Решение № 7274 от 29.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3959/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по две касационни жалби: Първата касационна жалба е депозирана от Началник отдел „Местни данъци и такси“ при Община Чепеларе, чрез процесуалния си представител адв. Нанев, против Решение № 115 от 28.01.2026г., постановено по дело № 410/2025г. по описа на Административен съд-Смолян, в частта му, в която е отменен по жалба на М. Б. М. Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал.3 ДОПК № 2025-121-1/22.08.2025г., потвърден с Решение № 94-00-1669-1/07.11.2025г. на началник отдел "МДТ" при община Чепеларе, в частта по отношение на определената в него ТБО ведно с дължима лихва, общо в размер на 2020.22 евро за посочените периоди. В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК.Оспорва извода на съда, че общинската администрация не може по аналогия да прилага разпоредбата на чл. 15, ал. 5 ЗМДТ при определяне на ТБО. Искането е за отмяна на съдебното решение и постановяване на друго – по същество, с което да бъде отхвърлена жалбата против акт за установяване на задължения по чл. 107 от ДОПК. Претендира се присъждане на разноски. Ответникът – М. Б. М., в писмен отговор, моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно и излага доводи за неоснователност на касационната жалба. М. Б. М., чрез процесуалния си представител адв. Динчева, обжалва решението в отхвърлителната му част. Счита, че решението в атакуваната му част, е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В подкрепа на тази теза развива подробни доводи в жалбата и претендира отмяна на оспореното решение, отхвърляне на жалбата срещу горепосочения акт, ведно с присъждане на осъществените разноски. Ответникът-Началник отдел „Местни данъци и такси“ при Община Чепеларе, чрез процесуалния си представител адв. Нанев, оспорва в писмено становище основателността на жалбата. Върховен административен съд, състав на осмо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 АПК, приема следното: Всяка една от касационните жалби е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, срещу частта от решението, която я засяга неблагоприятно и срещу съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол, поради което са процесуално допустими, а по същество съобрази следното: Предмет на съдебен контрол пред Административен съд-Смолян е била законосъобразността на акт за установяване на заъдлжения по чл. 107, ал.3 ДОПК № 2025-121-1/22.08.2025г., потвърден с Решение № 94-00-1669-1/07.11.2025г. на началник отдел "МДТ" при община Чепеларе, с който са установени размерите на задълженията за ДНИ и ТБО в тежест на М. Б. М. за 2020г., 2021г., 2022г., 2023г. и 2024г. Решаващият състав е счел, че оспореният АУЗД е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при спазване на административнопроизводствените правила. По отношение на ДНИ съдът намира, че са налице предпоставките на чл. 15, ал. 5 ЗМДТ. Установено е по надлежния ред, че сградата е достигнала етап „груб строеж“, а изискуемият двугодишен срок е изтекъл преди определянето на задълженията за периода 2020–2024 г. Възраженията за неприложимост на нормата спрямо заварени случаи са счетени за неоснователни. Относно ТБО, Административен съд- Смолян е приел, че липсва законово основание за прилагане по аналогия на чл. 15, ал. 5 ЗМДТ. Задължението за ТБО е обусловено от въвеждането на сградата в експлоатация и възможността за ползване на услугата. Поради противоречие с материалния закон АУЗД, в частта относно определената ТБО, е незаконосъобразен и подлежи на отмяна. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд вярно е отграничил безспорното от спорното между страните, в резултат на което обосновано е достигнал до заключението, че спорният въпрос се свежда до приложимостта на чл. 15, ал. 5 ЗМДТ, в действащата й редакция от 01.01.2019 г. В тази връзка решаващият състав правилно е приел, че нормата на чл. 15, ал. 5 от ЗМДТ, в сила от 01.01.2019 г., следва да се тълкува стриктно, тъй като предвижда изключение от общото правило за облагане с ДНИ на новопостроени сгради преди завършването им по смисъла на чл. 15, ал. 3 ЗМДТ, установено с удостоверение за въвеждане в експлоатация или разрешение за ползване, издадени по реда на ЗУТ. Нормата на чл. 15, ал.7 ЗМДТ предвижда, че завършването на сградата в груб строеж се установява по реда на чл. 181, ал. 2 от Закона за устройство на територията, като обстоятелствата по ал. 5 се установяват с констативен акт, съставен от служители на общината. Актът се съобщава на данъчно задълженото лице, което може да оспори констатациите в акта в 7-дневен срок от уведомяването. Безспорно е също така, че в конкретния случай обстоятелствата по чл. 15, ал. 5 ЗМДТ са установени с констативен протокол № 285/20.08.2025 г. (л. 22 от делото), издаден от служители на община Чепеларе, съставен на основание чл. 15, ал. 7 ЗМДТ, връчен на данъчно задълженото лице. Правилно също така административеният съд е приел, че в случая е безспорно, че сградата е била построена на етап груб строеж още на 25.04.2013 г. и за това е съставен съответния констативен протокол по чл. 181 от ЗУТ от служители на Община Чепеларе, приложен на л. 35 от делото. По тази причина и във връзка въведеното задължение по чл. 15, ал. 5 от ЗМДТ, М. Б. М. се явява задължено лице за заплащане на ДНИ, считано от 01.01.2019 г. Изложените доводи в касационната жалба в обратния смисъл са неоснователни. Разпоредбата на чл. 15, ал. 5 от ЗМДТ няма обратна сила (съгласно чл. 14, ал. 1 от Закона за нормативните актове), тъй като регулира за в бъдеще обществени отношения, свързани с въвеждането в експлоатация на новопостроени сгради. За собствениците на такива новопостроени сгради няма да възникнат публични задължения за заплащане на ДНИ за минал период, т. е. две години след построяването им на етап груб строеж, а от момента на влизането на закона в сила, т. е. от 01.01.2019 г. и то само ако са минали две години от завършването им на етап груб строеж. След като са установени обстоятелствата по чл.15, ал.5 от ЗМДТ по съответния ред, както бе посочено по - горе, то данък на основание същата разпоредба се дължи от влизане в сила на изменението на разпоредбата./Така и решение № 4349 от 09.05.2022 г. по адм. д. № 6567/2021 г. на ВАС, решение № 9715/14.10.2025 г. по адм.дело № 6323/2025 г. на ВАС, Решение № 11332 от 21.11.2023 Г. по адм. д. № 5519/2023 Г./ Административен съд- Смолян правилно е приел, че за установяването на задължения за ТБО не е приложима разпоредбата на чл. 15, ал. 5 от Глава втора "Местни данъци", Раздел I "Данъци върху недвижимите имоти". Относно установяване на задължения за ТБО разпоредбата на чл. 15, ал. 5 ЗМДТ не е приложима, тъй като никъде в нормите от Глава трета "Местни данъци", Раздел I "Такса за битови отпадъци" не се съдържа изрично правило в тази насока, съответно липсата на изрично препращане към чл. 15 ЗМДТ обосновава незаконосъобразност на определените с акта задължения за ТБО (в този смисъл Решение № 1749/14.02.2024 г., постановено по адм. д. № № 6976/2023 г. по описа на ВАС). ВАС последователно приема, че хипотезата на чл. 15, ал. 5 ЗМДТ не може да се прилага по аналогия за ТБО, защото в уредбата на таксата няма изрична норма, която да приравнява грубия строеж и изтичането на двугодишния срок на начало на дължимост на ТБО. При липса на въвеждане в експлоатация и при недоказано ползване на процесния имот, не би могло да се формира извод, че сградата генерира битови отпадъци или че е налице основание за начисляване на таксата по аналогия с чл. 15, ал. 5 ЗМДТ. Първоинстанционният съд правилно е приел, че в ЗМДТ в процесната хипотеза не е предвидено, от кой момент се заплаща ТБО. Липсата на изрично препращане към нормата на чл. 15 ЗМДТ обосновава незаконосъобразност на определените с акта задължения за ТБО. При така изложените мотиви касационните жалби са неоснователни, а обжалваното съдебно решение като правилно ще следва да бъде оставено в сила. При този изход на правния спор разноски не се дължат. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховен административен съд, състав на Осмо отделение,