Решение № 11479 от 14.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7742/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от заместник-министъра на културата на решение 17366/21.05.2025 г. по адм. д. 5559/2024 г. на Административен съд - София-град. Твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и моли да бъде отменено. Оспорва изводите на съда, че заповедта се отнася до вече несъществуваща сграда и възразява, че издадената заповед не задължава собственика да я изгради отново. Счита, че след като административното производство е започнало при съществуваща сграда, то може да бъде довършено след събарянето й. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Ответникът - "Арко Асетс Риалти" ЕООД, редовно призован, се представлява от адвокат Седефов. Оспорва касационната жалба и поддържа подадения писмен отговор. Претендира заплащане на разноски по делото по представен списък. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, поради което е допустима. Предмет на разглеждане в производството пред административния съд на основание чл. 66, ал. 23 от Закона за културното наследство /ЗКН/ е жалба на Арко Асетс Риалти ЕООД срещу Заповед РД9Р-13 от 12.04.2024 г., издадена от заместник-министъра на културата. Предмет на оспорената заповед е обект Жилищна сграда на Робърт Браун, представляващ сграда с идентификатор 68134.407.237.1 по кадастралната карта на град София с административен адрес: гр. София, [улица]. На сградата е предоставен статут на единична архитектурно-строителна недвижима културна ценност от Ново време с категория ансамблово значение, определен е териториален обхват на културната ценност в границите на поземлени имот (ПИ) с идентификатор 68134.407.237, като от собственика на имота се изисква да изготви проект за преизграждане на сградата, включително гаражи и ограждащи зидове на базата на архитектурния проект и снимковия материал, съхранявани в Националния държавен архив (НДА) на Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН). Съдът е обявил обжалваната Заповед РД9Р-13 от 12.04.2024 г., издадена от заместник-министъра на културата, за нищожна и е отхвърлил искането на заместник-министъра на културата за конституиране на О. Г. В. като заинтересована страна по делото. Според съда, подаденото от него искане за деклариране на сградата като недвижима културна ценност не обосновава самостоятелен правен интерес да участва в съдебното производство, тъй като административният акт не поражда за него преки и непосредствени благоприятни последици. По същество на спора съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентния административен орган и е в писмена форма, но при издаването й е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Съдът е посочил, че като процедура, уредена в ЗКН, декларирането на културната ценност по реда на чл. 58 от ЗКН предшества производството по предоставяне на статута. В случая тази процедура не е спазена и административният орган е предоставил статут и е определил на процесната сграда режими за опазване на единичната недвижима културна ценност. Като порок на оспорената заповед съдът е посочил и издаването й в противоречие с материалния закон. Приел е, че към момента на премахването на сградата, тя не е била със статут на недвижима културна ценност, нито се е ползвала с временна закрила по чл. 58, ал. 4 от ЗКН. Както и че премахването на сградата е извършено в съответствие с градоустройствения статут на сградата по Закона за устройството на територията (ЗУТ) и въз основа на одобрени строителни книжа. Посочил е, че нито ЗУТ, нито ЗКН съдържат разпоредба, която да налага спиране на влезлите в сила устройствени планове при последващо производство за предоставяне на статут на недвижима културна ценност на обект, попадащ в обхвата на плана. Административният съд подробно е изследвал всички спорни факти по делото, анализирал е събраните по делото доказателства и е изложил обосновани изводи, които по основните спорни въпроси се споделят от касационната инстанция. Мотивирани са изводите на съда, че жалбата е допустима, а лицето О. Г. В. не следва да бъде конституиран като заинтересована страна по делото. Неправилен е изводът на съда, че е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, поради това че директорът на НИНКН е бил длъжен според обстоятелствата да е запознат с устройствения статут на сградата и предвижданото ново строителство, при което е можел да предложи на министъра на културата да издаде заповед по чл. 58, ал. 1 от ЗКН за временен режим на опазване и в този случай сградата би се ползвала със статут на недвижима културна ценност до установяването й като такава с оспорената заповед. Разпоредбите от чл. 58 до чл. 64 ЗКН предвиждат правни възможности за административния ръководител и е въпрос на целесъобразност той да избере приложимата хипотеза за конкретния имот. Той е преценил, че са налице основанията на чл. 61, ал. 4 ЗКН, в която хипотеза за издирени и проучени недвижими обекти на културното наследство, за които има достатъчно данни за изготвяне на заключителна оценка, не се прилагат разпоредбите относно декларирането на обектите като недвижими културни ценности и предоставянето или отказът за предоставяне на статут на недвижима културна ценност се извършва по реда на чл. 64 и сл. от ЗКН. При преценката за законосъобразност на акта, съдът не може да се намесва в оперативната самостоятелност на административния орган и да му предписва правилното според хипотезата поведение. След като е преценил, че назад във времето този обект е имал характеристиките на единична недвижима културна ценност, заместник-министърът на културата е приложил разпоредбите на чл. 64 от ЗКН. Това, в което административният съд е последователен и аргументиран в преценката си, е фактът, че процесната сграда е била отчислена като единичен архитектурен паметник на културата още през 1993 г. и като част от групова културна ценност на нея не й е определен режим за запазване. Правилно съдът е проследил изменението на плана за регулация и застрояване и РУП, които със Становище изх. 33-НН-1113 от 18.11.2015 г. на заместник-министър Б. Петрунова са били съгласувани с Министерство на културата. И в посоченото становище е отразено, че предвижданията в градоустройствената разработка не нарушават принципите за опазване на груповата недвижима културна ценност. При това съдът изрично е аргументирал, че изменението на ПРЗ и на РУП е било обжалвано и потвърдено от съда, при което плановете са станали задължителни за изпълнение. Категорично обжалваната заповед е в противоречие с материалния закон, защото целта на ЗКН е да опази съществуващите архитектурни паметници на културата, а не да се изграждат нови сгради, наподобяващи предишни културни ценности. От правна гледна точка е недопустимо да се обяви за единична архитектурно-строителна недвижима културна ценност от Ново време сграда, която не съществува към момента на издаване на заповедта за представяне на статута й. Не на последно място е необходимо да се посочи, че в процедурата по издаване на административни актове е много важно да се спазва принципът на предвидимост и последователност. При проследяване на фактите по делото и издаваните административни актове от Министерство на културата, касаещи процесната сграда, става видно явното неспазване на този принцип. Незачитането на влезли в сила заповеди, които назад във времето са отписали сградата като архитектурен паметник на културата, е довело до нарушаване на правата на собвеника на сградата и в крайна сметка - до издаване на заповед, отнасяща се за несъществуващ обект. Правилни са изводите на съда, че обжалваната заповед е нищожна, поради това че от момента на издаването й, не поражда правните последици, към които е насочена. Решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. На ответника следва да се присъдят разноски за касационната инстанция. Представените документи установяват заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 48 000 лв. Направеното от касационния жалбоподател възражение за прекомерност на възнаграждението, е основателно. Съгласно чл. 8, ал. 3 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, на ответника по касация следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение