Решение № 646 от 23.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1123/2008 г.

Решение № 646 от 23.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1123/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Лидия Рикевска Производство по чл. 218а и сл. ГПК (отм.) вр. с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК. С решение от 01.11.2004 г. по гр. д. № 793/03 г. Районен съд гр. К. е отхвърлил предявения от З. С. З. срещу В. З. К. и Д. З. С. иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за признаване за установено, че към 1956 г. наследодателите му П. З. и С. А. са били собственици на нива с площ 0.756 дка в м. "Р", част от нива с площ 3.7 дка. С решение от 28.12.2007 г. по гр. д. № 642/07 г. Окръжен съд К. е оставил в сила първоинстанционното решение. Срещу решението на въззивния съд е подадена жалба от З. З.. Оплакванията развити в касационната жалба са, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила и е необосновано. О. по касация В. К. и Д. С. оспорват жалбата. Касационната жалба е допустима. Подадена е в срок от легитимирано лице, насочена е срещу решение което подлежи на касационно обжалване и отговаря на изискванията по чл. 218в ГПК (отм.). Върховният касационен съд, след като прецени съвкупността на всички събрани по делото доказателства, взема предвид наведените съображения и с оглед очертаните в жалбата пороци на решението, приема за установено следното: Въззивният съд е приел в обжалваното решение че касаторът заявил за възстановяване нива от 2 дка в м. "Р", която му била възстановена с решение на ОСЗ. С ангажираните гласни доказателства ищецът не доказал че към момента на образуване на ТКЗС наследодателите му са били собственици и на процесните 0.756 дка, които са възстановени на ответниците. В касационната жалба се твърди че съдът е допуснал нарушение на процесуалните правила, тъй като не е обсъдил всички доказателства по делото, които доказвали претенцията на ищеца. Доводите в жалбата са неоснователни. Претенцията е за имот, който е възстановен на ответниците с решение на ОСЗ. В исковата молба ищецът поддържа че имотът е негов, а не на ответниците, тъй като го получил по наследство от своите родители, т. е. че към един минал момент, преди образуването на ТКЗС и коопериране на земята, имотът е принадлежал на неговите наследодатели, а не на наследодателя на ответниците, от което произтича и правото му за възстановяване по чл. 10, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Въззивният съд правилно е приел въз основа на тези твърдения и представените по делото доказателства, че правното основание на иска е чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, тъй като е налице спор за материално право относно имот подлежащ на възстановяване по ЗСПЗЗ. В този смисъл са и мотивите в отменителното решение на ВКС. При постановяване на решението съдът не е допуснал твърдяното нарушение. Доказателствената тежест е на ищеца, затова той трябва да докаже правото си на собственост, респ. това на своя наследодател, към момента на обобществяване на имота. Ищецът не разполага с писмени доказателства за придобиване собствеността на имота, а се позовава на придобивна давност. В този случай той трябва да докаже че неговият наследодател е владял не по-малко от 20 г., според изискването записано в отменения Закон за давността, действал до влизане в сила на Закона за собствеността през 1951 г. Съдът е обсъдил ангажираните доказателства, но е приел че разпитаните свидетели не установяват твърдяното от ищеца право на собственост. Свидетелите са изложили факти за владение на наследодателите на ищеца осъществявано след 1939 г. на по-голям от възстановения имот, но не са индивидуализирали владението на претендираната част с трайни граници. Като граница между двата имота част от свидетелите сочат ябълка, но друга част от свидетелите твърдят че след образуване на ТКЗС дърветата били изсечени и в последствие били посадени отново. С оглед на доказаните факти съдът правилно е приел че претенцията е недоказана. Основателно е изложил и доводи, че срокът за владение, дори при доказано владение върху процесната част, е недостатъчен за придобиването му по давност. По изложените съображения касационната жалба на заявените в нея основания е неоснователна, а въззивното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила. Ответникът по касация В. К. претендира за разноски. С оглед представения договор за правна защита, на основание чл. 64, ал. 2 ГПК (отм.), касаторът дължи заплащане на разноски за настоящото производство в размер на 80 лв. Водим от горното и на основание чл. 218и ГПК (отм.), ВКС