непризнато право на приспадане на ДДС на основание чл. 68, ал. 1, т. 1 и ал. 2 вр. чл. 6 ЗДДС по фактури от негови доставчици в различни данъчни периоди от м. август 2007 г. до м. декември 2010 г. Отказът е мотивиран с недоказаност на доставките и по-конкретно на прехвърлянето на правото на собственост върху стоката (зърно) от доставчиците на получателя.

С Постановление за налагане на обезпечителни мерки (ПНОМ) от 12.05.2011 г. по реда на чл. 121, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) от публичния изпълнител е наложен запор по банковите сметки на ищеца за обезпечаване на бъдещо публично вземане по РА. С ПНОМ от 14.02.2012 г. обезпечителните мерки са продължени и на 25.10.2012 г. обслужващата банка на ищеца УниКредит Булбанк ЕАД е извършила служебен превод на сумата от 463 537.35 лв., както и на сумата от 34 357.92 лв.

РА е обжалван по съдебен ред пред АССГ и с решение 6741 от 06.11.2013 г. по административно дело 9901/2012 г. е отменен изцяло.

По касационната жалба на директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика (ОДОП) София срещу това решение е образувано административно дело 16512/2013 г. на ВАС. С решението си по това дело - 7095 от 15.06.2015 г. ВАС отменя частично първоинстанционното решение и:

1. постановява решение по съществото на спора, с което отхвърля жалбата на търговеца против РА в частта му, в която не му е признато право на приспадане на ДДС в размер на 24 825.78 лв. по фактурите от Елвиз ЕООД, в размер на 96 274.32 лв. по фактурите от Ил трейд ЕООД и в размер на 84 602 лв. по фактурите от Автостил 13 ЕООД заедно със съответните лихви за забава.

1. връща делото за ново разглеждане от друг състав на същия първоинстанционен съд по жалбата против РА в следните му части: непризнато право на приспадане на ДДС в размер на 3 705.53 лв. по две фактури, издадени от Делта Омон ЕООД; непризнато право на приспадане на ДДС в размер на 91 077.46 лв. по 14 фактури, издадени от А и Н инвест ЕООД и непризнато право на приспадане на ДДС в размер на 521 453.19 лв. по фактури, издадени от Агрокомерс ЕООД.

След повторно разглеждане на делото АССГ постановява решение 4595 от 10.07.2017 г. по административно дело 6094/2015 г., с което отменя РА в посочените по-горе в т. 2 части.

С решение 15738 от 20.12.2017 г. по административно дело 9534/2017 г. ВАС отменя решение 4595 от 10.07.2017 г. на АССГ по административно дело 6094/2015 г. и отхвърля жалбата против РА.

АССГ е приел, че правото на данъчен кредит по фактурите от доставчиците Делта Омон ЕООД, А и Н инвест ЕООД и Агрокомерс ЕООД е отказано поради това, че жалбоподателят не е доказал, че неговите доставчици реално са извършили доставките. Посочил е нормите от националния закон, транспониращи нормите от Директива 2006/112, на които ищецът се позовава (чл. 167, чл. 168, б. "а", чл. 178, б. "а", чл. 220, т. 1, чл. 226 и чл. 273). Обсъдил е решенията на СЕС по дела С-78/12 и С-285/11 и е приел, че според тях: наличието на доставка е първата и основна предпоставка за признаване правото на приспадане на ДДС; в тежест на жалбоподателя е да я докаже; преценката за това дали жалбоподателят се е справил с доказването се извършва от съда въз основа на всички обстоятелства по спора в съответствие с правилата за доказване, регламентирани в националното законодателство. Обосновал е извод, че решението на ВАС 15738 от 20.12.2017 г. по административно дело 9534/2017 г. е постановено в съответствие с практиката на СЕС.

Съдът е счел за неприложимо решението на СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142/11, тъй като касае случай, при който осъществяването на доставката е безспорно доказано.

Позовавайки се на решенията на СЕС по дела С-173/03 и С-224/01, АССГ е мотивирал недоказаност на основна предпоставка за основателност на предявения иск, а именно доказано достатъчно сериозно нарушение на правото на ЕС от страна на ВАС във връзка с постановеното от него решение 15738 от 20.12.2017 г. по административно дело 9534/2017 г.

В решението си първостепенният съд е обосновал недоказаност на посочената предпоставка и по отношение на втория ответник, който според него точно е приложил нормите на ЗДДС, транспониращи Директива 2006/112. Обезпечителните мерки също са наложени в съответствие с приложимите норми от националния закон и ищецът не е оспорил постановленията на публичния изпълнител по предвидения за това ред.

Настоящият касационен състав намира за основателен доводът на касатора, че оспореното от него първоинстанционно решение е постановено при допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила поради следното:

Правото на ЕС не съдържа изрична регламентация на иска за обезщетение за вреди, причинени на частно правните субекти от нарушаването му. СЕС приема в своите решения, че по силата на предвидения в член 4, параграф 3 ДЕС принцип на лоялното сътрудничество държавите членки са длъжни да отстранят незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на Съюза и че принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът (виж решение от 19 ноември 1991 г., Francovich и др. C-6/90 и C-9/90, т. 35, решение от 5 март 1996 г., Brasserie du pеcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, т. 31, решение от 14 март 2013 г. по дело Leth, C-420/11, т. 37 и т. 40).

Приложимите процесуални правила се определят във вътрешния правен ред на всяка държава членка по силата на принципа на процесуалната автономия на държавите членки, при условие все пак да не са по-неблагоприятни от правилата, уреждащи аналогични вътрешноправни положения (принцип на равностойност), и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правен ред (принцип на ефективността) - виж решение от 7 януари 2004 г. по дело Wells, C-201/т. 67, решение от 14 март 2013 г. по дело Leth, C-420/11, т. 38.

Материално правните предпоставки обаче се определят от СЕС в неговите решения в условията на кумулативност и те са тези, посочени в първоинстанционното решение - предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (виж решение от 25 ноември 2010 г. по дело Fus, C-429/09, т. 47, решение от 9 декември 2010 г. по дело Combinatie Spijker Infrabouw-De Jonge Konstruktie и др., C-568/08, т. 87, решение от 14 март 2013 г. по дело Leth, C-420/11, т. 37).

Задължението на държавата членка да отстрани незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на Съюза съществува във всички хипотези на нарушаване на правото на Съюза, независимо кой е публичният орган, извършил нарушението, и кой е публичният орган, който съгласно правото на съответната държава членка носи отговорност за поправянето на вредите (виж в този смисъл решение от 5 март 1996 г. по дело Brasserie du pecheur и Factortame, C-46/93 и C-48, т. 32, решение от 1 юни 1999 г. по дело Konle, C-302/97, т. 62, решение от 4 юли 2000 г. по дело Haim, C-424/97, т. 27, решение от 30 септември 2003 г. по дело Kobler, C-224/01, т. 31, решение от 25 ноември 2010 г. по дело Fus, C-429/09, т. 46).

Според приетото от СЕС в решението му по дело Milena Tomasova, С-168/15, т. 20 и т. 23 принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е приложим и когато въпросното нарушение произтича от решение на национална юрисдикция, която се произнася като последна инстанция, при наличието на същите материално правни предпоставки. Съдът е приел, че това се налага предвид съществената роля, която изпълнява съдебната власт за защита на правата, които частноправните субекти извеждат от правните норми на Съюза, и обстоятелството, че юрисдикция, която се произнася като последна инстанция, по дефиниция представлява последната инстанция, пред която те могат да предявят правата, предоставени им от тези правни норми.

Преценката за това дали допуснатото нарушение е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции съгласно дадените от СЕС насоки (решение от 14 март 2013 г. по дело Jutta Leth, т. 43, решение от 12 декември 2006 г. по дело Test Claimants in the FII Group Litigation, C-446/04, т. 210). При всички положения обаче нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (виж решение от 30 септември 2003 г., Kobler, C-224/01, т. 56, решение по дело Milena Tomasova, С-168/15, т. 26).

Именно от цитираните решения на СЕС по делата Kobler и Milena Tomasova се извежда задължителната сила на неговите решения, постановени по преюдициални запитвания на националните юрисдикции, при това не само за тези национални юрисдикции, които са отправили преюдициалното запитване, но и за всички национални съдилища, разглеждащи правен спор, решаването на който изисква прилагане на общностна норма, тълкувана с тези решения.

Горното е израз на принципа, че сходните казуси трябва да се решават по сходен начин, а съгласно чл. 19, пар. 1 и пар. 3, б. б) ДЕС СЕС осигурява спазването на правото на ЕС и се произнася с преюдициални заключения за тълкуването на това право. Следва обаче да се има предвид, че тълкуването, което СЕС дава в производството по чл. 267, пар. 2 и пар. 3 ДФЕС, има за основна цел да подпомогне националния съд при решаването на конкретен случай, поради което съдът съобразява даденото от него тълкуване с конкретните факти по главния спор и ги излага в своето решение. Затова, само когато преюдициалният въпрос е идентичен с въпрос, по който Съдът вече се е произнесъл, отговорът на този въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика или отговорът не оставя място за разумно съмнение, той се произнася с определение съгласно чл. 99 от Процедурния правилник (виж в този смисъл Костов С., Актовете на Съда на ЕС, издателство Сиби, 2011, стр. 285).

Изводът, който се налага е, че тълкуването, което СЕС дава в решенията си по преюдициални запитвания, не е абстрактно, а съобразено с конкретна фактическата обстановка, и именно в светлината на това следва да се преценява от националната юрисдикция в спор като настоящия относимостта на неговите решения с даденото от националната юрисдикция като последна инстанция разрешение на правния спор, с който е била сезирана.

Основателен е доводът, наведен в касационната жалба, че изводът на АССГ за неотносимост на решението на СЕС от 21 юни 2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, Mahagеben kft, Pеter Dаvid не е основан на установените факти по делата, по които са постановени двете решения на ВАС.

Съдът изобщо не е обсъдил първото решение на ВАС - 7095 от 15.06.2015 г. по административно дело 16512/2013 г., с което частично е решен спорът по същество и е отхвърлена жалбата против РА относно установените с него задължения за ДДС и лихви във връзка с отказано право на приспадане по фактурите, издадени от Елвиз ЕООД, Ил трейд ЕООД и Автостил 13 ЕООД. Видно от обстоятелствената част на исковата молба (стр. 6 и стр. 9) ищецът претендира имуществени вреди, причинени му във връзка с постановените две решения на ВАС, с които е потвърден РА.

Фактите по спора между ищеца и данъчната администрация във връзка със законосъобразността на посочения по-горе РА са установени в решенията на АССГ ( 6741 от 06.11.2013 г. по административно дело 9901/2012 г. и 4595 от 10.07.2017 г. по административно дело 6094/2015 г.) и това следва от нормата на чл. 220 АПК. В тези свои решения АССГ приема, че е доказана реализацията на полученото по процесните фактури зърно от ЕТ ВИГ-96 , тъй като чрез приемните протоколи /кантарни бележки е доказано предаване и приемане на определено количество от шофьор на товарния автомобил, вписан в тях, от името на ЕТ ВИГ-96 на посочените негови клиенти (мелнични комбинати и фуражни заводи). Приетите експертизи установяват съответствие на количествата по приемните протоколи и кантарните бележки и тези по фактурите на база дати на издаването на посочените документи. Според обясненията на жалбоподателя и според свидетелските показания зърното се товари предимно от кооперациите производители или земеделските производители и се транспортира за сметка на доставчиците до клиентите на ЕТ ВИГ-96 .

За да отхвърли жалбата против РА относно установените с него задължения за ДДС и лихви във връзка с отказано право на приспадане по фактурите, издадени от Елвиз ЕООД, Ил трейд ЕООД и Автостил 13 ЕООД, ВАС приема в своето решение 7095 от 15.06.2015 г. по административно дело 16512/2013 г., че кантарните и приемни бележки доказват осъществяването на доставки на зърно от ЕТ ВИГ-96 на неговите клиенти, но не и доставки от издателите на фактурите, т.е. не е доказано от жалбоподателя, че продадените от него стоки са именно тези, получени по процесните фактури. Липсват транспортни документи и други документи, доказващи доставка на зърно от издателите на фактурите чрез транспортирането му до крайните получатели.

Особеното при доставките по двете фактури, издадени от Делта Омон ЕООД, е това, че според договора и обясненията на доставчика транспортът на зърното е за сметка на жалбоподателя, а от страна на последния не са представени доказателства за осъществен такъв с посочените в приемните бележки транспортни средства за негова сметка.

За някои от транспортните средства, посочени в приемните бележки, са вписани номера на транспортни средства, за които доставчикът А и Н инвест ЕООД представя договори за наем.

За част от фактурите, издадени от Агрокомерс ЕООД, са представени товарителници. Тяхното съдържание е подробно описано в решение 6741 от 06.11.2013 г. по административно дело 9901/2012 г. на АССГ и от същото е видно, че не съдържат данни за изпращане на стоката от Агрокомерс ЕООД. В някои от тях като изпращач е вписан ЕТ ВИГ-96 , а в други изпращачите са лица, различни дори от доставчиците на Агрокомерс ЕООД по представените от последното фактури за придобиване на стоката.

Към всички фактури, издадени от Агрокомерс ЕООД, има приемо-предавателни протоколи. Не е спорно обаче, че физическо предаване и приемане на стоката от Агрокомерс ЕООД на ЕТ ВИГ-96 няма.

Отхвърлянето на жалбата против РА във второто решение на ВАС е мотивирано с обстоятелството, че е невъзможно въз основа на събраните доказателства да се проследи движението на същата от доставчиците през ревизираното лице до крайните получатели и осъществяването на доставките с един транспорт. Обоснован е извод за неприложимост на определението на СЕС по дело С-159/14, тъй като липсват доказателства за това стоката да е доставена на последващите купувачи от доставчиците на ревизирания по негово нареждане. Решението е подписано с особено мнение от докладчика, който застъпва тезата, че определението на СЕС по дело С-159/14 в случая е приложимо и решението на първостепенният съд е правилно постановено.

Фактите, които съдилищата приемат за установени, не са обсъдени от АССГ. Те са сходни при всички доставки, поради което с оглед липсата на мотиви в оспореното в настоящото касационно производство решение във връзка с първото касационно решение на ВАС, на което ищецът се позовава, същото следва да се отмени поради допуснато съществено процесуално нарушение и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Спорът в случая е за това, доказал ли е жалбоподателят материалноправните предпоставки за признаване правото му на приспадане на ДДС по спорните доставки (доставка на стока и използването й от получателя за неговите следващи облагаеми доставки) или не или е спорно само осъществяването на доставките от издателите на фактурите. Отговорът на този въпрос е важен, тъй като именно във втората хипотеза е постановено решението на СЕС по съединените дела С-80/11 и С-142/11, Mahagеben kft, Pеter Dаvid (виж т. 16, т. 27, т. 43 и т. 53), на което ищецът се позовава.

Въпросът за това дали решенията на ВАС са постановени при несъобразяване с определението на СЕС от 15 юли 2015 г. по дело С-159/14, Коела Н, също не е обсъден от АССГ, поради което е основателен доводът на касатора за допуснато от съда съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липса на мотиви по съществени негови доводи.

По така изложените съображения решението на АССГ като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия първоинстанционен съд при съобразяване с дадените указания. При новото разглеждане на делото съдът на основание чл. 226, ал. 3 АПК следва да се произнесе и по исканията на страните за разноски за настоящото касационно производство.

Неоснователно е искането на касатора за отправяне на преюдициално запитване до СЕС за тълкуване на чл. 4 пар. 3 и чл. 6, пар. 1 ДЕС във връзка с чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и отговор на въпроса допускат ли нормите на ДЕС съдебно производство, в което последната съдебна инстанция е ответник.

Както вече беше посочено по-горе, приложимите процесуални правила се определят във вътрешния правен ред на всяка държава членка по силата на принципа на процесуалната автономия на държавите членки, при условие все пак да не са по-неблагоприятни от правилата, уреждащи аналогични вътрешноправни положения (принцип на равностойност), и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правен ред (принцип на ефективността) - виж решение от 7 януари 2004 г. по дело Wells, C-201/т. 67, решение от 14 март 2013 г. по дело Leth, C-420/11, т. 38.

Според т. 122 от решението на СЕС от 4 октомври 2018 г. по дело 571/16, Н. Кантарев във вътрешния правен ред на всяка държава членка трябва да се посочат компетентните юрисдикции и да се установят процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза (в този смисъл и решение от 30 септември 2003 г., Kobler, C-224/01, т. 46). Въпросът дали компетентността на националния съд и процесуалният ред за решаване на спора трябва да зависят от качеството на публичния орган, който е извършил нарушението, както и от характера на твърдяното действие или бездействие, също се обхваща от процесуалната автономия на държавите членки (т. 129 от цитираното решение по делото Кантарев и т. 47 по делото Kobler).

При произнасянето на тричленен състав на ВАС като касационна инстанция по делото за обезщетение за вреди не са нарушени принципите на ефективност и равностойност, а цитираното по-горе решение на ВКС по гр.д. 5165/2016 г. показва неоснователност на довода на касатора за нарушение на правото му за разглеждане на делото от независим и безпристрастен съд. Съдиите, включени в касационните състави са различни, а при наличието на основания за отвод, те са длъжни да се отведат.

С оглед цитираните по-горе решения на СЕС настоящият касационен състав намира, че не са налице основания за отправяне на преюдициално запитване на основание чл. 267, първи параграф, буква "б" от ДФЕС и чл. 629, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

В решението си по делото CILFIT от 6 октомври 1982 г. (283/81) СЕС дава тълкуване на разпоредбата на чл. 267, ал. 3 ДФЕС и приема, че задължението за отправяне на преюдициално запитване от национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, не е абсолютно. Според мотивите на цитираното решение, тази юрисдикция има право на преценка дали да отправи преюдициално запитване.

По така изложените съображения искането следва да бъде отхвърлено.

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение последно вр. чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, Върховният административен съд, първо отделение