Решение № 4937 от 9.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 88/2013 г.

Решение № 4937 от 9.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 88/2013 г., VII о., докладчик съдията Лозан Панов Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на ръководителя на консулското представителство на Република България в Исламабад срещу решение № 5796 от 31.10.2012 г. по адм. д. № 2828/2012 г. на Административен съд София-град (АССГ), с което е отменен негов отказ за издаване на виза вид "D" по подадено искане от 16.11.2011 г. на Мухамад Мунавар Мущак Миан, гражданин на Пакистан, и преписката е върната на административния орган за мотивирано произнасяне с указания по тълкуването и прилагането на закона. Подробни съображения се излагат в жалбата. Ответникът по касационната жалба - Мухамад Мунавар Мущак Миан, гражданин на Пакистан, чрез своя процесуален представител, представя писмено становище за неоснователност жалбата. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд като прецени събраните по делото писмени доказателства, обсъди становищата на страните, намира жалбата за подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, с оглед на което е процесуално ДОПУСТИМА. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. С оспореното решение № 5796 от 31.10.2012 г. по адм. д. № 2828/2012 г. на АССГ е отменен отказ на ръководителя на консулското представителство на Република България в Исламабад за издаване на виза вид "D" на Мухамад Мунавар Мущак Миан, гражданин на Пакистан, като преписката е върната на административния орган за мотивирано произнасяне по подадено искане на чужденеца от 16.11.2011 г. с указания по тълкуването и прилагането на закона. Първоинстанционният съд е приел, че правното основание за отказа е разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 23 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), а данни, относими към преценката на коя от двете предвидени хипотези в тази норма, не се съдържат. Решаващия съд е приел, че отказът не е мотивиран, тъй като административният орган не е изложил фактически основания, което е лишило съда от възможността да извърши ефективна преценка за съответствието на установените от органа факти и тези, визирани в хипотезата на релевантната правна норма. Решението е законосъобразно. Направените фактически и правни изводи се споделят изцяло от настоящата инстанция. Безспорно е, че Мухамад Мунавар Мущак Миан е чужденец по смисъла на чл. 2, ал. 1, във вр. с чл. 1, ал. 2 ЗЧРБ, който е чл. на семейството на български гражданин, следователно може да влезе на територията на Република България с паспорт и виза, когато такава се изисква съгласно чл. 8а, ал. 1 ЗЧРБ. Между страните не се спори, че чужденецът е подал заявление (16.11.2011 г.) за издаване на виза "D" за дългосрочно пребиваване, като е представил удостоверение за сключен граждански брак на 19.09.2011 г. с българската гражданка Ани Генчева Илиева, трудов договор на същото лице, договор за наем и застрахователен договор между Мухамад Мунавар Мущак Миан и ЗАД"Армеец" с покрити медицински рискове и репатриране вследствие на злополука. Чужденецът е уведомен, че след разглеждане на подаденото заявление е постановен отказ (Стандартен формуляр за уведомление и обосновка на отказ за издаване на виза, анулиране или отмяна на виза от 14.02.2012 г.) от ръководителя на консулското представителство на Република България в Исламабад за издаване на виза на основание чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ. Впоследствие в писмо от 11.05.2012 г. от заместващ директора на Дирекция "Миграция" - МВР до директора на Дирекция "Консулски отношения" - МВнР е посочено, че в рамките на съгласувателна процедура във връзка със заявлението, е установено, че от представените документи липсват изискуемите доказателства за достатъчно средства за издръжка и задължителните застраховки, като е направено заключение, че като предпоставка за отрицателно становище по искането следва да се посочи чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ, а не чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ. Съгласно чл. 34, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (Обн., ДВ, бр. 55 от 19.07.2011 г.) не се издава виза на чужденец, когато са налице някои от основанията по чл. 10 ЗЧРБ. Нормата на чл. 10 от ЗЧРБ (ред. ДВ, бр. 9 от 2011 г.) съдържа двадесет и три хипотези, всяка от които с конкретно определени фактически състава, при наличието на които органът може да откаже издаването на виза. В конкретния случая правното основание за постановения отказ е разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, в която са визирани две хипотези - заявителят е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни. Правилно АССГ е приел, че представените и приети доказателства не установяват наличието на въведените с правното основание предпоставки, поради което отказът не отговаря на изискванията на чл. 59, ал. 1 и ал. 2, т. 4 АПК. Съдът проверява оспорения акт за наличието на реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, включително и за фактическите и правни основания за издаването му. Изписването на хипотезата на правната норма, без свързването на предвидените в нея условия и обстоятелства с конкретния казус, не е изпълнение на задължението по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Съвкупната преценка на доказателствата сочат на извод, че е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл. 146, т. 2 АПК, водещо до отмяна на отказа на административния орган като незаконосъобразен, както правилно е приел решаващият съд. По изложените съображения, съдът счита, че не са налице твърдяните в касационната жалба пороци на атакуваното решение и същото следва да се остави в сила като обосновано и постановено в съответствие със закона. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от Административнопроцесуалния кодекс, Върховният административен съд,