Решение № 6638 от 2.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 430/2021 г.

Решение № 6638 от 2.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 430/2021 г., V о., докладчик председателят Марина Михайлова Производството по делото е образувано на основание чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ по касационна жалба на Агенция "Митници", чрез процесуалния й представител В. А., против решение № 46/22.10.2020 г., постановено по адм. дело № 537/2020 г. на Административен съд - Русе, в частта, с която в полза на касационния ответник е присъдена сумата от 1268, 21 лева, представляваща мораторна лихва върху присъдено обезщетение по чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител /ЗДСл/ от датата на признаване на уволнението за незаконно до датата на подаване на исковата молба, както и за сумата от 610 лева - представляваща деловодни разноски по делото.. Оплакванията в касационната жалба са за неправилност на решението в оспорената част, като необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Ответната страна - Б. Б. от град Русе, чрез пълномощника си адв. Б. С., е депозирал писмен отговор по касационната жалба със становище за нейната неоснователност. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на решението в оспорената му част. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна с правен интерес от оспорването, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е НЕОСНОВАТЕЛНА. С решение № 46/22.10.2020 г., постановено по адм. дело № 537/2020 г. на Административен съд - Русе, Агенция "Митници" е осъдена да заплати на Б. Б. сумата от 4 344 лева – обезщетение за времето, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца за периода от 14.07.2016 г. до 14.01.2017 г., сумата от 1268, 21 лева – мораторна лихва върху обезщетението за периода от датата на признаването на уволнението за незаконно - 06.11.2017 г. до датата на подаване на исковата молба в съда - 21.09.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 21.09.2020 г. до окончателното й изплащане, както и разноски по делото в размер на 610 лева. От доказателствата по делото АС Русе е установил, че с решение № 34/09.12.2016 г. по адм. дело № 277/2016 г. на АдмС - Русе, което е оставено в сила с решение № 13378/06.11.2017 г. по адм. дело № 831/2017 г. на ВАС, е отменена заповед № 4289/14.07.2016 г. на директора на Агенция "Митници", с която на основание чл. 90, ал. 1, т. 5 от ЗДСл, на ищеца е било наложено дисциплинарно наказание "уволнение" и на основание чл. 107, ал. 1, т. 3 ЗДСЛ е било прекратено служебното му правоотношение, считано от 06.11.2017 г. След отмяната на заповедта ищецът не се явил да заеме предишната длъжност – "митнически инспектор" в Митница - Русе, поради което със заповед от 27.11.2017 г. на директора на Агенция "Митници", на основание чл. 103, ал. 1, т. 2 от ЗДСл, служебното му правоотношение било прекратено, считано от 27.11.2017 г. Между страните не е било спорно обстоятелството, а това е установено и от представените от ищеца доказателства - справки от ТД на НАП и отразеното по служебната и трудова книжка, че към месец ноември 2017 г. основната му заплата е в размер на 724 лева. От правна страна АС Русе изложил мотиви, че на основание чл. 104, ал. 1, изр. първо от ЗДСл, когато през периода, през който не заема държавната служба, незаконно уволненият държавен служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. Прието е, че началния период, за който се дължи обезщетението е датата, на която на държавния служител е била връчена заповедта за налагане на дисциплинарно наказание "уволнение" – т. е. от 14.07.2016 г. по арг. от чл. 97, ал. 4 от ЗДСл, и изтича на 14.01.2017 г. и съгласно справка от НАП и от заверките в трудовата книжка на ищеца е приел, че през периода: от 14.07.2016 г. до 14.01.2017 г. ищецът не е работил и той има право на обезщетение, изчислено на база основното му месечно възнаграждение от 724 лв, което за 6 месеца възлиза на 4 344 лв. Поради това предявеният иск е уважен в размер на посочената сума. За основателна е приета и акцесорната претенция за мораторната лихва. При решаване на въпроса за началния момент, от който се дължи тя, съдът се е съобразил със задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК, според които при незаконни актове на администрацията началният момент на забавата и съответно дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението е влизане в сила на решението, с което унищожаемият административен акт е отменен. Цитирани са и решения на ВАС в този смисъл ( решение № 2514 от 21.02.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4341/2012 г., V о., решение № 12783 от 23.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 528/2018 г., III отделение/. Прието е, че лихвата следва да бъде присъдена, считано от 06.11.2017 г. до датата на депозиране на исковата молба в съда - 21.09.2020 г., както е поискано с уточнение на иска, наведено е с уточняваща молба от 19.10.2020 г., и същото не съставлява изменение на първоначалния иск за мораторната лихва. Съдът е изчислил размерът на дължимата лихва за посочения период в размер на 1268, 21 лв. Присъдена и законна лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата. По отношение на присъдените разноски, ответникът пред първоинстанционният съд /касатор в настоящето/ е направил възражение, че не следва да дължи разноски, и следва да се приложи разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, поради това, че признава иска и че не е станал причина за завеждане на делото. АС Русе е приел това възражение за неоснователно, по съображения, че ответникът е признал само главния иск, но не акцесорните такива, както и че с поведението е дал повод за водене на делото, тъй като е представил доказателства за създадена организация за изплащане на такъв вид обезщетения, но липсват такива за реалното изплащане на претендираното обезщетение. Поради това, предвид на обстоятелството, че делото е с материален интерес и уважената му част е в общ размер над 5000 лева, според приложимата разпоредба на чл. 8, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималното адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие по него е в размер на 600 лева. Прието е също така, че заплатеното от ищеца възнаграждение за ангажирания адвокат/ 600 лв. / е съобразено и определено в съответствие с действащата понастоящем разпоредба на чл. 8, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което възражението за прекомерност на разноските е неоснователно. Касационната инстанция намира, че решението в оспорените му части е правилно. Присъждането на лихва върху обезщетението не е предмет на регламентация в ЗДСл, поради което правилно първоинстанционният съд е приложил общата разпоредба на чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). В този смисъл разпоредбите на ЗЗД, които уреждат института на непозволеното уреждане, се явяват общи по отношение на разпоредбите на ЗДСл, които уреждат заплащането на обезщетение в случаите на незаконно прекратяване на служебното правоотношение. Законната лихва се дължи въз основа на закона, без да е уговорена в договор. Такава е лихвата по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение, като длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е възнаграждение, а обезщетение за мораторни вреди, като се презумира, че вредата е равна на размера на лихвения процент по време на забавата. Спорният момент в настоящото производство е началния момент на дължимостта на лихвите върху обезщетението, което се дължи във връзка с отменения незаконосъобразен административен акт. Касаторът оспорва именно моментът, от който се дължат лихви върху присъденото обезщетение. Този въпрос е намерил разрешение в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 г., което предвид разпоредбата на чл. 130 ЗСВ е задължително за органите на съдебната власт. Съгласно цитираното ТР при незаконни актове на администрацията, началният момент на забавата и съответно дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението е влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове. Този момент в процесния случай правилно е определен от съда като 06.11.2017 г. - датата на влизане в сила на решението на Административен съд Русе по адм. дело № 277/2016 г., от която дата ответника е изпаднал в забава за заплащане на дължимото обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Следователно, съответни на приложимите материалноправни норми са изводите на първоинстанционния съд за дължимост от страна на ответника на законната лихва върху сумата от 4 344 лева за периода от 06.11.2017 г. до датата на депозиране на исковата молба в съда - 21.09.2020 г., както и от 21.09.2017 г. до окончателно изплащане на обезщетението. Неоснователни са и доводите на касатора относно присъдените разноски. Отговорността за разноските в съдебното производство представлява обективна, невиновна отговорност, която се реализира при следния правопораждащ фактически състав: неоснователно предизвикан правен спор, направени разноски за водене на делото по повод на този спор и съдебен акт, в полза на страната, която претендира разноските. В процесния случай тези фактическите предпоставки са налице и съдът правилно е уважил молбата на ищеца за присъждане на разноски, доказани по размер с писмени доказателства. Безспорно ответникът с поведението си е дал повод за образуване на първоинстанционното производство, поради това, че след влизане в сила на решението на съда, с което е отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, не е изплатил дължимото по закон обезщетение. От друга страна съдът правилно се е съобразил с разпоредбите на чл. 143 от АПК и чл. 78 от ГПК и е присъдил направените разноски съразмерно на уважената част от иска. Правилно е прието, че делото е с материален интерес и уважената му част е в общ размер над 5000 лева, и приложима е разпоредбата на чл. 8, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно която минималното адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие по него е в размер на 610 лева, както и че заплатеното от ищеца възнаграждение за ангажирания адвокат /600 лв./ е съобразено и определено в съответствие с действащата понастоящем разпоредба на чл. 8, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което възражението за прекомерност на разноските е неоснователно. Обосновани са и изводите на АС-Русе, че по отношение на касатора в настоящето производство не може да се приложи разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, поради това, че ответника в първоинстанционното производство е признал само главния иск, но не акцесорните такива, тъй като не е представил доказателства за реалното изплащане на претендираното обезщетение. Предвид на изложеното, решението в оспорените му части като обосновано, постановено в съответствие с разпоредбите на материалния закон и при липса на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, следва да бъде оставено в сила. Съобразно изхода на спора пред касационната инстанция и направеното искане за присъждане на разноски в размер на 400 лева от процесуалния представител на ответника, представляващи адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева, касаторът следва да бъде осъден да заплати същите на ответника. Направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, предвид на обстоятелството, че същото е съобразено с минималния размер на възнаграждението, определено в чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение