Решение № 5588 от 22.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 2675/2013 г.

Решение № 5588 от 22.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 2675/2013 г., VII о., докладчик съдията Веселина Тенева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Борислав Цветанов Русинов в качеството му на длъжностно лице от Столичен инспекторат към Столична община (СО), подадена чрез пълномощника му по делото, срещу решение № 6280 от 22.11.2012 г. по адм. дело № 7969/2011 г. по описа на Административен съд - София град, с което е отменена разпоредената от него на 12.07.2011 г. принудителна административна мярка по чл. 171, т. 5, б. "б" от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), респективно по чл. 54, ал. 1, б. "б" от Наредбата за организацията на движението на територията на Столична община (НОДТСО/наредбата) - преместване на паркирано МПС без знанието на собственика му, по отношение на лек автомобил, марка "Опел" с рег. № РВ 5218 АМ, собственост на Михаил Тихолов Екимджиев и СО е осъдена за заплати на жалбоподателя Екимджиев разноски в размер на 415 лева. Касационният жалбоподател поддържа оплаквания за неправилност на решението и моли за неговата отмяна поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Противно на изводите на съда счита, че са налице нормативните предпоставки за прилагане на процесната мярка на административна принуда, поради което същата е законосъобразно наложена. Ответникът - Михаил Тихолов Екимджиев чрез пълномощниците си - адв. Черничерска и адв. Бончева оспорва касационната жалба като неоснователна и моли за оставянето й без уважение по съображения, изложени в писмения отговор по жалбата. Прави искане за присъждане на направените разноски, включително и адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Излага доводи, че обжалваното решение е правилно и следва да се остави в сила. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания и извърши служебна проверка съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, намира същата за неоснователна. За да отмени наложената принудителна административна мярка, съдът е приел, че същата е разпоредена в противоречие с материалния закон. Решаващият съд е посочил, че разпоредбата на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП и аналогичната на нея норма на чл. 54, ал. 1, б. "б" от Наредбата за организацията на движението на територията на Столична община, регламентира три самостоятелни хипотези, при които може да се наложи ПАМ от вида на процесната. Счел е, че в случая с преместването на автомобила на Михаил Екимджиев органът е приложил първата хипотеза на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП, а именно - автомобилът е бил паркиран в нарушение на правилата за движение и паркиране, по-конкретно - в нарушение на чл. 28, ал. 7 и чл. 44, ал. 1 от НОДТСО. Въз основа на доказателствата по делото, включително съдебно-техническа експертиза, съдът е установил, че автомобилът на Екимджиев е бил паркиран в частен имот, който попада в УПИ, отреден за "градина, подземни гаражи, подземно строителство и КОО". Прието е, че мястото на паркиране не попада в "зелена система" по смисъла на чл. 61, ал. 2 вр. с ал. 1 от ЗУТ, тъй като автомобилът не е бил паркиран в "Княжевската градина" (бивш парк на Съветската армия), нито в парк или друга озеленена площ. Установено е също, че процесното МПС е било паркирано извън зоната, обозначена с табела "синя зона", паркирането в която е разрешено срещу заплащане. При тези факти съдът е преценил, че паркирането на автомобила не е било в нарушение на правилата за движение, което да предпоставя прилагане на мярката. Счел е, че след като мястото на паркиране не е част от парк, градина или зелена площ като такива, за които е установена забрана за паркиране, Михаил Екимджиев не е паркирал неправилно. От извършеното тълкуване на сочените от административния орган като нарушени разпоредби на чл. 28, ал. 7 и чл. 44, ал. 1 от НОДТСО, съдът е навел извод, че не може да бъде прието за неправилно паркирането от страна на жалбоподателя Екимджиев и поради това, че на мястото не е бил поставен изричен знак, разрешаващ паркирането, без да се дължи такса. Мярката е приета за незаконосъобразна и поради липса на доказателства относно друг елемент от фактическия й състав, а именно - мястото, на което е бил паркиран автомобилът, да е било обозначено съгласно чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство. Съдът е посочил, че извън очертаните от специалния материален закон (ЗДвП) хипотези е невъзможно да бъдат налагани ПАМ, свързани с преместване на МПС, независимо дали същото е паркирано в нарушение забраните по чл. 28, ал. 7 и чл. 44, ал. 1 НОДТСО. Съобразявайки общото разпределение на доказателствената тежест в процеса по чл. 170, ал. 1 АПК, съдът е приел за недоказано от издателя на акта съществуването на фактическите основания и изпълнението на законовите изискванията за постановяване на мярката. При така установеното отсъствие на съставомерните предпоставки от хипотезата на приложимата правна норма, наложената ПАМ е отменена като постановена в противоречие с материалноправните разпоредби. Решението е правилно. Първоинстанционният съд е установил точно и съобразно доказателствата фактическата обстановка по спора, която се възприема изцяло от касационната инстанция така, както е описана в атакувания съдебен акт. Обжалваното решение е обосновано и е постановено при правилно прилагане на материалния закон. В съответствие с фактическите обстоятелства и релевантната правна уредба съдът е направил обоснован извод за незаконосъобразност на приложената мярка на административна принуда, като изложените в решението му обстойни и задълбочени мотиви се споделят напълно от настоящия съдебен състав. Съгласно нормата на чл. 171, т. 5, б. "б" от ЗДвП, на чието основание е разпоредено репатриране на процесния автомобил, за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилага следната принудителна административна мярка: преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач, когато превозното средство е паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство, както и когато създава опасност или прави невъзможно преминаването на другите участници в движението. Хипотезите на посочената разпоредба са три: 1. когато превозното средство е паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство; 2. когато създава опасност и 3. прави невъзможно преминаването на другите участници в движението. Спорът по делото се свежда по същество до въпроса за осъществяването на предпоставките, визирани в първата хипотеза на чл. 171, т. 5, б. "б" от ЗДвП, а именно - налице ли е паркиране в нарушение на правилата за движение (в случая - на чл. 28, ал. 7 и чл. 44, ал. 1 от НОДТСО) и обозначено ли е в тази връзка мястото с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство. Следва да се посочи, че фактът на извършено на правилата за паркиране нарушение не е достатъчно, за да обуслови налагане на процесната принудителна мярка. За да е изпълнен фактическият състав на тази хипотеза за прилагане на ПАМ, е необходимо кумулативното наличие на посочените два елемента - 1. неправилно паркиране и 2. означаване на съответното място с предупреждение, че неправилно паркираното МПС подлежи на принудително преместване. Отсъствието на който и да е от тях, води на незаконосъобразност на наложената мярка. Правилен е в тази връзка изводът на съда за липса на основанията за прилагане на ПАМ. В случая е безспорно установено, че паркирането на принудително преместения автомобил не е било в нарушение на цитираните правила от наредбата - същият не е бил паркиран в забранена зона, нито в зона, допускаща платено паркиране. Обосновано и съответно на закона е заключението на съда за незаконосъобразност на разпореждането за прилагане на мярката и поради липса другата предвидена в закона предпоставка за налагането й. По делото не е доказано, а и не се твърди от касатора, мястото, на което е бил паркиран автомобилът на Екимджиев да е обозначено с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство, както изисква разпоредбата на чл. 171, т. 5, б. "б" от ЗДвП. Съдът правилно и в съответствие с материалния закон е съобразил, че принудителните мерки трябва да бъдат прилагани само в изрично и точно изброени в закон или указ случаи, както и че те трябва да са точно посочени в правната норма и да се прилагат по реда и начина, предвидени там, като издаването им трябва да е в съответствие с целта на закона, по който са предвидени (чл. 22 и чл. 23 ЗАНН). Самите материалноправни норми, с които се предвиждат такива мерки, подлежат на стриктно и ограничително тълкуване, като в този аспект е недопустимо прилагането на ПАМ на основание, което не е изрично уредено в закона, респ. при липса на всички нормативноустановени за това условия, какъвто е настоящият случай. Процесната принудителна административна мярка се явява наложена в противоречие със законните изисквания, поради което АССГ правилно я е отменил. Законосъобразно решаващият съд е присъдил в полза на жалбоподателя Екимджиев разноски за адвокатско възнаграждение, своевременно поискани от представляващите го в производството адвокати, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. В случая оказаната на Михаил Екимджиев правна помощ и съдействие е в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА, предвиждаща безплатна такава за друг юрист. Видно от разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА (в редакцията й към датата на постановяване на първоинстанционното решение), в случаите на осъществена по ал. 1 безплатна адвокатска защита, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което съдът определя в размер не по-нисък от предвидения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и осъжда другата страна да го заплати. Разглежданата хипотеза не предполага страната реално да е заплатила възнаграждение на безплатно представляващия я адвокат, поради което оплакването на касатора за недължимост на разноски за адвокатско възнаграждение с оглед липсата на доказателства за реално плащане на такова, е неоснователно. Ето защо, като е присъдил на жалбоподателя сумата от 150 лева разноски за адвокатски хонорар за един адвокат съобразно нормата на чл. 38, ал. 2 във връзка с чл. 8 и чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът е приложил правилно закона. По изложените съображения настоящата инстанция намира, че не са налице визираните в касационната жалба отменителни основания, поради което оспореното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора в касационната му фаза и предвид направеното от пълномощниците на Михаил Екимджиев - ответник по касационната жалба, искане за присъждане на разноските по делото за настоящата инстанция, в полза на същия се дължат такива за възнаграждение за един адвокат, поради което и на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА във връзка с чл. 8 и чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения Столична община следва да бъде осъдена да заплати на Михаил Екимджиев сумата от 150 (сто и петдесет) лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,