Решение № 380 от 25.10.2011 г. на ВКС по н. д. № 1910/2011 г.

Решение № 380 от 25.10.2011 г. на ВКС по н. д. № 1910/2011 г., II н. о., НК, докладчик съдията Татяна Кънчева Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия М. И. М. срещу присъда № 51/3.05.2011 г. по внохд № 456/11 г. на Пловдивския окръжен съд. Релевират се оплаквания по трите касационни основания, като се иска подсъдимият да бъде оправдан, алтернативно- делото да се върне за ново разглеждане. В съдебно заседание подсъдимият и неговата защита поддържат жалбата и молят да бъде уважена. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура мотивира становище, че установените факти сочат на умисъл за своене на вещите, поради което материалният закон е приложен правилно, а жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на въззивната присъда, намери за установено следното: Пловдивският окръжен съд е отменил присъда № 49/21.01.2011 г. по нохд № 3080/10 г. на Пловдивския районен съд, с която подсъдимият М. е бил оправдан по повдигнатото му обвинение и го признал за виновен в това, че на 8.07.2008 г. отнел чужди движими вещи на стойност 240 лв. от владението на П. К., без негово съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, като вещите са върнати на собственика до приключване на съдебното следствие. На основание чл. 197, т. 1 вр. чл. 194, ал. 1 и чл. 54 от НК го осъдил на една година лишаване от свобода, условно, с тригодишен изпитателен срок. Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения е мотивирано с бланкетни твърдения и е лишено от фактическо основание. Въззивният съд е събрал, проверил и обсъдил доказателствения материал цялостно и във взаимовръзка, като при оценката му не е допуснал логически несъответствия. Подробно е анализирал показанията на свидетелите К. и Б., които са източник на преки доказателства за случилото се, съпоставил ги е със съдържанието на записите от охранителните камери, както и с обясненията на подсъдимия М. и е мотивирал убедително фактическите си изводи. Не е налице твърдения с жалбата субективизъм и тенденциозност при формиране на вътрешното съдийско убеждение, доколкото въззивният съд не е дал превес на едни доказателства за сметка на други. Той не би и могъл да стори това, защото в голямата си част обясненията на подсъдимия не са в противоречие с останалите гласни и веществени доказателствени средства. Внимателното изследване на тяхното съдържание, направено в мотивната част на въззивния съдебен акт сочи, че М. не оспорва, че е намерил чип-картата и парите в сейфа, че е съзнавал, че са забравени там от друг клиент на спортния център, че ги е взел със себе си и ги е предал на собственика едва когато той се е върнал да ги търси. Твърдението му, че не е съобщил на св. Б., защото в момента на намиране на вещите тя не е била на рецепцията, съдът е отказал да кредитира с доверие, доколкото го е намерил за изцяло опровергано от нейните показания и от записите на охранителните камери. Затова Върховният касационен съд намери, че контролираната инстанция не е допуснала съществени процесуални нарушения в дейността по изграждане на фактическите си изводи. Извършила е обективен и пълен анализ на доказателствената съвкупност и е изложила убедителни аргументи защо частично не дава вяра на обясненията на М.. Не е налице касационното основание за отмяна на въззивната присъда, визирано в разпоредбата на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Неоснователно е и възражението за предубеденост на съдия от състава на въззивния съд. Видно е от съдържанието на съдебния протокол, че подсъдимият не е възразил срещу участието на съдия М. И. в разглеждане на делото и не се е ползвал от правото си да поиска нейното отвеждане. Изложените едва в касационната жалба съмнения за предубеденост, мотивирани със случай от 2004 г. и очевидно инспирирани от осъдителната присъда, не се подкрепят от данните по делото и са лишени от основание. Доводът, че предубедеността на съдия И. е афиширана от факта, че съдът не е прекратил въззивното производство след изявлението на прокурора в първото съдебно заседание, че не поддържа протеста разкрива единствено непознаване на разликата между оттегляне и неподдържане на протеста и на правомощията на въззивната инстанция в тази връзка. Върховният касационен съд намира, че при установената фактическа обстановка Пловдивският окръжен съд правилно е приложил материалния закон. Законосъобразен е изводът, че подсъдимият е осъществил обективните и субективни признаци на престъплението кражба, мотивиран с убедителни съображения, които настоящата инстанция споделя изцяло. Като е извадил безспорно чуждите вещи от сейфа, прибрал ги е в джоба на дрехите си и е напуснал помещението М. е прекъснал владението на собственика и е установил своя фактическа власт върху тях, т. е реализирал е обективната страна на престъплението. Пловдивският окръжен съд правилно е преценил за доказан и умисълът за своене на вещите, обективиран от действията и цялостното поведение на подсъдимия. Върховният касационен съд не споделя възражението, че не е налице кражба, тъй като вещите не са били във фактическата власт на конкретен правен субект. Тезата е несъстоятелна с оглед конкретиката на случилото се. Вещите не са загубени от техния собственик и случайно намерени от подсъдимия, тъй като са се намирали в заключения сейф. Достъпът до него е бил невъзможен без наличие на съответния ключ, предоставен на подсъдимия от рецепционистката. Затова не може да се приеме, че като е забравил вещите си в заключения сейф К. не осъществява фактическа власт върху тях и те са изгубени по смисъла на чл. 207 от НК, както се сочи в жалбата. Неоснователно е оплакването за явна несправедливост на наказанието. То е отмерено при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, под средния размер на предвиденото в закона и съответства на обществената опасност на деянието и на подсъдимия. Съдът е обсъдил искането за индивидуализиране на наказанието по чл. 55 от НК и правилно е стигнал до извод, че не са налице нито многобройни, нито изключителни смекчаващи вината на М. обстоятелства, които да правят възможно приложението на този законов текст. Към инкриминирания момент подсъдимият е бил действащ служител на органите на МВР, което прави поведението му особено укоримо и не само не предопределя, а изключва извод за явна незначителност на обществената опасност на извършеното. Искането за приложение на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК е неоснователно. Като взе предвид горните съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение