Решение № 3965 от 19.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11193/2017 г.

Решение № 3965 от 19.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11193/2017 г., III о., докладчик съдията Албена Радославова Производството е по чл. 208 и следващите от Административно-процесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Н. Азис, понастоящем лишен от свобода и изтърпяващ наказанието си в Затвора-[населено място] чрез назначения му по реда на ЗПП процесуален представител адв. Р. Георгиев, срещу решение № 451 от 7.08.2017 г., постановено по адм. д. № 147/2016 г. по описа на Административен съд – Х., с което предявеният от Азис иск срещу Министерство на правосъдието-гр. С. за претърпени от него неимуществени вреди в размер на 20 000 лв за периода: 24.06.2006 г. -03.01.2007 г., причинени от незаконосъобразното фактическо бездействие на органите на Следствения арест- Х. да изпълнят свое задължение, пряко произтичащо от закон за предоставяне на безплатно облекло и обувки, тоалетни и хигиенни принадлежности и спално бельо, е отхвърлен изцяло като неоснователен и Н. Азис е осъден да заплати на ответника по иска съдебни разноски в размер на 100 лв юрисконсултско възнаграждение. К. А. твърди неправилност на съдебното решение като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и необоснованост- касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли решението да бъде отменено като неправилно и, вместо него, ВАС да постанови друго по съществото на спора, с което да осъди ответника да заплати на Н. Азис исканото обезщетение за неимуществени вреди в пълен размер. Редовно призован за съдебно заседание, касационният жалбоподател Н. Азис се явява лично и с адв. Р. Георгиев, който поддържа касационната жалба, а по същество твърди основателност на същата, съответно – неправилност на атакуваното с нея съдебно решение по съображенията, изложени подробно в нея и устно – в хода по същество. Ответникът, Министерство на правосъдието, не изпраща представител. От същия чрез юриск. Чолаков е депозиран писмен отговор на касационната жалба с развити в него доводи за правилност на съдебното решение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият касационен състав на ВАС, трето отделение намира касационната жалба за допустима като предявена от надлежна страна, за която съдебното решение е неблагоприятно и в срока за обжалване по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: АС-Х. е сезиран с предявен от Н. Азис срещу Министерство на правосъдието иск за присъждане на обезщетение в размер на 20 000 лв за неимуществени вреди- негативни емоции, унижение, срам и др., причинени му от незаконосъобразното неизпълнение на задължения на органите на Следствения арест- Х. за предоставяне на безплатни дрехи и обувки, хигиенни материали и спално бельо, пряко произтичащи от разпоредбата на чл. 31, ал. 1, б. "в" от ЗИН (отм.); за периода 24.06.2006 г. -03.01.2007 г. - 15.12.1998 г., през който Н. Азис е пребивавал в Следствения арест- Х., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.06.2006 г. до окончателното й изплащане. С обжалваното решение предявеният от Н. Азис иск срещу Министерство на правосъдието в претендирания размер и за исковия период е отхвърлен изцяло като неоснователен. За да стигне до този правен резултат, Административен съд – Х., след подробно обсъждане доводите на страните и събраните по делото доказателства, е приел, че искът е насочен срещу надлежен ответник, доколкото за претендирания период- м. юли 2006 г. - м. януари 2007 г. съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗИН (отм.); общото ръководство на местата за лишаване от свобода / сред които попадат и следствените арести / и контролът върху тяхната дейност се осъществява от Министерство на правосъдието. Макар по силата на чл. 19а, ал. 1 от ЗИН (отм.); затворите, поправителните домове и следствените арести да са териториални звена на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", същата дирекция не е юридическо лице по ЗИН (отм.); , поради което надлежен ответник по иск за присъждане на обезщетение за вреди от дейността на служителите при Следствения арест- Х. е Министерство на правосъдието. Съдът се е позовал и на разпоредбата на § 49 от ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС, в сила от 07.02.2017 г., съгласно която всички искове за вреди, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от лоши битови условия, предявени преди 07.02.2017 г., следва да се разглеждат по реда на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. Доколкото неснабдяването на лишените от свобода и задържаните под стража с необходимите им дрехи и обувки и следващите им се принадлежности - спално бельо и хигиенни материали, попада в понятието "лоши битови условия", то съдът е заключил, че искът на Н. Азис, с който е сезиран, следва да се разглежда по реда на чл. 284 ЗИНЗС, предвиждащ както служебно събиране на доказателства от ответника, така и въвеждането на оборимата презумпция, че неимуществените вреди от лошите условия в местата за лишаване от свобода се предполагат и не подлежат на доказване от ищеца. АС-Х. е приел, че Н. Азис не е доказал основното си твърдение – обстоятелството, че за исковия период същият умишлено е бил лишен от дрехи, обувки, спално бельо и тоалетни принадлежности в резултат на незаконосъобразно бездействие на служителите в следствения арест. Съдът е заключил, че в тежест на ищеца е било да докаже непредоставянето на дрехи, обувки и хигиенни материали от страна на администрацията през исковия период, съответно – неизпълнение на задължението на служителите при следствения арест на задълженията им по чл. 31, ал. 1, б. "в" от ЗИН (отм.); Отделно от горното, според АС-Х., за да възникне такова задължение, било необходимо лишеният от свобода да не притежава собствени дрехи и обувки, а такова твърдение ищецът не бил навел нито с исковата си молба, нито в хода на съдебното производство. Липсвали и доказателства Азис да е сезирал администрацията с информация, че се нуждае от дрехи и обувки. Административният съд е, заключил, че ищецът не бил доказал и реалното настъпване на твърдените вреди, въпреки че подобно доказване било в негова тежест. Съдът е развил съображения, че, дори да се приложи презумпцията, че самото пребиваване в ареста е причинило на Азис твърдените от него вреди, то в този случай предявеният иск бил погасен по давност / при направено изрично такова възражение от ответника /на основание т. 4 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г. по описа на ВКС, ОСГК. Съгласно цитираното по-горе ТР изискуемостта на претенцията за вреди от незаконосъобразно фактическо действие / бездействие/ настъпва от датата на преустановяването му, което в случая е самото преместване на Азис от Следствения арест – Х. – 03.01.2007 г. От датата на изискуемостта започва да тече и погасителната давност за претенцията за обезщетение, която в случая е изтекла на 04.01.2012 г. - повече от 4 години преди предявяването на иска. Съдебното решение е правилно като краен резултат, макар и по частично различни от развитите в мотивите на съдебния акт съображения. Неправилно съдът е заключил, че по делото не се установява наличието на първата изискуема предпоставка за ангажиране отговорността за вреди по чл. 284 от ЗИНЗС – наличие на незаконосъобразно фактическо бездействие от страна на специализираните органи при Следствен арест- Х. да изпълнят свое задължение по чл. 31, ал. 1, б. "в" от ЗИН (отм.); , както и че в случая тежестта за доказване на това незаконосъобразно бездействие тежи върху ищеца. Непредоставянето на дрехи, обувки, хигиенни материали на задържания в ареста съставлява отрицателен факт, водещ до обръщане на тежестта на доказване – ответникът следва да докаже положителния факт на предоставянето на тези вещи. Въпреки, че съдът по искане на ищеца е указал на министерство на правосъдието да представи по делото вещеви ведомости за исковия период, чрез които би се доказало изпълнение на задължението по чл. 31, ал. 1, б. "в" от ЗИН (отм.); , такива не са депозирани като писмени доказателства по делото. В този случай приложима е разпоредбата на чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС, съгласно която, когато специализираните органи по изпълнение на наказанията не предоставят изискана от съда информация от значение за правилното установяване на фактите по делото, съдът може да приеме за доказани тези факти – в случая непредоставянето на дрехи, обувки и др. Неправилно, предвид въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция за настъпването на неимуществените вреди, административният съд е заключил, че Н. Азис не бил доказал, че липсата на безплатно облекло и обувки се е отразила на физическото и психическото му състояние по начин да му причини болка, страдание или психически дискомфорт. По горните съображения настоящата касационна инстанция намира, че са налице всички материалноправни предпоставки за ангажиране отговорността на ответника за обезщетяване на твърдените от ищеца неимуществени вреди. Въпреки това искът е неоснователен като погасен по давност, както правилно е приел АС-Х. Освен с момента на напускане на Следствения арест на 03.01.2007 г., от когато обективно за служителите на същия арест се преустановява задължението им по чл. 31, ал. 1, б. "в" от ЗИН (отм.); спрямо Н. Азис, следва да бъде отбелязано, че началният момент на погасителната давност в случая следва да бъде съобразен и с обстоятелството, че задължението по чл. 31, ал. 1, б. "в" от ЗИН (отм.); е срочно. Видно от представените по делото Таблици № 1 и № 2 за 2006 г. дрехите и обувките се дължат на всяка една или две години. Моментът на преустановяване на срочните задължения е и изтичането на срока им, още повече, че съгласно разпоредбата на чл. 70, ал. 1 от ЗЗД срокът се смята уговорен в полза на длъжника. С оглед гореизложеното съдебното решение в частта му, в която предявеният от Н. Азис срещу министерство на правосъдието иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от 20 000 лв, претърпени в периода 24.06.2006 г. – 03.01.2007 г. е отхвърлен изцяло, като правилно следва да бъде оставено в сила. Решението на АС-Х. обаче е неправилно в частта му за присъдените в полза на Министерство на правосъдието съдебни разноски. Специалната разпоредба на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ изключва приложението на чл. 143, ал. 3 АПК и чл. 78, ал. 3 ГПК в конкретния случай. Законодателят е регламентирал изрично и в отклонение от общия принцип на отговорността за разноските съразмерно на уважената част от иска - чл. 78, ал. 1, 2, 3, 4 и 8 ГПК, съответно чл. 143, ал. 1, 2, 3 и 4 АПК, задължението за разноски по специалния ЗОДОВ. Предвид това в хипотеза като настоящата ответникът няма право на разноски за юрисконсултско възнаграждение, поради което съдебното решение в тази му част следва да бъде отменено. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение