Решение № 10401 от 8.08.2017 г. на ВАС по адм. д. № 4597/2016 г.

Решение № 10401 от 8.08.2017 г. на ВАС по адм. д. № 4597/2016 г., V о., докладчик съдията Еманоил Митев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка вр. чл. 121, ал. 1, т. 3 и чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител /ЗДСл/. Образувано е по касационна жалба на Изпълнителна агенция "Българска служба за акредитация"/ИАБСА/ срещу решение № 1004/19.02.2016 г., постановено по адм. д. № 9766/2014 г. по описа на Административен съд С. - град, в частта, в която агенцията е осъдена да заплати на М. З. М. сумата от 5 040 лв. на основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. Твърди се, че решението в тази част е недопустимо, респективно неправилно и необосновано. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него да бъде постановено друго, с което да се отхвърли уважения иск, като неоснователен и недоказан. Претендира се присъждане на възнаграждение за юрисконсулт. Ответната в производството страна - М. З. М., чрез процесуален представител, оспорва основателността на касационната жалба. Иска оставяне в сила на първоинстанционното решение в оспорената от ИАБСА част. Също така М. М. оспорва първоинстанционното решение, в отхвърлителната му част като незаконосъобразно. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност и на двете касационни жалби. Поддържа становище за правилност и законосъобразност на първоинстанционното решение и счита, че същото следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежни страни, за които съдебният акт е неблагоприятен, поради което са процесуално допустими. Разгледана по същество са неоснователни. С обжалваното решение първоинстанционният съд осъжда ИАБСА да заплати на М. З. М. сумата от 5 040 лв., на основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, представляваща обезщетение в размер на шест основни месечни заплати за времето, през което не е заемал държавна служба/от 03.05.2012 до 03.11.2012 г./, в резултат на отменена от съда заповед № 530/02.05.2012 г. на Изпълнителния директор на ИАБСА, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.10.2014 г., до окончателното изплащане на обезщетението. Исковата молба против ИАБСА, за сумата над 5040 лева е отхвърлена като неоснователна. При постановяване на обжалваното решение, съдът приема, че искът е за обезщетяване на причинени имуществени вреди, в резултат на отменен от съда административен акт - издадената от изпълнителния директор заповед № 530/02.05.2012 г., с която незаконосъобразно е било прекратено служебното правоотношение с ищеца и която е станала причина той да остане без работа. Според текста на чл. 104, ал. 1 ЗДСл, считано от 01.07.2012 г. (ДВ, брой 38/2012 г.) максималният срок, за който може да бъде претендирано обезщетение на това основание е 6 месеца. Периодът на обезщетението е от 03.05.2012 г. (датата на издаване на отменената заповед), до 03.11.2012 г. Основната заплата, по смисъла на чл. 104, ал. 1, изр. първо; чл. 67, ал. 1 ЗДСл и чл. 3, ал. 2 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация - като основната месечна заплата се определя по нива и степени, съгласно приложение № 1 към наредбата, като се отчита нивото на заеманата длъжност, квалификация и професионален опит. Съдът приема, че основната заплата към момента на прекратявана на служебното правоотношение на М. не е включвала квалификацията и професионален опит. Съдът приема, че на тази плоскост дължимото обезщетение следва да се определи на сумата от 840 лева. В съответствие с действащата норма на чл. 104, ал. 1 ЗДСл. обезщетението, което ответникът дължи на ищцата за "цялото време, през което не е заемала държавна служба, но не за повече от 6 месеца", е определено в общ размер на 5 040 лева, която е присъдена. Предявената претенция до 9 529,60 лева е отхвърлена като неоснователна. По отношение на законните лихви върху обезщетението, на основание чл. 86 от Закона за задълженията и договорите и съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. на ВКС, по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, е прието да бъдат начислявани, считано от момента на влизане на в сила на решението, с което се отменя незаконният административен акт, в случая 19.03.2014 г. Съобразявайки се с волята на ищеца, че претендира присъждане на обезщетение за забава, от един по-късен момент -датата на предявяване на иска- 08.10.2014 г., съдът я присъдил от него момент -до окончателното изплащане на обезщетението. Решението е правилно, обосновано и постановено без да са допуснати процесуални нарушения. В чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е предвидено право на обезщетение за държавния служител в случай на отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение в размер на основната заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата. Съгласно чл. 67, ал. 4 ЗДСл органът по назначаването определя индивидуалния