Решение № 4452 от 11.5.2022 г. на ВАС, 5-членен състав

Съдебно производство по реда на чл. 237 и сл. от Аминистративнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по искане, наименувано жалба, на Д. Панайотов, от гр. Пловдив, за отмяна на влязлото в сила решение 9409 от 14.09.2021 г. по адм. д. 4117/2021 г. на Върховния административен съд, шесто отделение, в частта с която е отхвърлена жалбата му срещу решение 2365 от 18.12.2020 г. по адм. д. 174/2020 г. по описа на Административен съд (АС) Пловдив, в частта с която е отхвърлена жалбата на Панайотов против Решение 2153-15-340 от 30.12.2019 г. на Директора на ТП на НОИ - Пловдив и потвърденото с него разпореждане [номер]/Протокол 2140-15-796/04.11.2019 г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване /ПО/ в ТП на НОИ - Пловдив в частта, с която са отменени Разпореждане от 16.10.2001 г. и всички последващи го. В искането се твърди, че съдебният акт в тази му част противоречи на мотивите на решение 3586/12.03.2019 г., постановено по адм. д. 3816/2018 г. на Върховния административен съд, шесто отделение. По изложени доводи, относими към правилността на атакуваното решение, се претендира наличие на отменителното основание по чл. 239, т. 4 от АПК. Ответникът - директорът на Териториално поделение (ТП) на НОИ - Пловдив, чрез процесуалния си представител гл. юрисконсулт Вълчанова, в представено писмено възражение, поддържа становище за неоснователност на искането. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Върховният административен съд, петчленен състав - ІІ колегия, намира искането за процесуално допустимо - подадено в срока по чл. 240, ал. 1 от АПК, от страна по делото, за която съдебният акт е неблагоприятен, а разгледано по същество за неоснователно, по следните съображения: С решение 9409 от 14.09.2021 г., постановено по адм. д. 4117/2021 г. на Върховния административен съд, шесто отделение, е оставено в сила решение 2365 от 18.12.2020 г. на Административен съд - Пловдив по адм. д. 174/2020 г., с което: 1. е отменено Решение 2153-15-340 от 30.12.2019 г. на Директора на ТП на НОИ - Пловдив и потвърденото с него Разпореждане от 04.11.2019 г. на Ръководител "ПО" в ТП на НОИ - Пловдив в частта, с която е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст; 2. преписката е изпратена на длъжностното лице по чл. 98, ал. 1, т. 1 от Кодекса за социално осигуряване при ТП на НОИ - Пловдив, за ново произнасяне при съблюдаване на дадените с настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона и 3. е отхвърлена жалбата на Д. Панайотов против Решение 2153-15-340 от 30.12.2019 г. на Директора на ТП на НОИ - Пловдив и потвърденото с него Разпореждане в частта, с която са отменени Разпореждането от 16.10.2001 г. и всички последващи го. С решение 3586 от 12.03.2019 г. по адм. д. 3816/2018 г. Върховния административен съд, шесто отделение, е отменил решение 406 от 22.02.2018 г. на Административен съд - Пловдив по адм. д. 1979/2017 г. в частта, с която е отхвърлена жалбата на Панайотов против решение 2153-15-118 от 22.06.2017 г. на директора на ТП на НОИ Пловдив, потвърждаващо разпореждане от 10.05.2017 г. на ръководителя на Пенсионното осигуряване при ТП на НОИ Пловдив в частите отменящи разпореждане от 16.10.2001 г. и всички последващи го и вместо него е: 1. отменил решение 2153-15-118 от 22.06.2017 г. на директора на ТП на НОИ Пловдив, в частта, потвърждаващо разпореждане от 10.05.2017 г. на ръководителя на Пенсионното осигуряване при ТП на НОИ Пловдив в частите отменящи разпореждане от 16.10.2001 г. и всички последващи го; 2. отменил решение 406 от 22.02.2018 г. на Административен съд - Пловдив по адм. д. 1979/2017 г. в частта за разноските които е осъден Д. Панайотов да заплати в полза на ТП на НОИ Пловдив и 3. върнал преписката на органа за произнасяне съгласно мотивите на решението. Спорът по двете дела се свежда до установяване продължителността на придобития осигурителен стаж от Панайотов във връзка с реализиране на правото му на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Д. Панайотов е поискал отмяна на влязлото в сила решение 9409 от 14.09.2021 г. по адм. д. 4117/2021 г. на Върховния административен съд, шесто отделение, в посочената от него част, поради противоречието на частта от мотивите му, в която е посочено, че В тази връзка прилагането на разпоредбата на чл. 95, ал. 2 от КСО, редакция преди 2021 г., когато е отменена, е неприложимо. с частта от мотивите на решение 3586 от 12.03.2019 г. по адм. д. 3816/2018 г. на ВАС, в която е прието, че Процесуалните действия на органа по повод проверката на материалните предпоставки към 2001 г. и след този момент следва да бъдат извършени в хипотезата на чл. 95, ал. 2 КСО. Според тази разпоредба длъжностното лице на което е възложено ръководството на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ може да издаде разпореждане за спиране на пенсията, когато са представени доказателства за обстоятелства, които могат да доведат до нейното прекратяване, съгласно чл. 96, ал. 1 . Отмяната е извънинстанционно производство и средство за защита срещу порочни съдебни решения и влезли в сила определения и разпореждания, с които се прегражда развитието на делото. Способът за съдебна защита чрез искане за отмяна има изключителен и ограничен характер и поради това, че засяга стабилитета на влезли в сила съдебни актове, се осъществява при наличие на изчерпателно предвидените предпоставки на закона. Основанията за отмяна са изрично изброени в разпоредбата на чл. 239 АПК, като нормата на чл. 239, т. 4 АПК визира, че влезлият в сила съдебен акт подлежи на отмяна, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено друго влязло в сила решение, което му противоречи. За да се допусне отмяна на това основание е необходимо да се установи пълно съвпадение между индивидуализиращите всяко производство страни, основания и искания. Нормата изисква противоречието да съществува между актове на еднакво компетентни правораздавателни органи - две съдебни решения, да е между самите актове, а не между мотивите им и да е налице пълно обективно (за едно и също искане и на същото основание) и субективно (между едни и същи страни) тъждество между делата, по които те са постановени.В Тълкувателно решение 6/25.11.2010 г., постановено по тълкувателно дело 4/2010 г. на ВАС, изрично е прието, че разпоредбата на чл. 239, т. 4 АПК не намира приложение при искане за отмяна на противоречиви влезли в сила решения, с които съдът се е произнесъл по жалби срещу различни административни актове, постановени по идентични случаи. Видно от данните по делото, молителят сочи като противоречиви мотивите на две решения на Върховния административен съд, шесто отделение, постановени по жалби срещу два различни акта на директора на ТП на НОИ - Пловдив. В конкретния случай се касае за различни административни актове, а след като предмет на съдебните дела са различни актове, липсва обективно тъждество по тях. Съдебната практика е константна в становището, че не е налице основание за отмяна, ако двете решения, които си противоречат, са постановени по жалби срещу различни административни актове, дори те да са издадени по един и същи въпрос.Предмет на оспорване са били административни актове, издадени в последователни административни производства, а оспорените във второто съдебно производство административни актове са издадени в изпълнение на задължителните указания по отменителното съдебно решение 3586 от 12.03.2019 г. по адм. д. 3816/2018 г. на ВАС. Проверката за изпълнението на тези указания е извън предмета на настоящото производство. Освен това както вече беше посочено разпоредбата на чл. 239, т. 4 от АПК предполага наличието на противоречие между диспозитивите на влезлите в сила съдебни решения, а не между техните мотиви. От изложеното следва, че сочените от молителя съдебни решения не попадат в категорията на противоречащи си решения по смисъла на т. 4 на чл. 239 от АПК. Нормата на чл. 239, т. 4 от АПК визира, че на отмяна подлежи влязъл в сила съдебен акт, когато се установи, че между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено друго влязло в сила решение, което му противоречи, като се отменя неправилното решение. В конкретния случай, не е налице идентичност на предмета на оспорване в съдебните производства и не са налице противоречащи си решения. Предвид изложеното, искането за отмяна по чл. 239, т. 4 от АПК се явява неоснователно и следва да бъде отхвърлено. С оглед изхода на спора и своевременно заявеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на разноски, на основание чл. 143, ал. 3 АПК в полза на ТП на НОИ - Пловдив се дължат такива в размер на 100 (сто) лева - юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от Гражданскопроцесуалния кодекс, вр. чл. 37 от Закона за правната помощ, вр. чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 244, ал. 1, предл. първо от АПК, Върховният административен съд,