Решение № 153 от 24.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1764/2013 г.

Решение № 153 от 24.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1764/2013 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Ваня Алексиева Производството е по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Образувано е по молбата на ЕТ Д. Д. М., упражняващ търговска дейност под фирма "А. -Д. М.", [населено място] за отмяна на влязлото в сила решение на Софийски градски съд от 5.11.2012 г., по възз. гр. д. № 9436/2012 г., с което след частична отмяна на първоинстанционното решение на СРС № I-33-21 от 15.03.2012 г., по гр. д. № 18233/2011 г. е осъден молителя, като ответник по предявените в обективно кумулативно съединяване искове по чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, да заплати на [фирма] сумата 4 612.83 лв., представляваща част от претендираните 5 030 лв. от общо дължимите 12 320 лв. - неустойка върху неплатената наемна цена за конкретно посочен в исковата молба период и главница. Искането за отмяна, основано на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, молителят е обосновал с наличие на нови обстоятелства и новооткрити писмени доказателства, които са от съществено значение за делото, но които обективно не са могли да му бъдат известни при разглеждане на спора в инстанционното производство. В тази вр. молителят се позова на писмена справка от Служба по вписванията [населено място] за периода 1.01.2005 г. - 13. 12.2012 г., от която се установява, че ищцовото АД, в качеството си на купувач, е закупил на 17.01.2005 г. от Аг. "С. П." ид. ч. от сутерена на сградата и от етажа на същата / пореден № 12/, в който се намира и процесният нает от ответника щанд, а на 30.06.2006 г. е продало така закупения от него недвижим имот на трето лице "Х. ХИД". Според изложеното в обстоятелствената част на молбата за отмяна, щом към датата на сключване на процесния наемен договор [фирма] не е бил собственик на горепосочения недвижим имот, то търговското дружество не е имало правна възможност нито изрично, нито мълчаливо, като наемодател, да продължи съществуващото до момента между ЕТ Д. Д. М. и Аг. "С. П." наемно правоотношение, обстоятелство само по себе си изключващо да е налице и изискуемата се за предявяване на главния иск по чл. 232, ал. 2 ЗЗД и обусловения от него иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, активна материалноправна легитимация, което не е съобразено от решаващия съд в инстанционното производство. Ответната по молбата страна в срока по чл. 306, ал. 3 ГПК е оспорила допустимостта й, както и основателността на въведеното отменително основание по т. 1 на чл. 303, ал. 1 ГПК. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл. чл. 307, ал. 2 и сл. ГПК, намира: С определение № 92 от 9.04.2013 г., постановено по горепосоченото дело молбата, основана на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, е приета за процесуално допустима. Разгледана по същество, молбата за отмяна е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Съгласно последователната практика на ВКС отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, чийто аналог е чл. 231, б. "а" ГПК (отм.), се допуска само тогава, когато се открие ново обстоятелство или ново писмено доказателство, които съществували при висящността на спора в инстанционното производство, не са могли да бъдат известни на страната, въпреки положената от нея дължима процесуална грижа да охрани интересите си, или ако са й били известни, дори и твърдяни от последната, то е съществувала обективна невъзможност за установяването им при разглеждане на делото в редовните съдебни инстанции. Същевременно според постановките в ТР № 138/1.12.1967 г. на ОСГК на ВС новооткрито обстоятелство, което дава основание за отмяна на влязло в сила решение, може да бъде установено и с писмен документ, издаден преди или след постановяване на решението, но и в двата случая този документ удостоверява факти от действителността - доказателствени или юридически, настъпили преди неговото издаване и преди постановяване на съдебния акт, като допълнително кумулативно условие, за да настъпят предвидените в закона и целени от молителя правни последици е новооткрито обстоятелство или писмено доказателство да е от съществено значение за крайния изход по спора. Последното означава, че самото му съществуване следва да е достатъчно, за да обоснове друг правен резултат по делото, какъвто не е разглежданият случай. Нотариалният акт за продажба на недвижим имот, респ. на ид. ч. от недвижим имот е от категорията, които според чл. 4 ПВ и чл. 112 ЗС подлежат на вписване. Следователно съобразено оповестително - защитното действие на вписването спрямо всяко трето лице дава основание да се приеме, че в случая извършеното от Съдията по вписванията при Служба по вписванията [населено място] вписване, обективирано под № 4 от приложената с молбата за отмяна справка на Служба по вписванията [населено място] за периода 1.01.2005 г. - 13.12.2012 г., относно собствеността върху процесния щанд е могло обективно да бъде известно на молителя още към датата на разглеждане на спора в инстанционното производство. Доколкото в молбата за отмяна, както и в становището, изразено в проведеното по делото съдебно заседание от 24.09.2013 г. от пълномощника му - адв. М. С., молителят - ЕТ Д. М., не въвежда изрично твърдение за обективна невъзможност, въпреки проявена от него дължима процесуална грижа да охрани интересите си, да се снабди с горепосоченото писмено доказателство, нито са ангажирани доказателства в тази насока, то само на това основание молбата за отмяна се явява неоснователна. Дори и да се възприеме застъпеното от молителя становище, че "не е бил в състояние да има такива доказателства", нито е била негова доказателствената тежест да установи активната легитимация на ищеца на собственик на процесния недвижим имот, то соченото обстоятелство, материализирано в приложеното писмено доказателство, не е и от съществено значение за крайния правен резултат по делото. Не съществува спор в съдебната практика и правна доктрина, че въпросите относно сключването, изпълнението и прекратяването на наемен договор, както и произтичащите от наемното правоотношение последици могат да бъдат предмет на обсъждане единствено между страните - наемодател и наемател. Касае се за облигационно правоотношение и по силата на чл. 21, ал. 1 ЗЗД правата и задълженията по същото възникват само за страните по него. Затова и задължението на наемателя по чл. 232, ал. 2 ЗЗД, вкл. за заплащане на уговорена неустойка за забавена престация на дължимия наем, както е прието в решението, чиято отмяна се иска, е само спрямо наемодателя - единствено е легитимиран да иска изпълнение на тези задължения. В този смисъл нито за действителността на наемното правоотношение, нито за активната легитимация на наемодателя по иска с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД и по обусловената от него искова претенция, основан на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, които са били предмет на разглеждане в инстанционното производството по делото, е от значение обстоятелството кой е бил собственик на имота към датата на сключване на наемния договор, респ. неговото продължаване изрично или мълчаливо, нито какви са отношенията на последния и лицето, отдало под наем имота, както и дали съобразно тези отношения наемодателят въобще е имал право да отдаде на ответника процесния щанд под наем и да уговори неустойка за забавата й. Или, гореизложеното позволява да се обобщи, че посочената от молителя справка от Служба по вписванията [населено място] за собствеността на наетия имот, към релевантния за спора момент, освен, че не би могла да бъде възприета за удостоверяваща новооткрито обстоятелство по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, то последното не е и съществено, поради което не може да послужи като основание за отмяна на влязлото в сила решение, предмет на молбата за отмяна. Ответната по молбата страна не е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, нито е доказала извършването на такива, поради което същите следва да останат в тежест на страните, така както са направени от тях. Мотивиран от тези съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК