Решение № 3339 от 19.3.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6674/2023 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на служител на длъжност Инспектор контрол паркиране в Център за градска мобилност ЕАД, гр. София, срещу Решение 3478 от 29.05.2023 г. на Административен съд София - град, по адм. дело 2389/2023 г. С обжалваното решение съдът e отменил принудителна административна мярка (ПАМ) преместване на паркирано пътно превозно средство - лек автомобил, марка Хюндай с рег. [рег. номер], без знанието на неговия собственик, приложена на 21.02.2023 г. в 14.25 ч., в гр. София, бул. "Княз Ал. Дондуков" 5 от служител на длъжност Инспектор контрол паркиране в Център за градска мобилност ЕАД, гр. София. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Сочи, че неправилно съдът приема, че §1, т. 8, б. г от Наредбата за организация на движението на територията на Столична община (Наредбата) противоречи на чл. 53, ал.1 от Закона за хората с увреждания (ЗХУ) и чл. 2, 3 и 4 от Конвенцията за правата на хората с увреждания (Конвенцията). Тази Наредба е издадена в изпълнение на Закона за движението по пътищата (ЗДвП), като съобразно чл. 99а, ал. 3 ЗДвП е предвидено, че издадената карта за преференциално паркиране е валидна само за паркиране на места, определени за превозни средства, обслужващи хора с трайни увреждания. В случая не е предвидено, че нито ЗХУ, нито Конвенцията създават нормативна привилегия за хората с увреждания. Твърди, че приложената ПАМ не е непропорционална, тъй като чрез прилагането на ПАМ принудително преместване на МПС, което заема продължително време, над допустимите 4 часа място, обозначено за паркиране на лица с увреждания, се осигурява равна възможност на други лица с увреждания да паркират на това място. Прави искане решението да бъде отменено. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба Д. Стойнов, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Излага възражения на релевираните от касатора доводи. Прави искане решението да бъде оставено в сила. Претендира разноски по делото, като прави възражение по отношение на платените от касатора разноски, тъй като не са платени от него, а от общинското предприятие. На 13.02.2024 г., след приключване на устните състезания по делото, ответникът прави искане за отмяна на хода по същество, тъй като твърди, че са налице основания за отвод на съдия Ваня Анчева и съдия Калина Арнаудова, на основание чл. 22, ал.1, т. 5 и 6 ГПК във връзка с чл. 144 АПК, алтернативно да се спре производството по делото и да се поиска от съда приемане на тълкувателно решение, поради наличие на противоречива съдебна практика. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. По искането за отстраняване на съдия Ваня Анчева и съдия Калина Арнаудова, на основание чл. 22, ал.1, т. 5 и 6 ГПК във връзка с чл. 144 АПК: В съответствие с чл. 22, ал.1, т. 5 и 6 ГПК, не може да участва като съдия по делото лице което е взело участие при решаване на делото в друга инстанция или е било свидетел или вещо лице по делото или относно което съществуват други обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в неговото безпристрастие. Според ответника участието на съдиите Ваня Анчева и Калина Арнаудова в постановяването на съдебното решение по адм.д. 7029/2023 г. са изградили вече своето становище по спорния въпрос, което обосновава извод, че тези съдии не са достатъчно безпристрастни по поставения въпрос. По делото не са представени доказателства, съдия Ваня Анчева и съдия Калина Арнаудова да са взели участие при решаване на делото в друга инстанция или да са били свидетел или вещо лице по делото, за да е налице основание за отстраняването им по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК. По отношение на основанието за отстраняване по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, следва да се има предвид, че фактите по настоящото дело са напълно различни от фактите по адм.д. 7029/2023 г., поради което искането е неоснователно. По отношение на искането за спиране на настоящото производство, за да бъде отправено искане за приемане на тълкувателно решение поради наличието на противоречива съдебна практика, следва да се вземе предвид следното: Ответникът счита, че е налице формирана противоречива съдебна практика между Решение 12845 от 20.12.2023 г. по адм.д. 7029/2023 г. на ВАС, Седмо отделение; Решение 11246 от 16.11.2023 г. по адм.д. 1469/2023 г. на ВАС, Седмо отделение и Решение 6778 от 22.06.2023 г. по адм.д. 11429/2022 г. на ВАС, Седмо отделение. На първо място, фактите по посочените дела са напълно различни, обстоятелството, че и в трите дела става въпрос за място, определено за преференциално паркиране, не променя този факт. На следващо място, предмет на адм.д. 7029/2023 г. е приложена ПАМ по чл. 171, т. 5, б. б ЗДвП, по адм.д. 1469/2023 г. ПАМ по чл. 171, т. 5, б. г ЗДвП, а по адм.д. 11429/2022 г. ПАМ по чл. 167, ал. 2 т. 2 ЗДвП, т.е. това са напълно различни ПАМ. Посоченото опровергава твърденията на ответника за наличие на противоречива съдебна практика. По изложените съображения, исканията на ответника, направени след приключване на устните състезания по делото, следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. Върховният административен съд (ВАС), Седмо отделение, като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното решение, с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима подадена е в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. По делото се установява от фактическа страна, следното: От представения по делото Талон 1035869 се установява, че на 21.02.2023 г. в 8.30 ч., в гр. София, бул. "Княз Ал. Дондуков" 5, Д. Стойнов е паркирал лек автомобил, марка Хюндай с рег. [рег. номер] на място определено за паркиране на МПС, обслужващо хора с трайни увреждания На 21.02.2023 г. в 14.25 ч., в гр. София, бул. "Княз Ал. Дондуков" 5, служител на длъжност Инспектор контрол паркиране в Център за градска мобилност ЕАД (ЦГМ), гр. София, в присъствието на свидетел на длъжност шофьор в ЦГМ - И. Русев и оператор в ЦГМ С. Загорски, е приложил ПАМ принудително преместване на МПС по отношение лек автомобил, марка Хюндай с рег. [рег. номер], тъй като е установено, че автомобилът е престоял повече от 4 часа на място, определено за паркиране на МПС, обслужващо хора с трайни увреждания, за което е съставен Протокол 58557 от 21.02.2023 г. и са направени 5 бр. снимки. Към преписката е приложена Карта за паркиране на хора с трайни увреждания със сериен 85130, Серия А- 2022, валидна до 01.07.2023 г. Върху предното стъкло на превозното средство, от вътрешната страна, е била поставена посочената карта. Автомобилът е бил освободен след като Д. Стойнов е заплатил сумата от 62 лева, за което е издаден фискален бон от ЦГМ. Със Заповед СОА22-РД95-506/12.09.2022 г., издадена от кмета на Столична община, ЦГМ е определен за служба за контрол по смисъла на чл. 167, ал. 2 ЗДвП, а за административните органи, осъществяващи контрол чрез разпореждане на принудителни административни мерки, съгл. чл. 171, т. 5, б. а , б и г ЗДвП служители от службата за контрол на длъжност "инспектор, контрол на паркирането", "контрольор автомобилен транспорт, той и инспектор", "инспектор контрол паркиране, той и касиер охранител" и " инспектор контрол паркиране, той и координатор". Със Заповед РД-09-108/30.09.2022 г. изпълнителният директор на "ЦГМ" ЕАД е определил списъка на длъжностните лица, сред които Р. Мирчев - инспектор "Контрол паркиране" при ЦГМ ЕАД, които да прилагат ПАМ - принудително преместване. В хода на делото са събрани гласни доказателства. Въз основа на така установените факти съдът е приел от правна страна, че принудителната административна мярка е приложена от компетентен орган, в установената от закона форма, при спазване на процесуалните правила но в нарушение на материалния закон. Приел е, че § 1, т. 8 б. "г" от Наредбата (Решение 511 по Протокол 58 от 26.07.2018 г., СОС), според който неправомерно е паркиране на специално обозначено място за ППС, превозващи хора с увреждане при паркиране на място за ППС, превозващо хора с увреждания, за време повече от 4 часа, противоречи на нормативен акт от по-висока степен. На основание чл. 15, ал. 3 от Закона за нормативните актове (ЗНА), съдът е приложил по-високия по степен акт, а именно ЗХУ, тъй като посоченият текст от Наредбата влиза в противоречие с основен принцип на ЗХУ да бъде предоставена подкрепа на хората с увреждания (чл. 2, т. 2 и чл. 53, ал.1 ЗХУ). Първоинстанционният съд намира, че целта на българското законодателство и Конвенцията за правата на хората с увреждания, не е да създава пречки и затруднения на хората с увреждания, а напротив, да гарантира равнопоставеност на хората с увреждания, социалната им интеграция и упражняване на правата им, в това число и чрез достъпни места за паркиране. В случая, според съда, приложението на Наредбата, ограничавайки, в строго фиксиран времеви диапазон, правото на лицата с увреждания да паркират на специално отредените за тях места, и то без да отчита причините на които може да се дължи превишаването на часовете, не съответства на коментираните цели. По тези съображения съдът отменя приложената ПАМ. Решението е правилно като краен резултат. От представените по делото доказателства не става ясно коя е приложената ПАМ от административния орган. В съответствие с чл. 23 от Закона за административните нарушения и наказанията (ЗАНН), случаите, когато могат да се прилагат принудителни административни мерки, техният вид, органите, които ги прилагат, и начинът за тяхното приложение, както и редът за тяхното обжалване се уреждат в съответния закон или указ. Това изискване е гаранция за законоустановеността на административната принуда, която пряко засяга права и законни интереси на адресата. В случая това е ЗДвП, като в чл.171, т. 5 от последния е предвидена ПАМ преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощен от него водач и са предвидени четири различни хипотези на ПАМ. Не става ясно коя точно ПАМ е приложил административният орган, доколкото престой на автомобил на инвалидно място за повече от 4 часа не кореспондира с нито една от хипотезите на чл. 171, т. 5 ЗДвП. В противоречие с представените по делото доказателства, първоинстанционният съд приема, че приложената ПАМ е такава по чл. 118, т. 2 от Наредбата. Посоченият текст от наредбата възпроизвежда съдържанието на чл. 171, т. 5, б. б ЗДвП, като в съответствие с чл. 23 ЗАНН, ПАМ могат да се прилагат единствено в случаите предвидени в закон или указ, какъвто нормативен акт безспорно посочената наредба не е. В случая липсват каквито и да е твърдения и установявания, че автомобилът е паркиран в нарушение на правилата за движение по пътищата, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство или пък, че създава опасност или прави невъзможно преминаването на другите участници в движението, за да бъде изследвано наличието на предпоставките по чл. 171, т. 5, б. б ЗДвП за прилагане на ПАМ. За пълнота и с оглед мотивите на съда следва изрично да бъде отбелязано, че легалните дефиниции не могат да съдържат правило за поведение, което да е основание за прилагане на ПАМ. Те се съдържат в ДР на съответния нормативен акт, единствено за да пояснят значението на използваните в същия термини. Тяхната функция е второстепенна и нямат собствено значение, без съответното правило, което обслужват. По изложените съображения, обжалваното съдебно решение като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила като краен резултат. Предвид изхода на спора и на основание чл. 143 АПК, юридическото лице, в чиято структура е административният орган касатор, следва да бъде осъдено да заплати на ответника разноски в размер на 1500 лева платено адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие от 04.07.2023 г. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд