Решение № 279 от 23.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 577/2026 г.

Производството е по реда на чл. 290 ГПК. По касационна жалба на „Агро Проект Контрол“ ЕООД е допуснато касационно обжалване на решение № 338/21.11.2025 г. по в.т.д. № 452/2025 г. на Апелативен съд -гр.Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 153/29.05.2025 г. по т.д. № 516/24 г. на Окръжен съд - [населено място] в частта за отхвърляне на предявените от касатора срещу Н. Й. С. искове по чл.232 ал.2 и чл.86 ЗЗД за сумите от 118 050,99 лв. - главница, и 10 196,66 лв. - обезщетение за забава за периода 01.01 - 13.08.2024 г. Сочи се от жалбоподателя, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, защото неправилно е приложен чл.20 ЗЗД при тълкуване на договора за изясняване на действителната воля на страните. Неправилни са изводите на решаващия съд, че ответницата С., подписала процесните договори за наем като „солидарен длъжник“, реално е поръчител, тъй като волята на страните и преследваната от тях цел била да се обезпечи чуждо задължение от нея в качеството на поръчител на дружеството /наемател по договорите за наем/. Изложени са съображения, че в клаузата на чл.10 от процесните наемни договори е уговорено, че „солидарният длъжник“ се задължава спрямо наемодателя за всички имуществени задължения на наемателя и приема да отговаря с последния до окончателното им погасяване, включително за неустойки, лихви и разноски, както и че страните са се съгласили правата и задълженията на „солидарния длъжник“ да се уреждат при условията на раздел VI, глава I „Солидарни задължения“ от ЗЗД. Наведен е довод, че ответницата изрично е изразила в процесните договори за наем воля да поеме солидарна отговорност като солидарен длъжник, а не като поръчител на дружеството-наемател. Иска да се отмени въззивното решение в обжалваната част и да се уважат предявените срещу ответницата искове. Ответницата Н. Й. С. е подал отговор, с който оспорва касационната жалба с възражението, че по процесните договори тя има качеството на поръчител, защото преследваната от страните цел е чрез поемането на задължения от нейна страна да се обезпечи изпълнението на главното задължение на наемателя. Поддържа се, че ответницата е целяла да гарантира чужд дълг – на наемателя „Милиник Агро“ ЕООД, който дължи наемната цена и има право да ползва отдадените под наем имоти. Сочи се, че възникването на задълженията на ответницата е поставено в зависимост от възникването на задължението на наемателя като главен длъжник да плаща наемната цена. От съдържанието на договорите става ясно, че от ответницата не може да се иска изпълнение, преди да е станало изискуемо главното задължение на наемателя, а това показва, че е налице поръчителство, поради което следва да се прилага чл.147 ал.1 ЗЗД. В клаузата на чл.10 от договорите е предвидено, че солидарният длъжник се задължава спрямо наемодателя за всички имуществени задължения на наемателя, което разкрива волята на страните солидарният длъжник, който не е ползвал имотите и не е извличал изгода от договорите, да обезпечи дълга на наемателя за наемна цена. Тъй като 6-месечният срок по чл.147 ЗЗД е пропуснат, предявените срещу ответницата искове са неоснователни. Подаден е отговор от „Венжор Агро“ ООД – трето лице-помагач на страната на касатора /ищец/, в който се сочи, че касационната жалба е основателна. Върховният касационен съд, като взе предвид оплакванията в касационната жалба, доводите и възраженията на страните, намира за установено следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 05.06.2023 г. са били сключени три договора за наем на земеделска земя - № 8915, № 8916 и № 8917, по които наемодателят „Венжор Агро“ ООД е поел задължението да предостави на наемателя „Милиник Агро“ ЕООД ползването под наем на земеделски земи с площ от 175,843 дка, 1117,795 дка и 24,978 дка за периода 01.10.2023 г. - 30.09.2024 г., срещу което наемателят е поел задължението за наемна цена по всеки от договорите съответно от 90 лв. на декар, 90 лв. на декар и от 65 лв. на декар. Решаващият съд е намерил за доказано, че наемодателят е