Решение № 100 от 13.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2621/2007 г.

Решение № 100 от 13.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2621/2007 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Таня Митова Производството е по чл. 218а ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на И. С. К. от гр. Б., област Кюстендил, срещу решение № 68 от 19.02.2007 г. година по гр. д. № 659/2006 г. на Кюстендилския окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 625 от 30.06.2006 г. по гр. д. № 1360/2005 г. на Дупнешкия районен съд. Вместо него е постановено друго, като е отхвърлен иска, предявен от касатора срещу М. К. Г. от гр. Б. за сумата 6 736, 89 лева, съставляваща мораторна лихва за периода 31.08.96 г. - 6.10.2002 г. върху присъдено обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, в размер на 3000 лева, като погасен по давност. Касаторът поддържа оплакване за неправилност на съдебния акт, но не посочва основания за допускане на касационно обжалване. В писмена защита и в съдебно заседание лично и чрез пълномощника си адв. М, въвежда доводи за допуснати нарушения на съществени процесуални правила и непълнота на доказателствата - първото оплакване е основание за касационно обжалване по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК. Развито е съображение за началото на давностния срок, който според касатора започва да тече от влизането в сила на присъдата по наказателното дело, а не от датата на деликта, както е приел въззивният съд. Ответникът М. К. Г. от гр. Б. не е заявил становище. Жалбата е постъпила своевременно в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основателността й Върховният касационен съд, като взе предвид изложените касационни основания и данните по делото, намира следното: За да отмени първоинстанционното решение и постанови друго по съществото на правния спор, с което да отхвърли иска на касатора за изтекла лихва за периода преди 6.10.2002 г. съставът на въззивният съд е приел, че направеното пред него възражение за изтекла погасителна давност е частично основателно. Позовал се е на разпоредбата на чл. 111, б. "в" ЗЗД, според която с изтичането на тригодишен срок се погасяват вземанията за наем, лихва и други периодични плащания. Вземането на ищеца за лихва е върху присъдено обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, извършено на 31.08.1996 г., за което деецът е осъден с влязла в сила присъда. В наказателното производство е предявен граждански иск за обезщетение за неимуществени вреди, което с решение на ВКС по н. д. № 420/2004 г.е увеличено от 1000 лева на 3000 лева. По това дело не е претендирана и присъдена лихва върху посочената главница. Решението е правилно, а изложените касационни оплаквания - неоснователни. Давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Вземането от непозволено увреждане става изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава, а когато не е известен - от деня на неговото откриване - чл. 114, ал. 3 ЗЗД и П № 2/81 г. ПлВС. В случая деецът е персонифициран още на датата на деликта - 31.08.1996 г. и от този момент вземането за главницата и лихва за забавата е станало изискуемо, без да е необходима покана - чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Затова и ищецът претендира лихва от този момент. Основателно е обаче възражението за частичното й погасяване по давност за периода извън 3-годишния по чл. 111, б. "в" ГПК, както законосъобразно е приел въззивният съд, при наличието на валидно волеизявление в тази насока, изходящо от ответника по делото. По изложените съображения и в съответствие с правомощията си по чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.). Върховният касационен съд, състав на трето г. о.