размер на основната заплата на държавния служител, като отчита нивото на заеманата длъжност, квалификацията и професионалния опит. В чл. 67, ал. 7 ЗДСл са регламентирани допълнителните възнаграждения и между тях законодателят не е посочил възнаграждението за прослужено време. Съгласно § 86 ПЗР на ЗИД на ЗДСл /в сила от 01.07.2012 г./, основната месечна заплата на служителя се определя така, че същата, намалена с дължимия данък и задължителните осигурителни вноски за сметка на осигуреното лице, ако са били дължими, да не е по-ниска от получаваната до този момент брутна месечна заплата, намалена с дължимите задължителни осигурителни вноски за сметка на осигуреното лице, ако са били дължими, и дължимия данък. В брутната заплата се включват: основната месечна заплата или основното месечно възнаграждение; допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащата се основна месечна заплата или основно месечно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. От анализа на цитираните разпоредби е видно, че законодателят не определя възнагражденията за прослужено време като допълнителни възнаграждения по смисъла на цитираните нормативни актове и изрично регламентира включването им в основната месечна заплата /§ 86, ал. 2 вр. с ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗДСл/. Считано от 01.07.2012 г. с приемането на Наредбата за заплатите на служителите в администрацията основната заплата и допълнително възнаграждение за прослужено време се преобразуват съвместно в основна заплата. Предвид гореизложеното, решаващият състав правилно е съобразил размера на обезщетението сумата от 840 лв. Настоящият състав намира за несъстоятелни доводите в касационната жалба, че размерът на обезщетението следва да бъде определен на база разпоредбите на чл. 3 и чл. 5, ал. 1 и 4 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация, като следва да бъде съобразена минималната заплата за съответната степен и длъжностно ниво на заеманата от М. длъжност. Неоснователно е и твърдението в касационната жалба, че присъденото обезщетение следва да бъде намалено с размера на получено от М. трудово възнаграждение. Видно от представените пред АССГ писмени доказателства- извлечения от служебна и трудова книжка на М., същия не е престирал труд нито по служебно, нито по трудово правоотношение за времето, през което е присъдено обезщетението, а сключил трудов договор на 05.11.2012 г., т. е. извън исковия период. Неоснователна е и касационната жалба на М. Спорът се свежда до това дали ответникът по тази касационна жалба се дължи обезщетение за десет или за 6 шест месеца, предвид, че старата редакция на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е позволявала да се търси обезщетение за времето, през което лицето не е заемало държавна служба, но за не повече от 10 месеца Тази норма в старата й редакция -изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г., когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда държавният служител има право на обезщетение в размер на брутната си заплата за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 10 месеца. Тази разпоредба е била действащо право към датата на издаването на заповедта. Правилно първоинстанционния съд съобразил, че по време на съдебните производства, инициирани по оспорване законосъобразността на уволнението и исковата молба за присъждане на обезщетение, посочената правна норма е претърпяла изменение в следния смисъл: когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца (изм. ДВ, бр. 95 от 2003 г., бр. 38 от 2012 г., в сила от 1.07.2012 г.). В ЗИД на ЗДСл, бр. 38/2012 г. в сила от 01.07.2012 г. не е предвидено преходно правило относно дължимото обезщетение при отменено прекратяване на служебното правоотношение, когато отмяната е постановена по отношение на заповед, издадена преди изменението на закона, поради което приложим е действащият в момента закон в редакцията му в сила от 01.07.2012 г. От чл. 104, ал. 1 също следва, че към момента на признаване на уволнението за незаконно настъпва и изискуемостта на обезщетението. Тъй като тази изискуемост на обезщетението настъпва по силата на закона, то размерът на обезщетението, ограничено със същата разпоредба до определен размер и срок, следва да се определи съобразно действащата към момента на изискуемостта редакция. Ето защо, правото на М. на обезщетение се определя от действащата в момента редакция на разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, която предвижда обезщетение в размер на основната заплата към момента на признаване на уволнението за незаконно, което обезщетение не може да бъде за по-дълъг от 6 месеца период, както приема и АССГ. Предвид изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед неоснователността и на двете касационни жалби разноските остават за сметка на страните, така както са направени. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд - пето отделение,