Решение № 916 от 25.1.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7596/2023 г.

Образувано е по касационна жалба на Директор на ДСП Слатина срещу Решение 3408 от 23.05.2023 г., постановено по адм. дело 2319/2023 г. по описа на Административен съд София град. Излагат се доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, допуснати нарушения на съществени процесуални правила и необоснованост. Прави се искане за отмяната му и за постановяване на друго, с което да се отхвърли общата жалба на Б. Лалов и В. Лалова и двамата от гр. София срещу Заповед ЗД/Д-С-СЛ-002 от 17.02.2023г. на Директор ДСП Слатина . Претендира разноски. Ответниците Б. Лалов и В. Лалова, чрез адв. Христова, намират така подадената касационна жалба за неоснователна и настояват за отхвърлянето и. Претендират разноски. Ответникът Б. Стоянов, чрез назначения му от съда особен представител адв. Петков счита обжалваното съдебно решение за правилно и настоява за потвърждаването му. Ответникът М. Лалова не взема становище по така депозираната касационна жалба. Ответникът Д. Стоянов счита обжалваното съдебно решение за правилно и настоява за потвърждаването му. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неправилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, Шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна по смисъла на чл.210 ал.1 АПК и в срока по чл.211 ал.1 АПК. Разгледана по същество и за основателна. За да отмени Заповед ЗД/Д-С-СЛ-002 от 17.02.2023г. на Директор ДСП Слатина , с която от една страна е било прекратено настаняването на детето Б. Стоянов(род. на [дата]) при неговите баба и дядо по майчина линия(двамата касационни жалбоподатели), а от друга то временно е било настанено в ЦНСТМУ [наименование], [населено място] до произнасяне на съда с решение по чл.28 от Закона за закрила на детето(ЗЗДет.), първоинстанционният съд е приел, че не са били налице предпоставките за настаняване на детето извън семейството към датата на издаване на оспореното административно решение, респ. необходимостта от бързото предприемане на тази крайна според него мярка. Настоящият касационен състав, във връзка със служебно вменените му задължения по чл.218 ал.2 АПК да следи служебно за допустимостта на обжалвания съдебен акт, намира за установено следното. Пред първоинстанционния административен съд предмет на разглеждане е била общата жалба на В. и Б. Лалови баба и дядо по майчина линия на Б. Стоянов, които са обосновали правния си интерес от оспорване на този акт на Директор ДСП Слатина с това, че са били адресати по предходна Заповед ЗД/Д-С-О-001 от 13.01.2022г. на същия Директор, с която внукът им е настанен при тях в условията на спешност, а сега с атакувания от тях акт това настаняване било прекратено. Настоящият състав на касационната инстанция намира, че в тази връзка следва да се посочи, че правната рамка в тази насока, след последното и изменение(ДВ бр.71/2020г.), предвижда, че настаняването на дете в семейство на роднини или близки, в приемно семейство и в социална или интегрирана здравно-социална услуга за резидентна грижа се извършва със заповед на директора на ДСП по настоящия адрес на детето(чл.27 ал.1 ЗЗДет.), като то може да се извърши в условията прилагане на спешни мерки или във всички останали случаи(така чл.27 ал.2,т.1 и т.2 от ЗЗДет.). С Правилника за прилагане на ЗЗДет. чл.33 ал.1 е посочено, че спешното настаняване извън семейството се предприема в случаите, когато има опасност за здравето и живота на детето, но при необходимост от промяна на тази мярка за закрила или прекратяване на настаняването, компетентният директор издава нова заповед(ал.4). С новелата на чл.33 ал.5 ППЗЗДет. императивно е предвидено, че органът следва да направи искане пред съда за налагане на мерките по така издадените негови заповеди по ал. 2 и 4. Или следва да се обобщи, че независимо от техния характер с оглед търсената бързина на действие, приложените от административният орган мерки следва да получат крайната санкция на съда, за да се стабилизират окончателно. Не е спорно по делото, че първоначално с акта си от 13.01.2022г. и след като спазил изискванията на чл.27 ал.3 ЗЗДет, касационният жалбоподател настанил детето при неговите баба и дядо по майчина линия считано от 13.01.2022г., като в разпоредителната част на акта било посочено, че това е временно до промяна на обстоятелствата или до произнасяне на съда. Или в тази връзка важно е да се отбележи, че акта на директорът на компетентната ДСП в посочената законова хипотеза има временен характер и неговото действие се простира или до момента, в която се наложат обстоятелства, при които временната мярка да се промени(както се посочи по-горе в хипотезата на чл.33 ал.4 от ППЗДет.), но във всички случаи не по-късно от произнасянето на съда по чл.26 ЗЗДет., което бележи и крайния момент на действие на предприетото временно настаняване. След този момент актът му преустановява своето действие(в този смисъл напр. Решение 9425 от 10.10.2023г. по адм. дело 9647/2022г. на ВАС на РБ). В случая с детето Б. и видно от представената пълна административна преписка в указания в чл.27 ал.2 ЗЗДет. едномесечен срок от издаване на акта от 13.01.2022г. Директорът е входирал искова молба до РС София(препис от същата е наличен на л.263 -264 от делото на първата съдебна инстанция) на дата 09.02.2022г., като по нея е било образувано гр.дело 6031/2022г. по описа на този съд. В преписката липсва данни каква е съдбата на това производство(което е от особено съществено значение за развитие и настоящото), но от достъпните на сайта на съда публични актове се установява, че то е било прекратено, поради оттегляне на исковата молба, депозирана от ДСП Слатина . Това обстоятелство е особено съществено, тъй като с него е свързано темпоралното действие на предприетите временни мерки, независимо от техния спешен или неспешен характер. С влизане в сила на съдебното решение, респ. акта на съда, който производството се прекратява, по право се прекратява и действието на издадената заповед на същия Директор от 13.01.2022г. за временното настаняване детето в семейството на неговите баба и дядо по майчина линия, което е посочено като условие за прекратяване и в разпоредителната част на акта, независимо, че в случая съдът не се е произнесъл с акт по същество, а с друг акт, който е приключил висящото пред него производството във връзка със сезирането от ДСП Слатина. В този смисъл посочването в оспорената сега Заповед от 17.02.2023г. на същия Директор прекратяване на настаняването (в първата и част) има само констативно значение, тъй като самото правно действие на временното настаняване по предходната заповед е приключило действието си с влизане в сила прекратителното определение на СРС по цитираното гр. дело. Именно и поради тази причина в разглежданата тук заповед е посочено като основание за издаването и общата разпоредба на чл.28 ал.1 ЗЗДет. и чл.33 ал.1 от ППЗЗДет., тъй като органът е приел, че Б. не може да бъде върнат при никой от неговите родители, майката(която се приема, че създава опасност за живота и здравето му и живее при своите родители бабата и дядото Лалови), а никой от останалите роднини не се е съгласил то да бъде настанено при тях(за което са налице и съответни декларации, приложени в преписката), то като единствена възможност с оглед обективните здравословни проблеми на Б. е останала опцията за настаняването му в заведение, предлагащо социална или интегрирана здравно-социална услуга за резидентна грижа. Така с втората част на разпоредителната част на акта детето е било настанено отново временно, при условията на спешност, в ЦНСТВУ [наименование], [населено място], като само в тази част е внесено искане до компетентния Районен съд за произнасяне по нея. Видно е от публично достъпните данни(актове), че по това искане, образувано пред РС Ловеч(в района на който се намира дома, в който е настанено детето при спешни мерки чл.27 ал.2,т.1 ЗЗДет.), е било гр. дело 386/2023г., приключило с Решение 524 от 23.11.2023г., с което по отношение на детето е била взета мярка за закрила социална услуга за резидентна грижа и то е било настанено в Центъра за настаняване от семеен тип за деца и младежи с увреждания в [населено място], считано от 17.02.2023г., като е определен и режим на лични контакти с майката по график. Доколкото съдебното решение към датата на приключване на съдебното дирене пред тази инстанция(05.12.2023г.) не е влязло в сила, то не е налице основание за обезсилване на акта на административния съдия в хипотезата на чл.27а ал.7 ЗЗдет. Видно е обаче от същото това решение и че районният съд не се е занимавал с въпроса по прекратяване на настаняването при бабата и дядото Лалови именно поради факта, че то не е било приключило с акт на съда за настаняването на внука им при тях, само в който случай същите биха могли да участват в съдебното производство, респ. да защитят установените с едно такова съдебно решение права. Нещо повече, всъщност самата законова уредба с новелата на чл.27а ЗЗдет., създадена с изменението на закона с ДВ бр.71 от 11.08.2020г. , изчерпателно сочи в ал.1, че заповедта на директора ДСП по чл. 27, ал. 1, включително в случаите на спешно настаняване извън семейството може да бъде обжалвана само от родителите на детето. Нормата визира само родителите, като това законодателно решение ясно реферира към силно ограничения кръг на лицата, на които е дадено право на жалба, очевидно с оглед специфичния и значим характер на уредените обществени отношения в най-тесния семеен кръг. От изложеното дотук следва да се обобщи, че за ответниците по касация В. и Б. Лалови не е било на разположениеправо да оспорят пред съда Заповедта на Директор ДСП Слатина от 17.02.2023г., доколкото от една страна, касателно прекратяване на предходното настаняване при тях, то е било настъпило преди това и по право, както се посочи вече по-горе в настоящите мотиви. От друга, те не са придобили качеството на заинтересовани лица в общия случай на АПК, след като е налице изрична законова уредба от публичен ред в ЗЗДет. Това качество не може да бъде придобито от тях и на база посочването им в акта, като лица, на които следва да се връчи той(което в случая има своето резонно обяснение, доколкото към датата на издаване на заповедта детето Б. очевидно се е намирало в дома им и те е следвало са го предадат за служители на ДСП за настаняването му в ЦНСТМУ [населено място]). Консеквентно това обосновава и извода на касационната инстанция, че съдебното производство, развило се дотук е било упражнено при отсъствие на признати права на В. и Б. Лалови да оспорят, в която и да е негова част, акта на Директор ДСП Слатина от 17.02.2023г. Или съдебното производство е било недопустимо, след като никой от родителите на детето не е подала жалба в законоустановения 14-дневен срок от съобщаването на заповедта. Или съдебното решение на първоинстанционния съд е недопустимо, поради което и на основание чл.221 ал.3 АПК същото следва да се обезсили, а съдебното производство бъде прекратено. По разноските. С оглед изхода, разноски са дължат на Агенцията за социално подпомагане, които се претендират само за осъществената за тази инстанция защита от юрисконсулт. С оглед на това следва да се присъди на юридическото лице сумата от 100 лева юрисконсултско възнаграждение съгласно чл.78 ал. 8 ГПК във вр. с чл.37 ал.1 ЗПП и чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл.221 ал.3 АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение,