Решение № 57 от 13.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5905/2013 г.

Решение № 57 от 13.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5905/2013 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 1253/11.11.2013 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 5905/2013 г. по жалба на [фирма] е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски окръжен съд № 352 от 12.07.2013 г. по гр. д. № 758/2013 г., с което са уважени предявените от М. Д. С. против касатора искове, квалифицирани по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 59/14.12.2012 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност "юрисконсулт съдебни вземания" и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 2 632,50 лв. Обжалването е допуснато по процесуалноправния въпрос за възможността от посочване и представяне на нови доказателства и след изтичане на срока за отговор на исковата молба, включително във въззивното производство. Касационната инстанция е уеднаквила практиката по този въпрос с редица актове, постановени по реда на чл. 291 ГПК (срв. Решение № 284 от 21.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 278/2009 г., IV г. о., Решение № 549 от 29.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 56/2010 г., IV г. о., Решение № 149 от 8.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1884/2009 г., IV г. о., Решение № 307 от 20.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 284/2011 г., II г. о. Решение № 306/9.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1851/2013 г., IV г. о. и др.). Според даденото в тях тълкуване, докладът по чл. 146 ГПК е свързан със задължението на съда служебно да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна, както и с последиците от несвоевременно извършване на процесуалните действия от страните. Съдът трябва да даде на страните указания кои са релевантните за спора факти, как се разпределя доказателствената тежест и за кои твърдяни факти, не сочат доказателства. След това страните могат да предприемат съответни процесуални действия, включително и да посочат нови доказателства и едва впоследствие настъпва преклузията по чл. 146, ал. 3 ГПК. Ако съдът не е изпълнил задължението си да даде указания на страните съгласно изложеното по-горе, процесуалното им бездействие не може да има за последица преклудиране на правото им. Въззивният съд е длъжен, при въведено основание за неправилност на първоинстанционното решение с въззивната жалба, касаещо нарушение разпоредбите на чл. 146, ал. 1 ГПК, да отстрани допуснатите нарушения, като даде възможност за допускане и събиране на нови доказателства, представени с жалбата или в откритото заседание по разглеждане на делото Предвид този отговор на въпроса, по които обжалването е допуснато, касационната жалба се явява основателна. Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е уволнен от ответното дружество поради съкращаване на щата, но че реално съкращаване не е доказано по делото, тъй като работодателят е разкрил нови щатни бройки в същия офис, в който е работил ищецът. В този случай според съда е трябвало да се представят длъжностните характеристики на новоразкритите длъжности, за да се прецени дали реално е съкратена длъжността на ищеца. Същевременно съдът е отказал да приеме представените с въззивната жалба писмени доказателства по съображения, че правото на ищеца да ангажира такива е преклудирано, без да вземе становище дали докладът на първоинстанционният съд отговаря на изискванията на закона. Въззивният съд е процедирал неправилно, тъй като след получаване на отговора на исковата молба, първата инстанция е дала на ответника указания, че носи тежестта да докаже реално съкращаване на щата. Подобни указания са неясни и непълни, те не могат да бъдат изпълнени от страната, тъй като тя не е длъжна да знае какво според съда означава "реално съкращаване на щата". Съдът може да отхвърли иска по съображения, че не е доказан определен факт, само ако е дал ясни указания кой е този факт и че страната не сочи доказателства за него. В конкретния случай съдът е трябвало да посочи, че на доказване подлежи фактът на различие в трудовите функции на съкратените и новосъздадените по силата на новото щатно разписание длъжности, че този факт е в тежест на ответника и че той не сочи доказателства за него. Такива указания докладът не съдържа. След като първата инстанция е отхвърлила възраженията на ответника като недоказани въпреки ненадлежно дадените указания по подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест за тях, правото на тази страна да посочи доказателства за недоказаните факти пред въззивния съд не е преклудирано. Напротив, съгласно цитираната по-горе практика, въззивният съд е длъжен да приеме представените с жалбата или в съдебно заседание доказателства за тези факти и да ги обсъди при решаване на спора по същество. Като не е сторил това, той е постановил акта си при съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационно основание по чл. 281, т. 3 пр. 3 ГПК - и същият следва да бъде отменен. Спорът следва да бъде решен по същество, защото делото е изяснено, въпреки неправилният отказ за приемане на документи от въззивния съд. Установено е, че ищецът е работил при ответника по трудово правоотношение, възникнало от трудов договор от 9.01.2012 