Решение № 187 от 23.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1738/2018 г.

Решение № 187 от 23.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1738/2018 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Веска Райчева Производството е по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение от 12.06.2017 г. по гр. д. № 108/2017 г. на АС Бургас, с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД. Допуснато е касационно обжалване по въпроса: следва ли въззивният съд да обсъди, респ. да мотивира приемането и/или отхвърлянето на всеки конкретен довод на страните, ако вследствие на въззивната оценка се променя изцяло постановеното от първоинстанционния съд решение. Жалбоподателят – Д. С. Х. поддържа, че обжалваното решение е неправилно, мили да се отмени и да бъде уважени предявените от нея искове. Ответницата К. Ж. К., в писмено становище поддържа, че решението е правилно и моли да бъде потвърдено. Трето-лице помагач М. Н. Н. не се явява и не взема становище. Върховният касационен съд приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените от Д. Х. искове с правно основание чл. 45 и 86 ЗЗД за заплащане на сумата 10 000 /десет хиляди/ лева представляваща обезщетение за нанесени неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане - разпространение на клеветнически твърдения на К. К., обективирани в искане за отвод с вх. Per. № 9249 от 20.03.2013 г., искане за отвод с от 25.03.2013 г. с копие до председателя на ОС Варна, до Главния прокурор на Р България, до Комисия по, , Професионална етика и превенция на корупцията" към ВСС, молба с вх. Per, № ВП-011851 от 25.03.2013 г. до Председателя на ОС Варна, жалба вх. № 18/13/ 14.01.2013 г. до Специализираната прокуратура, Министър председателя, Президента и Министъра на правосъдието, ведно със законната лихва, считано от датата ма завеждане на иска 30.01.2014 г. до окончателното заплащане на сумата. Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта му, с която са отхвърлени предявените искове за разликата до пълните им размери по отношение на К. Ж. К. и изцяло по отношение на Ж. Д. Н.. Установено е по делото и не се спори, че страните не са се познавали лично, а ищцата е определена за докладчик като съдия от състава на окръжния съд по гражданско дело, по което страна е ответницата. Установено е от съдържанието на подадените молби и жалби до различни институции, че К. има няколко дела от различен характер, които са свързани с нейни имуществени отношения с бившия й съпруг, като тя посочва, че движението на делата и резултатите по някои от тях са утвърдили в нея мнение, че делата не се разглеждат безпристрастно, а като причина за това тя е изразила съмнението си за намеса от насрещната страна по делата. Установено е, че са посочени имена на различни съдии от различни съдилища, частни съдебни изпълнители и прокурор, като общото между тях е, че са постановявали съдебни актове по дела с участие на К., от които актове тя е оставала недоволна, а ищцата-жалбоподател в настоящето производство е само една от споменатите съдии. Установено е по делото, че по подадените от К. сигнали са извършени проверки. По делото е представено постановление на СГП за отказ от образуване на наказателно производство по отношение на ищцата – извод, който може да се направи от съдържанието на съпровождащото го удостоверение. Констатирано е, че по сигнал до Председателя на ВОС на ответницата е изпратен отговор от председателя, че по отвода преценката принадлежи на съдията и се проверява по реда на инстанционния контрол над съдебния акт, а по администриране на делото ще бъде извършена служебна проверка. Същият сигнал, изпратен до ВСС е бил препратен на Председателя на ОС Варна за проверка в рамките на неговите правомощия, за което ответницата е уведомена с писмо. Прието е, че ищцата не е била разпитвана, не е давала обяснения няма данни да е била санкционирана по какъвто и да е начин, напротив изпълнявала е свободно служебните си задължения, упражнявала е правата си за кариерно израстване, поради което ако въобще са възникнали вреди, те са доста ограничени – твърденията не са направени публично, не са категорични относно участието на ищцата в група с адвокати и др. за уреждане на благоприятен изход на дела срещу пари, по сигналите на отвеницата са извършени проверки, които не са създали притеснения на ищцата. Съдът е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД и е посочено, че за да бъде осъществен фактическият състав на непозволеното увреждане то следва да се установи при условията на кумулативност, че е налице осъществено противоправно деяние/действие или бездействие/, вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, като вината се предполага до доказване на противното. Съдът е посочил, че увреждащото деяние е описано като разгласяване на клеветнически твърдения от страна на ответницата в подадени от нея сигнали и жалба, в които е въведено твърдение, че ищцата е част от група от магистрати и адвокати, които извършват определени действия – уговаря се плащането на конкретна сума пари за получаване на благоприятен за плащащата страна резултат от разглежданите от тях дела, както и на молби за отвод по конкретно дело с оглед подадената вече жалба. Ответницата сочи и източника си на знание- адв. Н. / трето лице-помагач/. Отправеното искане от страна на ответницата е да бъде извършена проверка на изложените от нея обстоятелства. Прието е, че съгласно съдебната практика твърдения, направени пред органите на властта в писма, жалби или клетвени показания, не могат да се считат за "разпространяване" по смисъла на чл. 147, ал. 1 от Наказателния кодекс, тъй като техните автори не целят да накърнят доброто име на споменатите лица, а да упражнят правото си да подават жалби, да докладват нередности или да търсят помощ от страна на властите, а именно разпространението е определящо за възникване на увреждането, което може да настъпи от клеветническите твърдения. Изложени са съображения, за това, че правото на защита на всеки гражданин е закрепено и защитено от Конституцията и може да бъде ограничено единствено със закон и чл. 45 ЗЗД е такова средство за защита по отношение на накърнената репутация и добро име на лицата, засегнати от подадените сигнали и оплаквания, но прилагането на това ограничение следва да става при спазване на основни демократични принципи и стандарти, като не се допуска намесата да е непропорционална на нарушението и санкцията, вкл и като финансова тежест да не представлява необоснована пречка за упражняване на права, защитени от Конституцията и ЕКПЧ. Прието е, че правото на гражданите в едно демократично общество да отправят свои критични мнения или да искат проверки за нередности в институциите се упражнява по ред и начин предписан в закон, но не може да бъде ограничавано при всяко положение, когато вследствие на упражняването му е била засегната репутацията на държавен служител или служител на правосъдието, както е в настоящия случай, защото твърденията са насочени към предизвикване на проверка за дейността на длъжностни лица-служители на правосъдието и не се атакуват в лично качество. Прието е, че молбата за отвод по делото следва да бъде ценена като процесуално действие на страна по гражданско дело, което упражнява законно право по чл. 22 ГПК да поиска съдията да се отстрани от разглеждане на делото, ако са налице основанията по чл. 22 от с. з. Средството е защитно и е насочено към обезпечаване на правото на страната на независим и безпристрастен съд. Действието е правомерно, основано на законова правна възможност. Съдът е счел, че в документите, с издател ответницата, не се съдържат персонални клеветнически твърдения умишлено наведени с цел накърняване на доброто име на ищцата и не е налице публичното им разгласяване. Посочено е, че независимо, че при упражняване на правата си да подава сигнали и жалби ответницата е създала тревоги и притеснения на ищцата отговорността й за непозволено увреждане не може да бъде ангажирана, защото е действала при упражняване на гарантирано право и не е надхвърлила позволените рамки в които отправените съмнения и критики биха носили белезите на клеветнически твърдения насочени към уронване на доброто име на ищцата, поради което е отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 45 ЗЗД. Допуснато е касационно обжалване по въпроса: следва ли въззивният съд да обсъди, респ. да мотивира приемането и/или отхвърлянето на всеки конкретен довод на страните, ако вследствие на въззивната оценка се променя изцяло постановеното от първоинстанционния съд решение. Настоящият състав споделя практиката на ВКС според която, уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност / в т. см. –ТР 1/2013 на ОСГТК на ВКС/. Съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдът постановява решението си, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение и върху приетите за установени обстоятелства и закона и в рамките на твърдените по делото факти. С оглед дадения отговор на поставения за разглеждане въпрос настоящият състав намира, че въззивното решение е неправилно и съобразно разпоредбата на чл. 293, ал. 2 ГПК същото следва да се отмени, като ВКС следва да реши спора по същество. В конкретния случай съдът, като е елиминирал серия от документи- сигнали, жалби, обяснения, искания за отводи до различни органи и организации и лица срещу съдия, всеки един от които документи - заедно и поотделно, има качеството да активира правомощията на съответния адресат да проверява, установява и постановява актове срещу последния, както и да се запознава с тези актове неопределен и неограничен кръг от потребители на тази информация /служители, проверяващи, деловодители, съдебни секретари, съдебни и прокурорски помощници, пресаташе и т. н. / не преценил, че описаните обстоятелства са позорящи, респ. приписват престъпления на съдията. В отправените сигнали и жалби до различни институции се съдържат не само критики към водене на делото от съдията, но съдържат и внушение, че същият е корумпиран. Ответницата по иска и по жалба твърди, че отправените от нея жалби и сигнали до различни органи не съдържат обидни и клеветнически изрази и че не е имала намерение да обижда нито съдията, нито институцията, но тя е могла да изложи същността на критиката си и без да използува изразни средства, които накърняват достойнството на ищцата, като навеждат на съмнение пред множество държавни органи за осъществени от последната престъпления по служба - като твърденията за участие на ищцата в "организирана престъпна група" и " искане отправено до нея за заплащане на парична сума с оглед благоприятен изход по делото" /съдържащи се в молба от 23.03.2013 г. до Председателя на ОС Варна и приложеното към същата искане за отвод, копия от които са изпратени до ВСС, Главния прокурор и ДАНС/. Съдът не е взел предвид обстоятелството, че съдилищата са гарант на справедливостта и имат фундаментално значение във връзка с държавата, ръководена от принципа за върховенство на закона. За да се ползва работата на съдилищата от общественото доверие съдът трябва да е защитен от необосновани атаки. Съдебната дейност не е защитена от критика, но тази критика не може да преминава определение граници. Следва да има ясна граница между критика и обида и ако единствената цел на едно изказване е да обиди съда или член на състава, то подходящата санкция не би била в нарушение на чл. 10 от Конвенцията за основните права и свободи на човека /в този смисъл решение на ЕСКПЧ по делото Zugic v. Croatia no. 3699/08/. Свободата на изразяване на страните по едно съдебно дело не е неограничена и авторитетът на правосъдието е достатъчно важен интерес, за да оправдае налагането на ограничение на тази свобода. Ето защо настоящият състав намира, че изявленията на ответницата са обидни както за съдията по делото, така и за съда като институция, в която според последната работят магистрати, подпомагащи "мрежа от организирана престъпна група", поради което са налице предпоставките на чл. 45 ЗЗД за носене на отговорност от същата. В случая е нарушен баланса между правото на една страна по дело да сигнализира за незаконно поведение или закононарушение от страна на съдията и правото на последния да защити своята репутация от друга. Изказаните от ответницата съмнения по отношение безпристрастността на съдията поради нейната корумпираност в конкретната ситуация не могат да бъдат признати за обективно оправдани и не са имали достатъчно фактическо основание, за да се приеме че намесата е пропорционална. Правилното функциониране на съдилищата не би било възможно без отношения на взаимно уважение и респект между всички участници в процеса -страни и адвокати /решение на ЕСКПЧ по делото Morice v. France no. 29369/10/. Запазването на общественото доверие към магистратите изисква същите да работят без неоправдано външни въздействия, за да изпълняват успешно функциите си. Ето защо е необходимо да бъдат защитени от обидни и неправомерни атаки при изпълнение на служебните им задължения / решение на ЕСКПЧ по делото Peruzzi v. Italy /. За обезщетяване на неимуществените вреди от непозволеното увреждане, произтичащо от необосновани атаки срещу действията на ищцата като съдия, настоящият състав намира че с оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД сума в размер на 900 лева е справедлив размер, като следва да се отчете особената необходимост от защита срещу обидни и клеветнически твърдения от естество да нарушат доверието в съда. Настоящият състав намира, че така присъдената сума няма да представлява наказателна санкция за ответницата, ограничаваща правото й на свободно изразяване. Обжалваното решение следва да се отмени в частта му, с която е отхвърлен предявения иск за сумата от 900 лева, като ответницата бъде осъдена да заплати същата на ищцата, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 30.01.2014 г. Решението следва да се остави в сила в частта му, с която предявеният иск е отхвърлен до пълния му размер от 10 000 лева като неоснователен. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК с оглед изхода на спора жалбоподателката следва да заплати на ответницата по жалба К. К. сумата 765 лева разноски пред ВКС. Предвид изложените съображения, съдът Р Е Ш И: отменя решение от 12.06.2017 г. по гр. д. № 108/2017 г. на АС Бургас в частта му, с която е отхвърлен предявения от Д. С. Х. иск срещу К. Ж. К., за сумата 900 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВАВА: Осъжда К. Ж. К. да заплати на Д. С. Х. сумата 900 /деветстотин/лева обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, ведно със законната лихва, считано от 30.01.2014 г. ОСТАВЯ В СИЛА същото решение в останалата му отхвърлителна част. ОСЪЖДА Д. С. Х. да заплати на К. Ж. К. сумата 765 лева разноски пред ВКС. Решението е постановено при участие на трето лице помагач М. Н. Н..