Решение № 9258 от 12.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2106/2017 г.

Решение № 9258 от 12.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2106/2017 г., II о., докладчик съдията Таня Радкова Производството е по чл. 208 и следващите АПК. Образувано е по касационна жалба на началника на МП "В. З." чрез процесуалния му представител срещу решение № 2621/23.12.2016 г. по адм. д. № 2806/2016 г. на Административен съд В. Счита обжалваното решение за неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. Претендира от съда отмяната му. Ответникът по касационната жалба-"Берру" ЕООД, не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. За да се произнесе по съществото на касационната жалба, разгледана съгласно чл. 218, ал. 1 АПК с оглед наведеното основание за отмяна, настоящата инстанция взе предвид: Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от "Берру" ЕООД срещу решение, с вх. № 32-90082/06.08.2014 г. към 65 бр. ЕАД, издадено от началника на МП "В.-З." към М. В., с което е увеличена данъчната основа при вноса на стоките, поставени под митнически режим по посочените ЕАД в общ размер на 52 232.79 лв. и е начислен допълнително за внасяне ДДС общо в размер на 10 446.60 лв. При извършена повторна проверка от началника на МП "В.-З." към М. В. на 65 бр. ЕАД е установено, че по 82 бр. фактури и 2 кредитни известия, издадени от доставчици на транспортни услуги за периода от 01.06.2011 г. до 31.05.2014 г., свързани с транспорт на стоки, направени до първото местоназначение на стоките на територията на страната, разходите не са включени в данъчната основа на ЕАД. Административният орган е приел, че цитираните разходи не са включени в данъчната основа при поставяне на стоките под режим, в нарушение на разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 2 от ЗДДС, поради което е определил нов размер на данъчната основа при вноса на стоките, поставени под ЕАД и е установил за довнасяне ДДС. С обжалваното решение, което е второ по съществото на спора, съдът е отменил оспорения административен акт. За да постанови този резултат, решаващият съд е развил следните доводи: Обжалваното решение е издадено от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма и на административнопроизводствените правила. Решението е издадено вследствие на осъществен последващ контрол на декларирането по смисъла чл. 78, § 2, във вр. с чл. 13 - чл. 16 от Регламент (ЕИО) № 2913/92 на Съвета от 12.10.1992 г. относно създаване на Митнически кодекс на Общността и чл. 84а, ал. 1 от ЗМ. Заповедта за възлагане на проверката е надлежно връчена на проверяваното лице. Неоснователно е оплакването в жалбата, че по отношение на ЕАД № 11BG002002H0502/27.06.2011 г. и ЕАД № 11BG002002H0056380/12.07.2011 г. е изтекъл тригодишният срок за уведомяване от възникването на задължението. В случая под митни сборове следва да се считат тези, които са установени при последващата митническа проверка и са предмет на Р. В. № 32-90082/06.08.2014 г., а не митните сборове, които са били внесени първоначално от вносителя. Поради това не може да се приеме, че тригодишният срок по чл. 206, ал. 3 /отм./ ЗМ е изтекъл. Както пред първоинстанционния съд, така и пред касационната инстанция, спорът е досежно правилното приложение на материалния закон - чл. 55, ал. 1, т. 2 ЗДДС. В тази насока в отменителното решение на ВАС са дадени указания да се изясни въпроса фактурираните от доставчиците разходи, извършени ли са до първото местоназначение на стоките, съгласно дефиницията, дадена в т. 72 от § 1 от ДР на ЗДДС. Решаващият съд е приел, че в конкретния казус "Берру" ЕООД извършва внос на стоки от Китай, Индонезия и Индия, които се превозват с кораб до гр. В. Покупко-продажбата на част от стоките е сключена при условие CFR разтоварно пристанище, а при друга част - FOB товарно пристанище. Съгласно INCOTERMS терминът CFR (Cost and Freight) - стойност и навло (уговорено пристанище в местоназначението), представлява условие на доставка, при което продавачът е осъществил доставката, когато стоката е преминала над/през борда на съда/кораба в договореното разтоварно пристанище на местоназначението, а терминът FOB (F. O. B.) - франко борд (уговорено пристанище за натоварване), е условие на доставка, съгласно което продавачът е осъществил задълженията си по доставката, когато стоката е преминала през/над борда на посочен от купувача съд/кораб в уговореното пристанище за натоварване. При условията на термините CFR и FOB на продавача се възлага задължението по митническото изчистване на стоката за износа. В случая условието на доставка по вноса е CFR В., респ. FOB товарно пристанище /съответно Джакарта и Мумбай/, поради което П. В. З. е първото местоназначение, респ. първото претоварване на стоките от едно превозно средство на друго на територията на държавата-членка на вноса по смисъла на чл. 86, § 2 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета и § 1, т. 72 от ДР на ЗДДС във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 2 от ЗДДС. Поради това не са налице възприетите от митническите органи предпоставки за увеличаване на данъчната основа в процесните ЕАД, тъй като предоставените транспортни услуги са извършени след първото местоназначение на стоките, освобождаването им за потребление и оформянето им в митнически режим на внос. Решението е законосъобразно: Увеличена данъчната основа в посочените ЕАД произтича от извършени разходи за внос на стоки през периода 2011 г. -2014 г. Съгласно чл. 55, ал. 1, т. 2 от ЗДДС към данъчната основа се добавят разходи, свързани с вноса, като комисионна, опаковка, транспорт и застраховка, направени до първото местоназначение на стоките на територията на страната, което съгласно § 1, т. 72 от ДР на ЗДДС е мястото, посочено в товарителницата или в друг документ, с който стоките се внасят на територията на страната. От съвкупния анализ на доказателствата действително се установява, че транспортната услуга е извършена след първото "местоназначение" на стоките, съгласно дефиницията, дадена в т. 72 от цитираната разпоредба. В случая от ЕАД е видно, че условието на доставка е CFR В., респ. FOB товарно пристанище /съответно Джакарта и Мумбай/, поради което на П. В. З. е първото претоварване на стоките от едно превозно средство на друго - от морски на сухопътен транспорт. От доказателствата по делото се установява, че организирането на превоза на стоките от Пристанище "В. З." до складовете на дружеството, и услугите, свързани с транспортната обработка на стоките, е възложено на българските транспортни фирми M. L. L., "Д. Л. Б." ЕООД, "Г. М. С." ООД, "Б. Е. Е. България" ООД, "П. В." ЕАД, "В. Ш. С." ЕООД, "С. Е." ЕООД, "К. Ш." ЕООД, "А. К." ООД, "Милицер и Мюнх БГ" ООД и "Т. Л." ООД, те следва да начислят 20 на сто ДДС за този транспорт, осъществен на територията на страната. В този аспект е и заключението на вещото лице-процесните фактури са отразени в счетоводствата на дружествата -доставчици и в дневниците им за продажби, като начисленият по тях ДДС е внесен в бюджета. Поради това с оглед разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 2 ЗДДС транспортът на стоките, извършен след тяхното първо местоназначение- в случая В., не следва да се включва в данъчната основа. Транспортът на стоките от пристанището до складовете на дружеството в гр. Д. и гр. П. е след като стоките вече са освободени за потребление и за тях е оформен режим "внос". В конкретния казус се касае за разходи, извършени след първото местоназначение на стоките, а съгласно чл. 55, ал. 1, т. 2 ЗДДС към данъчната основа се добавят разходите, извършени до първото местоназначение на стоките на територията на страната. Това условие в случая не е налице. Предвид изложеното, като е приел, че не са налице предвидените в относимата правна норма предпоставки за включване на други разходи към данъчната основа и е направил извод за материална незаконосъобразност на оспорения административен акт, първоинстанционният съд е постановил решение при правилно приложение на материалния закон. Същото като материалнозаконосъобразно следва да се остави в сила. По направеното обжалване на решението в частта за присъдените разноски настоящата инстанция не може да се произнася, тъй като изменение на решението в частта за разноските може да направи пред първоинстанционния съд по реда на чл. 248 ГПК във връзка с чл. 144 АПК. Воден от горното, и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,