Решение № 12386 от 9.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 2889/2012 г.

Решение № 12386 от 9.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 2889/2012 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Съдебно производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. с чл. 172, ал. 4 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП). Образувано е по касационна жалба на Александър Иванов Стефанов, от гр. София, срещу решение № 6032 от 28.12.2011 г. по адм. д. № 6197/2011 г. на Административен съд - София град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата срещу наложената му със заповед № 45754/2.12.2010 г. на началника на отдел "Пътна полиция" - СДВР принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 171, т. 4 ЗДвП - "Отнемане на свидетелство за управление на моторно превозно средство" (СУМПС). По съображения за наличие на отменителните основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК, се претендира касиране на решението. Развиват се съображения, че не е налице възприетото от органа основание за изземване на СУМПС, с оглед незаконосъобразността на описаните в обстоятелствената част на заповедта наказателни постановления. Касаторът се позовава и на изтекла погасителна давност за извършените нарушения на ЗДвП, която изключва възможността за ангажиране отговорността на провинилия се водач. Ответникът - началникът на отдел "Пътна полиция" (ОПП) при СДВР не ангажира становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение, че жалбата е основателна. Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, но по същество е неоснователна. Касационният съд се произнася по приложението на материалния закон спрямо фактите така, както те са установени от инстанцията по същество. С атакуваното решение е било установено, че предоставените на Александър Иванов Стефанов контролни точки по чл. 157, ал. 1 ЗДвП са отнети в резултат на влезли в сила 5 броя наказателни постановления (НП) за извършени нарушения на правилата за движение по пътищата, извършени в периода 19.09.2009 г. - 3.06.2010 г. С оглед изчерпване лимита на контролните точки, касаторът е загубил придобитата правоспособност за водач на МПС и е бил длъжен да върне свидетелството си за правоуправление в съответната служба на МВР (Арг.: чл. 157, ал. 4, вр. с ал. 1 ЗДвП, вр. с чл. 2 от Наредба № Iз-1959 от 27.12.2007 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на моторно превозно средство, условията и реда за отнемането им и списъка на нарушенията на правилата за движение по пътищата, за които се отнемат, издадена от министъра на вътрешните работи (Наредбата, Обн., ДВ, бр. 4 от 15.01.2008 г., в сила от 15.02.2008 г.). Няма спор, че касаторът не е изпълнил това свое задължение, продължил е да осъществява правнорегламентираната дейност в пряко нарушение на закона, поради което на основание чл. 171, т. 4 ЗДвП, компетентният административен орган е издал заповед за прилагане на ПАМ "Изземване на СУМПС". Решението е правилно. Съгласно чл. 3, ал. 1 от Наредба № Iз-1959 от 27.12.2007 г., отнемането на контролни точки се извършва въз основа на влязло в сила НП, а според ал. 2 на същия текст, при налагане на наказания за нарушения, посочени в тази наредба, в НП се отбелязва броят на отнетите контролни точки и оставащите контролни точки. Разпоредбата на чл. 157, ал. 4 ЗДвП предвижда, че водач, на когото са отнети всички контролни точки губи придобитата правоспособност и е длъжен да върне свидетелството за управление в съответната служба на МВР. Следователно отнемането на контролните точки става автоматично с влизане в сила на съответното НП, а възстановяването им се извършва по реда, предвиден в чл. 158 ЗДвП и Наредба № I-13 от 12.02.2003 г. за условията и реда за издаване на разрешение за провеждане на допълнително обучение на водачите на моторни превозни средства за частично възстановяване на отнети контролни точки, издадена от министъра на вътрешните работи (Обн., ДВ, бр. 20 от 4.03.2003 г., в сила от 5.04.2003 г.). Въз основа на описаната нормативна рамка, относима към спорното правоотношение, първоинстанционният съд е достигнал до верния правен извод, че са обективирани предвидените по закон материалноправни предпоставки за издаване на оспорения административен акт. Отнемането на контролните точки е релевантен факт, наличен и установен пред решаващия съд с приложените към административната преписка писмени доказателства, с чието проявление възниква публичното право на административния орган да приложи ПАМ, като изземе свидетелството за правоуправление на цитираното в заповедта основание с цел да преустанови извършваното правонарушение. Поради това правният извод на АССГ за наличие на законоустановеното основание за прилагане на ПАМ е правилен. Неоснователен е доводът за неправилна преценка на АССГ относно съществуване на предпоставките за издаване на процесната заповед, мотивиран с твърдение, че описаните в акта НП не са влезли в законна сила. От данните по делото е установено, че описаните в заповедта пет НП са връчени лично на касатора срещу подпис. Поради това, че са били необжалваеми по тогава действащата редакция на чл. 189, ал. 5 ЗДвП (сега ал. 13, доп., бр. 10 от 2011 г.; обявена за противоконституционна с Решение № 1 на КС на РБ - ДВ, бр. 20 от 2012 г), по аргумент от разпоредбата на чл. 64, б. "а" ЗАНН постановленията се считат за влезли в сила, поради което преценката на решаващия съд, че същите са породили правни последици е правилна и се споделя от настоящата инстанция. В контекста на изложеното, при безспорно установената фактическа обстановка, решаващият съд правилно е отхвърлил жалбата, приемайки, че са изпълнени предпоставките на чл. 171, т. 4, вр. с чл. 157, ал. 4 ЗДвП за налагане на предвидената ПАМ. В хода на първоинстанционното производство административният орган е установил наличието на правнозначимите факти, с които мотивира взетото административно решение, като към преписката са представени доказателства за наличие на изискуемите се от закона материалноправни предпоставки за прилагане на ограничителната мярка. Съществуването на описаните в обстоятелствената част на заповедта за прилагане на ПАМ и индивидуализирани с номер и брой на отнетите контролни точки НП е безспорно, а с факта на влизането им в сила, наложените наказания са реализирани. При данните по делото съдът обосновано е счел, че посочените в заповедта НП съставляват годно основание за отнемане на отразените в съдържанието им общо 44 (6+6+16+8+8) контролни точки на касатора. След като в рамките на съдебното производство пред АССГ е проведено пълно и главно доказване на факта на загубена правоспособност на водач на МПС поради изчерпан лимит от контролни точки (Арг.: чл. 157, ал. 4 ЗДвП), възприетият правен резултат е правилен. В същият смисъл виж: решение № 17050/22.12.2011 г. по адм. д. № 3365/2011 г.; решение № 7132/20.05.2011 г. по адм. д. № 11682/2010 г.; решение № 367/11.01.2011 г. по адм. д. № 5182/2010 г.; решение № 11379/18.09.2012 г. по адм. д. № 9368/2012 г., решение № 986/21.01.2008 г. по адм. д. № 10098/2007 г., решение № 3660/19.03.2009 г. по адм. д. № 15288/2008 г., всички на Върховния административен съд и др. Не могат да бъдат споделени и поддържаните доводи за незаконосъобразност на приложената ПАМ с оглед изтекла погасителна давност по отношение определените административни наказания за нарушения на ЗДвП. Изпълнението на наложените с влезли в сила НП административни наказания е неотносимо към заповедта по чл. 171, т. 4 ЗДвП. Както вече бе посочено по-горе, отнемането на контролните точки става автоматично с влизане в сила на съответното НП, а възстановяването им се извършва по реда, предвиден в чл. 158 ЗДвП и Наредба № I-13 от 12.02.2003 г. Цитираната нормативна уредба предполага нарочна процедура за възстановяване на отнети контролни точки, по отношение на които институтът на погасителната давност по ЗАНН е неприложим. Самото отнемане на контролните точки не съставлява административнонаказателна санкция и не се подчинява на режима на ЗАНН. НП се издават поначало от изпълнително-разпоредителни (административни) органи и съставляват правораздавателен акт, с който по повод на сезиране със съставен акт за извършване на административно нарушение и при следване на опростено състезателно производство се решава независимо и самостоятелно административноправен спор и се налага санкция за извършено административно нарушение. В производството по съдебното им оспорване се прилага субсидарно НПК (Арг: чл. 84 ЗАНН). Докато заповедта за прилагане на предвидената от закона ПАМ е вид административна принуда без санкционни последици. Самият ЗАНН урежда два вида принуда в обособени раздели - административни наказания в раздел II, глава II, и ПАМ - в раздел III на същата глава. С налагането на подобни мерки се прилага диспозицията на съответната правна норма и затова тя не е средство за реализиране на правна отговорност. По своето правно естество заповедта за налагане на ПАМ е отежняващ индивидуален административен акт и се регулира от нормите на АПК. Поради това институтът на погасителната изпълнителска давност по чл. 82, ал. 1 ЗАНН или абсолютната давност по ал. 3 на същия текст, са неотносими. Неприложим е и чл. 285, ал. 1, вр. с чл. 268, т. 1 АПК, изключващ възможността за изпълнение поради изтекла давност, т. к. заповедта за прилагане на ПАМ като изпълнително основание е оспорена и поради това все още не е влязла в законна сила. Времето от юридическата изпълнимост до фактическото изпълнение на приложената ПАМ е ирелеватно. В същия смисъл: решение по адм. д № 7654/2010 г., адм. д. № 1197/2007 г., адм. д. № 6703/2011 г., адм. д. № 9368/2012 г., адм. д. № 10098/2007 г., адм. д. № 6352/2012 г., адм. д. № 4277/2011 г., адм. д. № 11883/2006 г., адм. д. № 5674/2010 г., адм. д. № 5795/2011 г., адм. д. № 954/2012 г., адм. д. № 15288/2008 г. и др. на Върховния административен съд. В резюме на гореизложеното: предвидените в чл. 171, т. 4 ЗДвП правни последици не представляват административни наказания, а ПАМ. Съгласно чл. 23 ЗАНН налагането им става не по установения от него ред, а по реда на предвидилия ги специален закон - ЗДвП. В последния давност не е предвидена, поради което и доводът на касатора е неоснователен. Позоваването на решението на Конституционния съд (КС) по конст. дело 10/2011 г. в контекста на поддържания довод за неправилност на преценката на решаващия съд относно наличие на възприетото фактическо основание за издаване на заповедта, е също неоснователно. С решение № 1 от 1.03.2012 г. на Конституционния съд (КС) по конст. д. № 10/2011 г. (обн. ДВ, бр. 20/2012 г.), разпоредбата на чл. 189, т. 13 ЗДвП (обн., ДВ, бр. 20 от 1999 г., последно изменен, бр. 19 от 2011 г.) е обявена за противоконституционна. Конституционният съд е приел, че изключването на съдебния контрол над визираните в хипотезата й категория актове, нарушава принципа за правовата държава (чл. 4 от Конституцията) и внася промени в баланса между изпълнителната и съдебната власт (чл. 8 от Конституцията). Според чл. 151, ал. 2 от Конституцията законът, обявен за противоконституционен не се прилага от деня на влизане на решението на КС в сила. По аргумент от противното от ал. 3 на същия текст, частта от закона, която противоречи на Конституцията се обезсилва и загубва действието си, т. е. престава да действа занапред. Действието на обезсилената противоконституционна норма само занапред брани правната сигурност и произтичащото от оборимата презумпция за валидност, с която законът се ползва, доверие на адресатите му, че той е съобразен с Конституцията. В периода между издаването на противоконституционния закон до неговото обезсилване той се прилага (действа), т.е. поражда присъщия му правен ефект, от което следва, че всички влезли в сила държавни актове (съдебни решения, индивидуални административни актове, НП и др.), издадени въз основа на противоконституционния закон, остават в сила. Те не могат да бъдат атакувани след решението на КС по съображения, че противоречат на Конституцията. Същото важи и за правните последици, прикрепени към други юридически факти, визирани в хипотезиса на нормите, породени от противоконституционния закон. Следователно преквалифицирането на приключилите правоотношения, възникнали въз основа на прилагането на противоконституционния закон е невъзможно. В същия смисъл виж: Живко Сталев, "Сила на решенията на Конституционния съд, обявяващи закон за противоконституционен", списание "Съвременно право", 1985 г., № 5, с. 7 - 27. Изложеното налага извод, че решението на КС не може да бъде отчетено като новонастъпил конститутивен юридически факт, правоизключващ административнонаказателната отговорност на касатора, реализирана при действието на обезсиления закон и оттам - ползващ се с правопогасяващо действие досежно фактическото основание за прилагане на ПАМ. Ето защо адресатът на мярката не може да се позовава на отпадане на наложеното му ограничение, произтичащо от влезли в сила НП, за които е безспорно, че не са отменени по реда на чл. 63 ЗАНН. На последно място - твърдението на касатора, че е притежавал СУМПС, издадено в чужда държава (Канада) е недоказано, а тежестта за установяването на подобен факт, по аргумент на чл. 154, ал. 1 ГПК е била негова. Ето защо и с оглед забраната за нови фактически установявания по чл. 220 АПК този факт, както и доказателствата за него не са от значение за правилността на обжалваното решение. Още повече, че той е относим към законосъобразността на две от НП, която не може да бъде предмет на настоящото производство. Следва да се има предвид още, че доказателствените искания, направени в касационната жалба са оттеглени, а касационната инстанция приема представени писмени доказателства, свързани с касационните основания, но няма задължение да събира такива. Шофьорската книжка на жалбоподателя, издадена в Канада не е представена пред административния съд и в касационното производство. Излагат се доводи, че това обстоятелство е било безспорно и е посочено в акта за установяване на административно нарушение № 90929 от 3.06.2010 г., въз основа на което е издадено НП № 45754 от 30.06.2010 г. Дори да се приеме обаче, че две от НП са издадени при действието на тази шофьорска книжка, това не означава, че при извършено нарушение на територията на страната на провинилия се водач не следва да се отнемат контролните точки, предвидени в Наредба № Iз-1959 от 27.12.2007 г. Няма твърдения и данни НП да са обжалвани и да са възстановявани контролни точки. Сам жалбоподателят твърди, че в последното НП погрешно е посочено, че му остават 11 контролни точки, а те са отнети с издадените НП. При това положение от значение са обективните факти. Друг е въпросът, че в този случай администрацията е следвало да уведоми изрично водача, че му е отнет пълният брой контролни точки, поради което има задължение да върне СУМПС. Но дори да го беше уведомила, издаденият административен акт щеше да има същото съдържание. Броят на отнетите контролни точки подлежи на съдебен контрол (адм. д. № 26 от 2010 г. на смесен петчленен състав), като жалбоподателят не е обжалвал НП в тази част и не оспорва, че правилно е определен броя на отнетите контролни точки за съответното нарушение. Неоснователни са доводите, че приложената ПАМ не е временна. По аргумент от разпоредбата на чл. 157, ал. 5 ЗДвП лице, което е загубило правоспособност да управлява моторно превозно средство по реда на ал. 4, след като е върнало свидетелството си за управление, има право отново да бъде допуснато до изпит пред съответните органи за придобиване на такава правоспособност, но не по-рано от 6 месеца от датата, на която е върнато свидетелството. Останалите изложени в касационната жалба оплаквания, свързани с допуснати нарушения на ЗАНН при издаване на НП; наложени дисциплинарни наказания на служители на група АНД - ОПП - СДВР във връзка с неправомерно използване на информационната система на ОПП - СДВР за времето от 1.01.2009 г. до 1.11.2010 г.; изминалият 6-месечен период между датите на издаване и връчване на заповедта, възможността за прекратяване действието на акта за прилагане на ПАМ и пр., не следва да се обсъждат. Същите са ирелевантни за спора, доколкото не се отразяват на законосъобразността на заповедта за налагане на ПАМ на изложеното в нея фактическо и правно основание, и оттам - на правилното приложение на материалния закон от страна на решаващия съд. По тези съображения, касационната жалба се явява неоснователна. Административният съд е приложил правилно материалния закон, изводите му са обосновани и се подкрепят от ангажирания доказателствен материал, като при осъществяване на правораздавателната му дейност не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. С оглед липсата на релевираните касационни основания, решението следва да остане в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,