Решение № 11921 от 16.08.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14100/2018 г.

Решение № 11921 от 16.08.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14100/2018 г., II о., докладчик съдията Мартин Аврамов Производството е по реда на чл. 185-196 АПК.

Образувано е по протест на М. Беремска – прокурор във Върховната административна прокуратура, срещу Наредба № 9/28.01.2006 г. на министъра на земеделието и горите за мониторинг на зоонозите при профилактиката, ограничаването и ликвидирането им (обнародвана в ДВ, бр. 15/17.02.2006 г.) с искане за обявяване на нищожността й поради некомпетентност на нейния издател.

Към оспорването се е присъединил П. Запрянов (конституиран като оспорваща страна с определение на съда, постановено в закрито заседание на 14.05.2019 г.), който поддържа позицията за нищожност на наредбата.

Ответникът – министърът на земеделието, храните и горите, е на становище за неоснователност на протеста.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на протеста.

Протестът е допустим – чл. 186, ал. 2 и чл. 187, ал. 1 АПК, а разгледан по същество е основателен.

1. Наредбата е издадена на основание чл. 125, ал. 3 от Закона за ветеринарномедицинската дейност, според който (в относимата редакция – ДВ, бр. 87 от 2005 г.) министърът на земеделието и горите и министърът на здравеопазването издават съвместни наредби за профилактика, ограничаване и ликвидиране на зоонозите.

а. Разпоредбата урежда хипотеза на съвместно издаване на подзаконов нормативен акт от два административни органа. Необходимостта от две еднакви по съдържание волеизявления на всеки от органите, на които се основава общото издаване на административния акт, е условие за неговата валидност. До момента на обективиране в правния мир и на двете волеизявления не е изпълнен фактическият състав по издаването на акта, т. е. не е налице изобщо акт.

б. Затова отделното решение на един от двата органа при издаването на акта е нищожно. Доколкото правната норма е предвидила волеизявлението да изхожда общо от двата органа, в този случай всъщност няма волеизявление. Упражняването еднолично от министъра на земеделието и горите на съвместното правомощие е равнозначно на отсъствието на материална компетентност с единствената възможна, възприета от теорията и съдебната практика, правна последица – нищожност на административния акт.

1. Наредбата е нищожна и поради друг самостоятелен, поддържан и в протеста, порок – противоречие с чл. 3, ал. 2 от Закона за нормативните актове.

а. Тя е издадена на 28.01.2006 г., а към този момент ЗВмД, макар и приет, не е бил действащ. Законът, вкл. и разпоредбата на чл. 125, ал. 3, е влязъл в сила на 1.05.2006 г. Следователно наредбата черпи основанието си от овластяване със законова разпоредба, която към датата на издаване на подзаконовия нормативен акт все още не е била приложима. До влизането й в сила министърът не е притежавал компетентността да издаде подзаконов акт за уреждане на отношенията по чл. 125, ал. 3 ЗВмД.

б. Без правно значение за правилността на горния извод е обстоятелството, че влизането в сила на наредбата е съобразено с това на закона. Осъществяването на евентуалната цел да се постигне съгласуваност между закона и наредбата и да се създаде подзаконова регулация следва да бъде подчинено на правилата относно началния момент на действие на правните норми във времето. Компетентността за издаването на Наредба по новия ЗВмД от 2005 г. е възникнала след влизането на закона в сила.

1. Неотносимо към предмета на съдебната проверка е възражението на ответника, че наредбата е част от предприсъединителното законодателство на Република България и уважаването на протеста би довело до нормативна празнота и нарушение на европейското право.

Последиците, възникнали от обявен за нищожен подзаконов нормативен акт, се уреждат служебно от компетентния орган в срок не по-дълъг от три месеца от влизането в сила на съдебното решение – чл. 195, ал. 2 АПК. Потенциалното неблагоприятно въздействие на съдебно установената незаконосъобразност на наредбата е непротивопоставимо на естеството на нарушението и дължимата последица от него. Спазването на изискванията относно съвместната компетентност на административните органи би осуетило настъпването на подобен резултат.

Изложеното мотивира обявяването на нищожността на протестираната наредба – чл. 193, ал. 1 вр. чл. 192а, изр. 1, чл. 196 и чл. 146, т. 1 АПК.

При този изход на делото, в полза на оспорващия П. Запрянов ще бъдат възстановени своевременно заявените разноски за платена държавна такса и адвокатско възнаграждение. Възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК вр. чл. 144 АПК е основателно – адвокатският хонорар от 1500 лв. не е съобразен с действителната фактическа и правна сложност на делото, поради което следва да бъде редуциран до минималния размер от 500 лв., определен от чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение