Решение № 12201 от 11.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 14367/2017 г.

Решение № 12201 от 11.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 14367/2017 г., V о., докладчик съдията Галина Карагьозова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Държавен фонд "Земеделие", чрез процесуалния му представител старши юрисконсулт Д. Попов, против решение № 689-А от 23.10.2017 г., постановено по адм. дело № 518/2017 г. по описа на Административен съд – Хасково. В касационната жалба са развити доводи за недопустимост на постановеното решение, поради постановяването му по недопустима искова молба, тъй като по същия иск в производството по адм. дело № 233/2015 г. по описа на Административен съд - Хасково е направен отказ от иска, нарушение, квалифицирано като такова по чл. 209, т. 3 от АПК - допуснато нарушение на съдебнопроизводствените правила. Развити са и доводи за неправилност на решението поради необоснованост на изводите на съда и неправилно приложение на материалния закон - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В обстоятелствената част на касационната жалба доводите касаят присъдената сума над сумата от 2 598 лв., но в петитума се иска отмяна изцяло на решението на съда и отхвърляне на иска, както и присъждане на разноските пред първоинстанционния съд, и юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Ответникът по касационната жалба - М. Ташева, чрез пълномощника си адв. Ташев, изразява становище, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Претендира разноски за касационното производство за адвокатски хонорар. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, както и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: С обжалваното решение Административен съд - Хасково е осъдил Държавен фонд "Земеделие" (ДФЗ) да заплати на М. Ташева сумата 4000.92 лева, представляваща обезщетение по чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл) за 6 месеца, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 12.05.2017 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлил иска на ищцата до пълния предявен размер от 5559.79 лева и е присъдил разноски по компенсация, като е осъдил ДФЗ да заплати на ищцата сумата от 700.93 лева. Съдът е събрал относимите за спора доказателства, в това число е назначил съдебно-счетоводна експертиза и вярно е установил фактите по спора. Приел е за установено, което е и безспорно, че с решение № 247 от 26.10.2015 г., постановено по адм. дело № 223/2015 г. на Административен съд - Хасково е отменена заповед № 329 от 24.04.2015 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, с която на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от ЗДСл, във вр. с чл. 108 от ЗДСл е прекратено служебното правоотношение на ищцата М. Ташева за заеманата от нея длъжност "главен експерт" към ОД - Хасково на ДФЗ, считано от 28.04.2015 година. Решението е оставено в сила с решение № 5952 от 12.05.2017 г., постановено по адм. дело № 14523/2015 г. по описа на Върховния административен съд. Със заповед № 241 от 30.05.2017 г. на изпълнителния директор на ДФЗ служителката е възстановена на предишната длъжност, считано от същата дата, но в заповедта не е посочена основната заплата, поради което в заключението на вещото лице е приет размер от 866 лв. на трудовото възнаграждение - такова, каквото е било към момента за обявяване на уволнението за незаконно. От представените писмени доказателства по делото - трудова книжка, справки от НАП, ТД - Пловдив, безспорно е установено, че след прекратяване на служебното й правоотношение с ДФЗ ищцата не е работила по служебно или по трудово правоотношение до 08.06.2016 г. От представените справки от ведомости и от заключението на вещото лице, съдът е установил и размера на изплатените на ищцата обезщетения по чл. 61 от ЗДСл и чл. 106, ал. 4 от ЗДСл - за неизползван годишен отпуск и за неспазено предизвестие, както и по чл. 106, ал. 2 от ЗДСЛ - за оставане без работа за времето от 28.04.2015 г. до 27.05.2015 г. и от 27.05.2015 г. до 27.06.2015 г. в размер на по 779.40 лева. Безспорно също така е установено от представените справки, издадени от ДФЗ, че със заповед на изпълнителния директор на ДФЗ през 2016 г. е извършено увеличение на индивидуалните месечни заплати за всички служители във фонда, като за тези, заемащи сходни позиции с тази на ищцата, увеличението е 7%. При така установеното от фактическа страна, съдът е приел от правна за неоснователно възражението, че предявения иск по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е недопустим, поради отказ от него, направен в производството по оспорване на законосъобразността на заповедта, с която е прекратено служебното правоотношение. Съдът е посочил, че не може да бъде направен предварителен отказ от право, което не е възникнало. Правото на обезщетение, възниква едва след признаване на уволнението за незаконно, което към твърдения момент на отказа не е налице. Освен това, не се установява процесуалният представител на жалбоподателката към онзи момент да е разполагал с изрично пълномощно да извърши отказ от иска. Видно от представения протокол по адм. дело № 233/2015 г. по описа на Административен съд - Хасково от с. з. на 11.06.2015 г., когато се твърди, че е направен отказ от иска, пълномощникът на жалбоподателката изрично е заявил, че ще предяви същия отделно. По същество, съдът е приел, че претенцията на М. Ташева за изплащане на обезщетение за времето през което е останала без работа, поради незаконното й уволнение, но за не повече от 6 месеца, е доказана по основание. Съдът е посочил, че са налице всички предпоставки по чл. 104, ал. 1 ЗДСл - заповедта, с която е прекратено служебното правоотношение на ищцата е отменена с влязло в сила съдебно решение и за периода от 28.04.2015 г. до 28.10.2015 г. служителката не е работила по служебно или трудово правоотношение. По отношение на размера на дължимото обезщетение съдът е приел, че размерът на основната заплата на ищцата към момента на признаване на уволнението за незаконосъобразно - 12.05.2017 г., следва да се приеме, че е 926.62 лв., като основната заплата от 866 лв. към този момент, установена от вещото лице, следва да се увеличи със 7 %, какъвто е процентът на увеличение на заплатите в ДФЗ за длъжностите, като заеманата от ищцата, определен със заповед на изпълнителния директор на ДФЗ през 2016 г. Обезщетението, изчислено за период от 6 месеца възлиза на 5559.72 лева. От посочената сума съдът е приспаднал сумата от 1558.80 лв., като е уважил възражението за прихващане, направено от ответника, със сумата, изплатена на основание чл. 106, ал. 2 от ЗДСл - 1558.80 лева (две възнаграждения по 779.40 лева за периода от 28.04.2015 г. до 27.05.2015 г. и от 28.05.2015 г. до 27.06.2015 г., изплатени на ищцата от ДФЗ). Съдът е отхвърлил възражението за прихващане със сумата, изплатена за неспазено предизвестие по чл. 106, ал. 4 от ЗДСл, като е посочил, че това обезщетение няма връзка с обезщетението по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. - двете обезщетения се дължат на различни основания и обезщетяват различни по вид вреди. По тези съображения, съдът е уважил иска в размер на 4000.92 лв., като е отхвърлил претенцията в останалата част до пълния предявен размер. Така постановеното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. На първо място, правилно съдът е приел, че предявеният иск е допустим и го е разгледал по същество. Неоснователно е релевираното отново в касационната жалба възражение за недопустимост на производството, съответно на постановеното съдебно решение. В касационната жалба не се сочи, кой от доводите на съда за допустимост на иска не съответства на закона или на правилата на формалната логика, но възражението се поддържа. Освен изложените от съда мотиви следва да се посочи, че видно от протокола от с. з. на 11.06.2015 г., по адм. дело № 223/2015 г. на Административен съд - Хасково, когато се твърди, че е направен отказ от иска, съдът е приел, че исканията в жалбата, касаещи присъждане на обезщетение не са конкретизирани и не са заявени по надлежния ред, чрез искова молба, поради което е дал възможност на пълномощника на жалбоподателката да заяви дали ги поддържа, при което същият е заявил, че ще бъдат претендирани с отделна искова молба. Следва да се приеме, че към посочения момент изобщо липсва надлежно сезиране на съда с иск за обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл., съответно не може да става дума за отказ от иск, който не е редовно предявен. Правилно съдът е приел, че предявения иск по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е доказан по основание. Съгласно чл. 104, ал. 1, изр. първо от ЗДСл когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. Правилно съдът е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав на нормата - заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на ищцата е отменена като незаконна от съда, с влязло в сила съдебно решение, съответно същата има право на обезщетение за времето, през което не е заемала държавна служба, но за не повече от 6 месеца. Безспорно е установено, че ищцата не е заемала държавна служба за повече от шест месеца, като е търпяла вредата от липса на възнаграждение, която е в пряка връзка и последица от незаконното уволнение. Правилно съдът е определил и дължимия размер на обезщетението, като е съобразил размера на заплатата на служителката, какъвто би бил към момента на признаване на уволнението за незаконно. Неоснователно е и възражението, че при прихващането е следвало да бъде прихваната сумата от 1732 лв. (за два месеца по 866 лева), вместо което съдът е прихванал сумата от 1558.80 лева (за два месеца по 779.40 лева), какъвто е размерът на реално изплатената сума от ДФЗ. Прихващането следва да бъде направено със сумата, която реално е изплатена и безспорно е установена от неоспореното заключение на вещото лице. Правилно и в съответствие с константната съдебна практика на Върховния административен съд, съдът е приел, че искането за прихващане, предявено от ответника, с размера на изплатеното обезщетение на служителя по чл. 106, ал. 4 от ЗДСл - за неспазено предизвестие при прекратяване на служебното му правоотношение е неоснователно. Правилно е прието, че двете обезщетения - по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл и чл. 106, ал. 4 от ЗДСл имат различно предназначение, поради което няма основание за прихващане на изплатената сума за неспазено предизвестие със сумата, следваща се като обезщетение за оставането без работа на служителя. Предвид изложеното, обжалваното решение е допустимо и правилно, не са налице касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК за отмяната му, поради което следва да се остави в сила. С оглед изхода на делото е основателна претенцията за присъждане на разноски за касационното производство, направена от ответницата по касация, поради което следва да се осъди ДФЗ да й заплати сумата от 800 (осемстотин) лева, разноски за адвокатски хонорар, своевременно заявени, действително внесени, доказани в посочения размер, видно от договор за правна помощ и съдействие от 22.11.2017 г. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, пето отделение,