г., заемал е длъжността "юрисконсулт "Съдебни вземания" в поделение на компанията в [населено място]. Щатното разписание на ответника е одобрено с решение на едноличния собственик на капитала от 5.01.2012 г. и е предвиждало три щата за длъжността "юрисконсулт "Съдебни вземания" в офис Велико Т.. Реално са били заети две от местата, на третото не е имало назначен служител. На 7.09.2012 г. е взето решение за промени в щатното разписание, включително за офиса на дружеството във Велико Т., като от предвидените три щата за длъжността "юрисконсулт "Съдебни вземания" са съкратени два, а са разкрити длъжности за експерти и агент за събиране на вземания. Управителят на компанията е назначил със заповед от 11.09.2012 г. комисия, която да извърши подбор между двамата заемащи длъжността "юрисконсулт "Съдебни вземания" служители в офиса в [населено място] (единият от тях - ищеца в настоящето производство). К. е утвърдила критериите за подбор и начина на оценка на служителите, съпоставила ги е и е оценила ищеца със 72 точки, а другият заемащ същата длъжност служител - със 76 точки. Свидетелката Й. Д., която е пряк ръководител на ищеца и е била включена в състава на подборната комисия, при разпита си съобщава, че тя и останалите членове се запознали с трудовите досиета на юристите, включително атестационните листи за представянето им до момента и коментирали качествата им. Заявява, че има преки впечатления от работата на ищеца и че има основание да счита, че същият не дава достатъчно предложения за оптимизиране на процесите на събиране на вземания и няма в достатъчно голяма степен яснота за тях. По тези показатели и някои други (включително липсата на трудов стаж и сертификат за владеене на чужд език) ищецът е получил по-малко точки от съпоставяния с него служител и комисията е предложила уволнението му. То е извършено с изтичане на срока на връченото му на 20.11.2012 г. предизвестие, а не (както е приел въззивният съд) с издадената заповед от управителя на дружеството. Заповедта има само констативен характер, прекратяването на правоотношението е настъпило въз основа на предизвестието (чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ). Уволнението е законно. Ищецът го е оспорил на две основания: липса на реално съкращаване на щата и неизвършен подбор. След като се е запознал с отговора на исковата молба той е депозирал молба (вх. № 6017/20.03.2013 г.), в която е доразвил съображенията си за незаконност на извършения от работодателя подбор, но не е потвърдил твърденията си за липса на реално съкращаване на щата. Напротив, в молбата е посочено, че ищецът се е запознал с писмените доказателства относно съкращаването на щатни бройки, без да е заявено оспорването им. При това положение съдът не е имал основание да не зачете тези доказателства и да въвежда в процеса като спорни факти, каквито ищецът не е заявил. Последният не е твърдял изобщо, че създадените щатове за експерти и агенти по събиране на вземания имат несъществено различаващи се трудови функции от длъжността "юрисконсулт "Съдебни вземания", а е недопустимо съдът да въвежда такива твърдения в процеса. Трайна е тълкувателната съдебна практика на ВКС, че уволнението не може да бъде отменено поради обстоятелства, на които ищецът не се е позовал в исковата молба (срв. Решение № 158/1.07.2013 г. по гр. д. № 1008/2012 г., IV г. о., ВКС и цитираните в него актове). От друга страна, съкращаването на щата, касателно заеманата от ищеца длъжност, е установен по делото с неоспорени писмени доказателства факт и уволнението не може да бъде отменено на основание недоказването на този факт. Другото заявено от ищеца основание за незаконосъобразност на уволнителното волеизявление е липса на подбор, което след получаване на отговора на исковата молба е доуточнено в смисъл, че подборът е незаконен, защото описаното в протокола за извършването му не отговаря на действителното фактическо положение. Това изявление следва да се разбира в смисъл, че според ищеца поставените му оценки по отделните показатели не съответства на действителните качества, които той притежава. То се опровергава от показанията на свидетелката Д., която е пряк ръководител на ищеца, познава най-добре работата му и е чл. на комисията по подбора. От тях е видно, че ищецът е оценен след внимателно запознаване с документите за образованието, квалификацията му и качеството на работа, както и въз основа на преките впечатления които свидетелката има от изпълнението на трудовите му функции, включително при срещи с проблемни клиенти. Няма кое друго лице да даде по-точна оценка на качествата на ищеца, освен прекият му ръководител, който ежедневно контактува с него в процеса на работата. По делото няма данни, които да сочат на наличие на заинтересованост у свидетелката или на причини за необективност, поради което въз основа на показанията й следва да се отхвърлят твърденията на ищеца, че оценяването му от комисията по подбора не съответства на действителните му качества. Други основания за незаконност на уволнението ищецът не сочи, а щом посочените не се установяват, искът за отмяната му следва да бъде отхвърлен. Съответно следва да бъдат отхвърлени и акцесорните искове за възстановяване на ищеца на заемана преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа. По изложените съображения съдът