изпълнил задълженията си по договорите и е предал имотите на наемателя, за който са възникнали вземания за наемна цена в размер на общо 118 050,99 лв. Прието е за установено, че наемодателят е прехвърлил вземанията си за наемна цена по процесните договори в полза на ищеца, който по цесиите се легитимира като кредитор за дължимата наемна цена, а поради забавата и на вземания по чл.86 ЗЗД от общо 10 196,66 лв. Въззивната инстанция е констатирала, че всеки от трите договора за наем е сключен от ответницата Н. Й. С. в качеството на "солидарен длъжник", както и че отговорността на "солидарния длъжник" е уговорена в клаузата на чл. 10 на всеки от договорите, която предвижда, че „Солидарният длъжник по този договор се задължава спрямо наемодателя за всички имуществени задължения спрямо наемателя при условията на настоящия договор, като приема да отговаря с последния до окончателното им погасяване, включително за свързаните и произтичащите от тях неустойки, лихви, такси и разноски. Страните по настоящия договор приемат, че правата и задълженията на солидарния длъжник и отношенията му със страните се уреждат при условията на Раздел VI, глава I "Солидарни задължения" от ЗЗД". Разяснено е в мотивите на обжалваното решение, че за това дали едно лице е солидарен длъжник, или е поръчител, няма значение дадената в договора квалификация, защото са релевантни уговорките, действителната воля и преследваната от страните цел. Задължението на едно лице следва да се приеме, че е задължение на поръчител, макар и в титулната част на договора то да е посочено като "солидарен длъжник", когато това лице не е съзадължено наред с наемателя, който има правото да ползва отдадените под наем имоти, и когато предпоставка за съществуването на задължението на солидарния длъжник е съществуването на дълга на наемателя като главен длъжник. Когато намерението на страните и преследваната от тях цел е солидарният длъжник да обезпечи изпълнението на главния дълг, въпросното лице не е солидарен длъжник, а е поръчител. Решаващият съд е формирал извод, че волята на страните е ответницата да поеме задължения на поръчител, защото клаузата на чл. 10 от процесните договори ясно показва волята и преследваната от страните цел – тя да гарантира изпълнението на главния дълг на наемателя, т.е. да се обезпечи чуждо задължение. Въззивният съд е приел, че са налице правните признаци на поръчителството по чл. 138 и сл. от ЗЗД, при което ответницата няма свое задължение, а гарантира изпълнението на чужди задължения - на главния длъжник. Дългът на ответницата е функция от дълга на наемателя, на който са били предоставени за ползване имотите, и има акцесорен и несамостоятелен характер спрямо задължението му за наемна цена. Като допълнителен аргумент за квалифициране на задължението на ответницата като задължение на поръчител е изтъкнато в мотивите на обжалваното решение обстоятелството, че с конкретни активи на ответницата не е учредено реално обезпечение на задълженията на наемателя, от което е изведен изводът, че е налице правоотношение, по което ответницата е дала персонално обезпечение в полза на наемодателя. Решаващият съд е посочил, че отговорността на поръчителя има акцесорен характер, за разлика от задълженията на солидарните длъжници по чл. 121 и сл. от ЗЗД, а отговорността на ответницата е именно с акцесорен характер, защото е необходимо да съществува главно задължение, което тя да обезпечи като гарант. Случаят не попада в хипотезата на чл. 121 и сл. от ЗЗД, при която задълженията на солидарно отговорният длъжник са самостоятелни. Основният критерий дали е налице поръчителството, или страните са се задължили солидарно да извършат една престация при условията на чл. 121 и сл. от ЗЗД, е дали солидарният длъжник гарантира изпълнението на чужд дълг, или изпълнява свой дълг. Въззивната инстанция е намерила, че ответницата в качеството на поръчител е поела задължението да гарантира дълга на наемателя, поради което за отговорността й се прилага чл.147 ЗЗД. Констатирано е, че исковете са предявени след изтичане на 6-месечния срок по чл.147 ЗЗД, което е довело до отпадане на отговорността на ответницата като поръчител, поради което предявените срещу нея искове са отхвърлени. С постановеното по настоящото дело определение N 1356/14.05.2026 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по следния правен въпрос: „При спор относно съдържанието на договорните клаузи следва ли при тълкуване на договора съдът да се съобрази с критериите по чл.20 ЗЗД, за да се изведе действителната воля на страните с оглед разграничаването на договора за поръчителство от уговорка по чл.121 ЗЗД за поемане на солидарна отговорност?“ По въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд намира следното – в решение № 207/21.07.2025 г. по к.т.д. № 1861/2024 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, решение № 96/22.08.2022 г. по гр.д. № 2007/2021 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС и решение № 167/26.01.2012 г. по т.д. № 666/2010 г., Т. К., І Т. О. на ВКС е прието, че съдът е длъжен да приложи критериите за тълкуване на договорите съгласно чл. 20 ЗЗД, за да достигне до действителната обща воля на страните. Прилагането на предвидените в нормата на в чл.20 ЗЗД критерии е способ за установяване на точния смисъл на договора, а оттам и на действителната воля на страните. Съдът е длъжен да изясни действителнара воля, която няма право да подменя. Недопустимо е по пътя на тълкуването да се изменя поето с договора задължение и да се създават права, които страните не са уговаряли, тъй като това би представлявало изменение на договора, което по силата на чл.20а ал.2 ЗЗД може да бъде сторено само от страните по него. В решение № 96/22.08.2022 г. по гр.д. № 2007/2021 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС е разгледана хипотеза, в която сумата по договор за кредит е била преведена по сметката на един от двамата кредитополучатели, но е прието, че след като те са поели задължението общо, без да разграничат отговорността си към кредитора, те са солидарни длъжници за връщането на сумите по кредита. В този смисъл е и решение № 60119/23.12.2021 г. по т.д. № 1024/2020 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, съгласно което при тълкуване на волеизявленията на страните, инкорпорирани в договор за кредит, следва да се разграничава поръчителството от солидарната отговорност при встъпване в дълг, при която солидарният длъжник поема задължението такова, каквото е то, т.е. с съдържанието, условията и обемът на задълженията на стария и на новия длъжник са едни и същи, освен ако не е уговорено друго. В решение № 207/21.07.2025 г. по к.т.д. № 1861/2024 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, което напълно се споделя от настоящия състав на касационния съд, е разяснено, че посочването на ответницата като съдлъжник в договора, подписан от нея в това й качество, и подаването от нея на искане за отпускане на кредит именно като съкредитоискател обективира волеизявления на всички страни за постигнато между тях съгласие за възникване на солидарна отговорност между длъжниците спрямо кредитора. Дадено е съгласие за задължаване на ответницата заедно с другото лице по договора като съкредитополучател, тъй като тя е поела като нейно основно задължение да изплаща кредита, а то възниква независимо от това на кое от лицата -съдлъжници е предадена фактически сумата и как е ползвана, т. е. налице е съгласие за солидарност по чл. 121 ЗЗД. Констатирано е, че в договора и съпътстващите го документи липсва воля за учредяване на поръчителство както от страна на ответницата, така и от страна на банката, тъй като не е обективирано писмено двустранно волеизявление, че ответницата поема задължения като поръчител, за да се приеме, че е спазена писмената форма за действителност по чл. 138 ал.1 ЗЗД. При така дадения отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав на касационния съд намира, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС. В случая Н. Й. С. изрично е посочена като солидарен длъжник в процесните договори за наем, които са подписани от нея именно в това й качество – в титулната част на стр.1-ва тя е „наречена“ „солидарен длъжник“; положила е подпис на последната страница именно в това си качество. В клаузата на чл.10 от договорите е описано в какво се изразяват задълженията на солидарния длъжник – поемане на задължение спрямо наемодателя за всички имуществени задължения на наемателя, като приема да отговаря с последния до окончателното им погасяване, включително и за неустойки, лихви и разноски. В тази клауза страните изрично са се съгласили, че правата и задълженията на солидарния длъжник и отношенията му с другите страни по договора се уреждат при условията на Раздел VI, Глава 1-ва „Солидарни задължения“ от ЗЗД. След като ответницата, посочена в договорите като „солидарен длъжник“, е поела за свое основно задължение задължението да изпълнява всички имуществени задължения на наемателя и се е съгласила да отговаря с него до окончателното им погасяване, и то без да е направено разграничение на отговорността й и тази на наемателя към кредитора /наемодател/, касационният съд на основание чл.20 ЗЗД намира, че ответницата на основание чл.121 и сл. ЗЗД като съдлъжник е поела задължението да отговаря солидарно за задълженията на наемателя по договорите. Ответницата има качеството на солидарен длъжник/съдлъжник по смисъла на чл. 121 и сл. ЗЗД, защото всеки от договорите за наем обективира волеизявленията на страните, постигнали съгласие тя да отговаря солидарно с наемателя при условията на Раздел VI, Глава 1-ва ЗЗД „Солидарни задължения“, в която е поместена нормата на чл.121 и сл. ЗЗД. За възникването на основното задължение на ответницата по наемните договори няма значение на кого точно са предадени фактически имотите за ползване, тъй като е налице общо съгласие да възникне пасивна солидарност по чл. 121 ЗЗД между нея и наемателя за изпълнение на произтичащите от договорите задължения към наемодателя. Обстоятелството, че в клаузата на чл.1 от договорите наемодателят се е задължил да предостави имотите за ползване на дружеството-наемател, не е достатъчно за извод, че ответницата е поръчител, чиято отговорност е акцесорна спрямо тази на наемателя. Възникването на солидарна отговорност в хипотезата на чл.121 ЗЗД произтича от уговорката да се отговаря солидарно за изпълнението на определено задължение, но не е предпоставена от поемането от насрещната страна на задължение за престация в полза на всички солидарни длъжници. Водещ фактор за определяне на характера на поетото от ответницата задължение е наличието на постигнато съгласие, че тя като солидарен длъжник е поела същите задължения – със същото съдържание, условия и обем, които има наемателят, с когото се е съгласила да отговаря до погасяването им. Ответницата е солидарен длъжник в хипотезата на чл.121 ЗЗД и има самостоятелно задължение към кредитора /наемодател/, а не е поръчител, който обезпечава вземанията на кредитора към наемателя. Договорът за поръчителство съгласно изискването на чл. 138, ал. 1 ЗЗД е необходимо да е сключен в писмена форма, но нито един от наемните договори не обективира писмени двустранни волеизявления, че ответницата поема задължения като поръчител на наемателя, поради което не може да се приеме, че е спазена формата по чл. 138, ал. 1 ЗЗД. От обективираните в договорите изявления по никакъв начин не може да се приеме, че ответницата се е съгласила да обезпечава чужд дълг - на наемателя, както и че кредиторът е приел поемането от нея на задължения като обезпечение на поръчител. Следва да се отбележи, че в договорната клауза на чл.11, която следва непосредствено процесната клауза на чл.10, е уговорено, че за целите на обезпечаване на вземанията на наемодателя в случай на забава на наемателя или на изпадането му в неплатежоспособност последният ще учреди по реда на ЗОЗ в полза на наемодателя залог на търговското предприятие до размера на вземанията. Систематичното тълкуване на клаузите на чл.10 и на чл.11 обуславя извода, че уговорката за солидарна отговорност на ответницата /чл.10/ няма за цел да обезпечи вземанията на наемодателя, защото клаузата на чл.11 обективира постигнатото между страните съгласие за начина на обезпечаване на наемодателя - чрез особен залог върху търговското предприятие на дружеството-наемател. Недопустимо е по пътя на тълкуването да се изменя поетото при условията на чл.121 ЗЗД задължение на ответницата – чл.10 от договора, и да му се придава характер на задължение на поръчител, имащо обезпечителен характер, при положение че друга договорна клауза /чл.11/ регулира обезпечаването на вземанията на наемодателя, а в нея липсва препращане към чл.10. Ответницата не е поела задължение да учреди обезпечение чрез особен залог върху търговско предприятие, но това произтича от невъзможността тя да даде такова обезпечение, тъй като не е търговец, поради което не може да се приеме, че тя се е задължила „при по-леки условия“ по смисъла на чл.139 ЗЗД. На следващо място – нормата на чл.304 ТЗ предвижда, че лицата, които при сключване на търговска сделка поемат общо задължение, се смятат солидарни длъжници, ако от сделката не следва друго. Солидарната отговорност по чл.304 ТЗ е аналогична по правни последици на солидарната отговорност по чл.121 ЗЗД, при която всеки от солидарните длъжници е главен и самостоятелен длъжник, а разликата произтича от това, че в първия случай основанието за солидарност е законът, а във втория е наличието на уговорка. Нормата на чл.304 ТЗ е диспозитивна и позволява отклонение, но изразената в процесните договори обща воля на страните по никакъв начин не сочи на намерение да се отклонят и да предвидят за ответницата отговорност като поръчител, който също е задължен солидарно, но не е самостоятелен длъжник. Напротив – страните са целели правните последици на солидарната отговорност по чл.121 ЗЗД, аналогични на тази по чл.304 ТЗ, при която ответницата е самостоятелен длъжник - съдлъжник, задължил се солидарно с наемателя за изпълнение на задълженията към наемодателя. Като краен извод – ответницата има качеството на солидарен длъжник по смисъла на чл.121 ЗЗД, а не на поръчител, поради което правилото на чл.147 ЗЗД не намира приложение в отношенията й с ищеца, претендиращ дължимата по договорите наемна цена и обезщетение за забава. Въззивното решение е влязло в сила в частта, с която дружеството -наемател е осъдено да плати на ищеца в качеството на цесионер наемна цена и обезщетение по чл.86 ЗЗД по наемните договори, а формираната СПН обвързва само насрещните страни по правния спор - ищеца и дружеството-наемател, но не важи между лицата, стоящи заедно на едната страна на процесуалното правоотношение, които са обикновени другари -дружеството и ответницата. Другарите обаче са обвързани от констатациите, които въззивният съд е направил в мотивите по отношение на общите факти, поради което касационният съд намира за установено по отношение на ответницата, че наемодателят е предадал имотите за ползване на наемателя и че е налице забава на задълженията за наемна цена, по които не е плащано /решение № 50/08.05.2014 г. по гр.д. № 6235/13 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС/. Следва да се спомене, че в писмения отговор на въззивната жалба на ищеца ответницата не е навела възражения срещу фактическата констатация на окръжния съд за предаване на имотите на наемателя, както и срещу правните изводи за възникване в полза на наемодателя на вземания по чл.232 ал.2 и чл.86 ЗЗД ЗЗД в претендирания размер, придобити от ищеца като цесионер, и за неоснователност на предявеното от дружеството -наемател възражение за прихващане. С оглед отговора на правния въпрос, настоящият съдебен състав намира, че в нарушение на материалния закон – чл.20 ЗЗД, решаващият съд е формирал извод, че ответницата е поръчител, от който произтича и неправилният извод за неоснователност на предявените срещу нея искове заради неспазване на срока по чл.147 ЗЗД, поради което въззивното решение следва да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да се постанови друго, с което исковете по чл.232 ал.2 и чл.86 ЗЗД да бъдат уважени в размера, в който са уважени срещу дружеството-наемател. По разноските – ответницата следва да заплати разноски за първоинстанционното производство от 8067,11 евро, 6322,09 евро за въззивното, а за настоящото производство 6337,42 евро. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия