Решение № 7804 от 14.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5346/2022 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "Виваком България" ЕАД (с предходна фирма Българска телекомуникационна компания ЕАД), чрез адв. С. Йорданова и адв. С. Костов, срещу Решение 2565/18.04.2022 г., постановено по адм. дело 13860/2019 г. по описа на Административен съд София град (АССГ), с което е отхвърлен предявеният от дружеството иск, с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), при условията на солидарност, срещу Национална агенция за приходите (НАП) и Върховния административен съд (ВАС) за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в общ размер на 1 808 638,32 лева, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради противоречието му с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се също, че първоинстанционният съд сам е извършил нарушение на правото на ЕС, като не се е съобразил и е пренебрегнал правото на ЕС и постановени решения на Съда на Европейския съюз при произнасянето по различни аспекти на спора. Оспорва се изводът на АССГ, че ВАС не е извършил достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, въпреки че е установил, че посоченият ответник неправилно е квалифицирал процесните доставки като такива на стоки и че неправилността на това третиране е потвърдена във вече приключилото производство срещу България за нарушаване на правото на EC EU pilot 8498/16/TAXU. Твърди се, че извършеното от ВАС нарушение на правото на ЕС относно квалификацията на доставката се потвърждава пряко от представената и приета по делото кореспонденция между българската държава и Европейската комисия по производството за нарушение срещу България, както и от тълкуването на Директивата за ДДС, дадено с решението на Съда на ЕС (СЕС) по дело С-520/10, Lebara. Излагат се аргументи, че нарушението на правото на ЕС от ВАС е съществено съобразно практиката на СЕС (решения от 30 септември 2003 г., Kobler, С-224/01, EU:C:2003:513, т. 56, от 12 декември 2006 г., Test Claimants in the FII Group Litigation, C-446/04, EU:C:2006:774, т. 214, от 25 ноември 2010 r., FuG, C-429/09, EU:C:2010:717, т. 52 и от 28.09.2016 r., Tomasova, C-168/15, EU:C:2016:602, т. 26, т. 43 от решение по дело С-173/03). Твърди се, че Решение 15282 от 16.12.2014 г. по адм. дело 3736/2014г. на ВАС е постановено при явно несъобразяване с решението на Съда на ЕС (СЕС) по дело С-520/10, Lebara, което е постановено преди датата на решението на ВАС и е еднозначно. Поради това посоченият ответник е бил задължен да приеме, че случаи като процесния са свързани с предоставяне на телекомуникационни услуги, а не са доставки на стоки. Също така, в нарушение на правото на Съюза относно действието на решенията на Съда на ЕС по отношение на лицата, първоинстанционният съд е формирал извод, че не е налице идентичност между случая, разгледан от ВАС в решение 15282 от 16.12.2014 г. и случая, станал повод за тълкуването на Съда на ЕС в решението по делото С-520/10, Lebara, за да се приеме, че несъобразяването с тълкуването в решението на Съда на ЕС представлява достатъчно съществено нарушение. Възразява се и срещу извода на съда, че дори и да е допуснато нарушение на правото на ЕС от ВАС, същото не е съществено и не е налице пряка връзка между това нарушение и твърдените от ищеца вреди. Съдът не е съобразил, че фактическите установявания на ВАС, извлечени от доказателствата, са че праводателят на ищеца е доставил предплатените карти именно на румънските дружества и че ги е предал на тези дружества в склад на доставчика в България. Тези именно доставки ВАС е квалифицирал като доставки на стоки към румънските дистрибутори в нарушение на решението на СЕС по дело С-520/10, Lebara. Сочи се, че първоинстанционният съд не може да пререшава спора, приключил с решението на ВАС, като възприема и излага основания за облагане и съответно - нови и различни елементи на задължението за ДДС, каквито изобщо не са били установени във влязлото в сила съдебно решение. Твърди се неправилност и на извода на АССГ, че ответникът НАП не е извършил нарушение на правото на ЕС, тъй като същият противоречи на изявлението на българското правителство, направено в отговора му по запитването на Комисията с номер EU pilot 8498/16/TAXU, който е официален документ, издаден по предвидения ред, в рамките на формално производство за нарушаване на правото на ЕС. Същевременно, съдът не е извършил преценка и анализ на поведението и действията на НАП в ревизионното производство и в съдебното производство по обжалване на РА, до настъпването на вредоносните последици с окончателното решение на ВАС. Иска се отмяна на решението и постановяване на решение по съществото на делото, с което да бъдат уважени изцяло предявените от дружеството искове, както и присъждане на разноските за две съдебни инстанции. В съдебно заседание касаторът, представляван от адв. Йорданова и адв. Костов, моли за отмяна на обжалваното решение по подробни аргументи, изложени в представени по делото писмени становища. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът Върховен административен съд (ВАС), чрез юрк. Христова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба по подробно изложени доводи в представени по делото писмен отговор и писмени бележки. Моли за оставяне в сила на съдебния акт и претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, съгласно представен списък. Ответникът Национална агенция за приходите (НАП), чрез юрк. Марчева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба по подробно изложени доводи в представени по делото писмени становища. Моли съда да остави в сила решението на АССГ и претендира присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на претендирания от касатора адвокатски хонорар. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, обсъждайки допустимостта на касационната жалба, валидността, допустимостта, правилността на решението на предявените основания и след служебна проверка по чл. 218 от АПК преценява жалбата като процесуално допустима, а по съществото й съобрази следното: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени искове от Българска телекомуникационна компания ЕАД срещу Национална агенция за приходите и Върховния административен съд, с правно основание чл. 4, пар. 3 ДЕС във връзка с чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в общ размер на 1 808 638,32 лева, представляващи: 1. претърпяна загуба в размер на 1 107 461,30 лв.: ДДС в размер на 356 785,94 лв. по фактури, издадени на ALEX INVEST COMERT S.R.L.; ДДС в размер на 403 397,21 лв. по фактури, издадени на DANINA COMERT S.R.L., законната лихва върху същите главници, установена в РА към 20.06.2012 г., с общ размер от 346 139,08 лева, и платената допълнителна лихва върху тези главници за периода от 21.06.2012 г. до 27.06.2012 г., в размер на 1 139,07 лева., представляваща претърпяна от ищеца загуба в размера на платените на 27.06.2012 г., 29.06.2012 г. и 24.07.2012 г. от ищеца суми; 2) пропусната полза в размер на 279 032,82 лв. законната лихва по чл. 129, ал. 6 от ДОПК за периода от датата на всяко извършено плащане от ищеца на ДДС и лихви до 16.12.2014 г., дата на окончателното решение на ответника ВАС на РБ, която би била възстановена на ищеца по реда на чл. 129, ал. 6 от ДОПК, при точно приложение на правото на ЕС, представляваща пропусната полза на ищеца; 3) 422 144,20 законна лихва върху сумите на претърпените вреди за период от три години до датата на предявяване на исковата молба и законната лихва върху сумите на претърпените вреди от датата на предявяване на исковата молба до датата на изплащане на обезщетението. За да отхвърли така предявените искови претенции за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в условията на солидарност и срещу двамата ответници, административният съд е приел следното от правна страна: Обсъдил е съдържанието на нормите от правото на ЕС - чл. 2, пap. 1, б. а и в , чл. 14, пap. 1, чл. 24 и чл. 56, пар.1, б. и от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност, в приложимата през периода м. 12.2007 г. - м. 06.2008 г. редакция (Директивата за ДДС), сочени като нарушени от ищеца /в първоинстанционното производство/. Съобразил е, че същите определят обекта на облагане и мястото на изпълнение на доставките на стоки и услуги, като по отношение на доставките на далекосъобщителни услуги предоставят право на доставчика да третира доставката към данъчнозадължени лица, установени в друга държава членка, като доставки с място на изпълнение в тази друга държава-членка. За безспорно е прието, че посочените норми предоставят права на частноправни субекти, като в конкретния случай правото на ищеца да третира процесните доставки към данъчнозадължените лица, установени в друга държава членка и да не начислява като доставчик ДДС, а да посочи във фактурите ДДС 0%, съответно данъкът да се поеме от получателя. Според АССГ, с процесния РА органите по приходите са третирали доставките на ищеца по различен от декларирания от него начин, но не с оглед вида на доставките - дали са за стоки или за услуги, а с оглед тяхното място на изпълнение и това е обусловило начисляване на ДДС на дружеството. Ревизиращият орган правилно е квалифицирал процесните доставки след анализ на събраните доказателства: въз основа на договорите за продажба на предплатени телекомуникационни карти и ваучери, сключени между БТК Мобайл" ЕАД с ALEX INVEST COMERT S.R.L. и c DANINA COMERT S.R.L., е прието, че въпреки, че обект на продажбите са карти за предплатени телекомуникационни услуги, се касае за доставка на услуга, а не на стока. Приходните органи са приели, че съгласно § 1, т. 13 от ДР на ЗДДС и чл. 1 от Закона за електронните съобщения, предплатеният достъп до гласови телекомуникационни услуги има характер на електронна съобщителна услуга, която е сред изрично посочените в чл. 21, ал. 3 от ЗДДС. Първоинстанционният съд е формирал извод, че органите по приходите са се съобразили с нормата на чл. 24, параграф 1 и параграф 2 от Директивата за ДДС, определящи продажбата на предплатени телекомуникационни карти и ваучери като доставка на услуга. Също така са взели предвид и разпоредбата на чл. 56, ал. 1, б. и от Директивата за ДДС, транспонирана в чл.21, ал.3, т.1 и т.2, б. з ЗДДС, съгласно която доставката е с място на изпълнение извън територията на страната, в случай че получателят се е установил в друга държава членка. Ревизиращите органи обаче са приели, че в случая не е доказано, че получателите по доставките действат в качеството си на данъчно задължени лица и извършват икономическата си дейност в държава членка, различна от държавата на доставчика, поради което не са доказани условията за третиране на доставката като такава с място на изпълнение извън територията на страната. По тези съображения АССГ е формирал извод, че приходните органи не са извършили нарушение на правото на ЕС, което да е съществено. Като е съобразил обстоятелството, че собственици на дружествата получатели са български граждани, плащанията по доставките са извършени от банкови сметки в България, за които не е известно кой е титуляр, а едното от дружествата не може да се намери на декларирания адрес, АССГ е формирал извод, че като не са приложили разпоредбата на чл. 56, параграф 1, б. з от Директивата за ДДС спрямо определянето на мястото на изпълнение на доставките, не са извършили нарушение на норма от правото на ЕС, доколкото не е безспорно доказан статута на получателя и действителното му място на стопанска дейност. Първоинстанционният съд е приел, че правното третиране от ВАС в Решение 15282/16.12.2014 г. на телекомуникационни услуги като доставки на стоки е в нарушение на чл.14 и 24 от Директивата за ДДС и на тълкуването, дадено в Решение на СЕС по дело С-520/10. Неправилността на това третиране е потвърдено и в кореспонденцията с Европейската комисия EU pilot 8498/16/TAXU, в която се посочва, че ВАС в свои решения, в това число и процесното, счита продажбата на предплатени фонокарти за доставка на стоки и следователно българското законодателство се тълкува от висшата административна съдебна инстанция по начин, който го прави несъвместим с правото на Съюза, по специално с разпоредбите на членове 14 и 24 от Директивата за ДДС. Въпреки това, съдът е приел, че това третиране на доставките по процесните фактури не би довело до различен правен резултат за облагането на ищеца, дори ако беше съобразено становището на СЕС, че такива доставки са на услуги, понеже при правилно третиране на телекомуникационните услуги с РА е начислен ДДС за доставчика, предвид недоказване на статут на получателя, при който да му се възложи на него ДДС без това да е в нарушение посочените от ищеца разпоредби на правото на ЕС. Според АССГ, дори ВАС също да бе квалифицирал процесните доставки като такива на услуги, а не на стоки, крайният резултат от производството би бил същият, доколкото не е била налице предпоставка за освобождаване от ДДС на ищеца по фактурите и начисляването от получателя, от което следва, че въпросът, дали в случая се касае за доставка на стока или доставка на услуга, не е обуславящ изхода на спора по законосъобразността на РА, защото събраните данни навеждат на място на изпълнение на доставките на територията на страната и съответно начисляване на ДДС от доставчика. Формиран е извод, че нарушението на правото на ЕС, доколкото не е от естество да промени изхода на спора като резултат, не е съществено, а дори и да е съществено, то не е в причинна връзка с вредите твърдяни от ответника, тъй като ДДС и лихви са били дължими и платени въз основа на РА, който е законосъобразен, при липса на нарушение ЕС. На следващо място АССГ е приел, че не е налице идентичност между случая, разгледан с процесния РА и потвърден с решението на ответника ВАС и случаят, станал повод за тълкуването дадено в Решение на СЕС от 3 май 2012г. по дело С-520/10 (макар и случаите да имат своите сходства с оглед предмета на доставките), за да се приеме, че несъобразяването с тълкуването в това решение е достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. В посоченото решение на СЕС е постановено, че продажбата на предплатени карти за телекомуникационни услуги има характер на доставка на далекосъобщителни услуги , че се касае само за една доставка и че получател на доставката е дистрибуторът, каквото и ревизиращите органи са приели в разглеждания по делото случай. По делото С-520/10 не е бил спорен нито статутът на дистрибуторите, като установени в друга държава-членка, нито реалното предаване на картите на сочените във фактурите за получатели дистрибутори, за разлика от разглеждания случай. Спорът е бил по правото, как следва да се третират доставките за продажба на фонокарти за телефонни обаждания чрез дистрибутори до крайните потребители. По тук разглежданото дело не е доказана подобна дистрибуторска мрежа чрез двете дружества контрагенти на ищеца, която безспорно да е установена на територията на Румъния, за да предлага предплатените карти на потребители оттам, да осъществяват телефонни обаждания към трети държави на изгодна цена, като БТК Мобайл" ЕАД да е сключило договор за използване на специални местни номера с местен телефонен оператор в Румъния, по начина по който е описан по дело С-520/10. Предвид липсата на достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС от ответниците по делото, АССГ е приел, че не следва да обсъжда причинно-следствена връзка с твърдените вреди. Дори и ВАС неправилно да е приложил чл.14 и чл.24 от Директивата за ДДС и да не се е съобразил с тълкуването, дадено с решението по дело С-520/10 на СЕС, то от това неправилно приложение на общностни норми не са произтекли вреди, доколкото съобразно фактите по делото, правният извод за дължимо начисляване на ДДС от доставчика би бил същият и ако доставките са за услуги и би довел до същия правен резултат отхвърляне на жалбата и потвърждаване като законосъобразни констатациите на РА. Решението е валидно, допустимо и правилно при следните мотиви на касационната инстанция: В хода на настоящото касационно производство, с определение от 09.06.2023 г., е отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз със следния въпрос: Допускат ли чл. 19, параграф 1, втора алинея ДЕС и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз национална правна уредба като чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, вр. чл. 203, ал. 3 и чл. 128, ал. 1, т. 6 от АПК, съгласно която иск за обезщетение за вреди, причинени от нарушение на правото на Съюза, извършено от ВАС, по който ответник е ВАС, следва да се разглежда от същия съд като последна инстанция? . По така отправеното преюдициално запитване е образувано дело С-369/23, по което на 19.12.2024 г. Съда на ЕС е постановил решение, с което е постановил, че член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС и член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, съгласно която дадена юрисдикция разглежда като последна инстанция в рамките на касационно обжалване дело относно отговорността на държавата вследствие на твърдяно нарушение на правото на Съюза поради постановено от тази юрисдикция решение, по което дело посочената юрисдикция има качеството на ответник, при условие че тази национална правна уредба и мерките, приети за разглеждането на това дело, позволяват да се отстрани всяко основателно съмнение у правните субекти в независимостта и безпристрастността на съответната юрисдикция. Не са налице сочените от касатора пороци на съдебния акт, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. При вярно установена фактическа обстановка, обусловена от приобщената пред първата инстанция доказателствена съвкупност, административният съд е извел правилни крайни изводи за недоказаност и неоснователност на исковите претенции. Касационната инстанция напълно приема фактическата установеност от съда като по делото липсва спор относно фактите, поради което съставът на ВАС счита за ненужно възпроизвеждането на мотивите на първостепенния съд относно приетите за установени факти в настоящото решение, с оглед предвидената възможност в чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК. Предявените пред съда искове намират своето правно основание в разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ, която урежда ред за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС). Правото на ЕС не съдържа изрична регламентация на иска за обезщетение за вреди, причинени на частно правните субекти от нарушаването му. СЕС приема в своите решения, че по силата на предвидения в чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз /ДЕС/ принцип на лоялното сътрудничество държавите членки са длъжни да отстранят незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на Съюза и че принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът (решения на СЕС по дела С-6/90 и С-9/90; С-46/93 и С-48/93 и С-420/11). Материалноправните предпоставки за възникване на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ са установени с практиката на СЕС, в условията на кумулативност и те са тези, посочени в първоинстанционното решение 1. предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти; 2. нарушението на нормата да е достатъчно съществено и 3. да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (решения на СЕС по дела С-429/09, С-568/08 и С-420/11 и др.). Съгласно дадените от СЕС насоки (вж. Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, т. 43; Решение от 12 декември 2006 г. по дело C-446/04, т. 210), преценката за това дали допуснатото нарушение на ПЕС е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции. При всички положения обаче, нарушението на ПЕС е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (вж. Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 56, Решение от 28 юли 2016 г. по дело С-168/15, т. 26). Според СЕС отговорност на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция, възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото ПЕС (Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 53; Решение от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и 42 и Решение от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15, т. 24). Пак според СЕС това е налице ако с влязло в сила решение националната юрисдикция не се е съобразила с практиката му в съответната област на обществени отношения, които ПЕС регулира или когато е иззела компетентност, която ПЕС изрично възлага на орган на ЕС. Исковите претенции на касатора са обосновани с твърдения за нарушение на правото на ЕС при прилагане на нормите на чл. 2, пap. 1, б. а и в , чл. 14, пap. 1, чл. 24 и чл. 56, пар.1, б. и от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност, в приложимата през периода м. 12.2007 г. - м. 06.2008 г. редакция, така както тези разпоредби на правото на ЕС са тълкувани от СЕС в Решение от 3 май 2012 г. по дело С-520/10, Lebara Ltd. Посочените норми са обсъдени от административния съд, който правилно е приел, че същите предоставят права на частноправни субекти, което обуславя наличие на първата предпоставка от фактическия състав на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ. Визираните разпоредби регламентират облагането с ДДС на възмездната доставка на стоки и възмездната доставка на услуги, извършени от данъчно задължени лица в това им качество /чл. 2, пap. 1 от Директивата за ДДС/; дефиницията на доставка на стоки / чл. 14, пap. 1/; дефинициите на понятията доставка на услуги и "Далекосъобщителни услуги /чл. 24, пар. 1 и пар. 2 Директивата за ДДС/. С чл. 56, пар. 1, б. и от Директива 2006/112/ЕО /в приложимата редакция/ е предвидено, че за място на доставка на далекосъобщителни услуги за клиенти, установени извън Общността, или за данъчнозадължени лица, установени в Общността, но не в държавата на доставчика, се счита, че е мястото, където клиентът е установил своята дейност или има постоянен обект, за който се доставя услугата или при липса на такова място мястото на постоянния му адрес или обичайно местоживеене. Съответно с Решение от 3 май 2012 г. по дело С-520/10, Lebara, СЕС е постановил, че член 2, точка 1 от Шеста директива 77/388/ЕИО на Съвета от 17 май 1977 година относно хармонизиране на законодателствата на държавите членки относно данъците върху оборота обща система на данъка върху добавената стойност: единна данъчна основа, изменена с Директива 2003/92/ЕО на Съвета от 7 октомври 2003 година, трябва да се тълкува в смисъл, че телефонен оператор, който предлага далекосъобщителни услуги, състоящи се в продажбата към дистрибутор на фонокарти, които съдържат цялата необходима информация за осъществяването на международни телефонни обаждания чрез осигурената от оператора инфраструктура и които след това дистрибуторът препродава на крайни потребители от свое име и за своя сметка или пряко, или с посредничеството на други данъчнозадължени лица като търговци на едро и дребно, извършва възмездна доставка на далекосъобщителни услуги за дистрибутора. В случая спорът между страните е концентриран относно това допуснали ли са ответниците съществено нарушение на нормите на чл. 14, чл. 24 и чл. 56, пар. 1, б. и от Директива 2006/112/ЕО /в приложимата редакция/, както и на постановеното с Решение от 3 май 2012 г. по дело С-520/10, Lebara. Правилен е изводът на административния съд, че с процесния РА, както и с потвърждаващото го решение на данъчния директор, изрично е прието, че доставките от БТК Мобайл" ЕАД към ALEX INVEST COMERT S.R.L. и DANINA COMERT S.R.L. представляват доставки на далекосъобщителни услуги по смисъла на § 1, т. 13 ДР на ЗДДС, спрямо които приложение следва да намерят разпоредбите на чл.21, ал. 3, т.1 и т. 2, б. з ЗДДС /в редакцията, Обн. - ДВ, бр. 63 от 2006 г./. За да приемат, че мястото на изпълнение на доставките на услуги е на територията на България, а не в държавата членка, в която получателите са регистрирани, приходните органи са се позовали на фактически и правни изводи, които са извън регламентацията на сочените като нарушени норми от правото на ЕС. В тази насока са изложени мотиви, според които липсват доказателства, че реален получател на услугите са данъчно задължени лица, установени на територията на Румъния, както и че не е доказано предаването на картите за предплатени телекомуникационни услуги на представители на румънските дружества, поради което доставките са с място на изпълнение на територията на страната и на основание чл. 86, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 9, чл. 21, ал. 1 и чл. 67, ал. 2 ЗДДС за същите е начислен ДДС, дължим от доставчика (стр. 5, стр. 7 от Решение 2223/11.09.2012 г. на директора на дирекция ОУИ София). Гореизложеното обуславя правилност на извода на АССГ, че в разглеждания случай ответникът НАП не е осъществил твърдяното нарушение на норми от правото на ЕС. Изложените доводи за неправилност на мотивите на приходните органи относно мястото на изпълнение на процесните доставки, като такова на територията на страната, не следват да бъдат обсъждани в настоящото касационно производство по реда на чл. 208 АПК вр. чл. 2в ЗОДОВ, в което както правилно е съобразил АССГ не е допустимо да се пререшава материалноправният спор, приключил с окончателния акт на съда ответник, съответно да се преразглежда материалната законосъобразност на влезлия в сила ревизионен акт. Не може да бъде споделено и твърдението на касационния жалбоподател, че извършването на нарушение на посочените норми от правото на ЕС от приходната администрация се потвърждава от изявлението на българското правителство, направено в отговора му по запитването на Комисията с номер EU pilot 8498/16/TAXU. Действително в посочения документ (л. 243 от първоинстанционното дело) е отразено, че констатираната практика на данъчната администрация от ЕК е неправилна, но същата представлява изолиран случай, дължащ се на неразбиране от страна на орган по приходите, извършил конкретно ревизионно производство. В разглеждания случай обаче се установява, че нормите, регламентиращи дефиницията на далекосъобщителните услуги и мястото на изпълнението им, както и тълкуването, дадено с посоченото решение на СЕС, не са нарушени от приходната администрация с процесния РА и потвърждаващото го административно решение. С Решение 15282/16.12.2014 г. ответникът ВАС е приел, че предмет на процесните доставки са стоки - карти и ваучери за ползване на телекомуникационни услуги. Този извод съдът е обосновал с фактическите установявания на първоинстанционния съд /по адм. д. 10663/2012 г. на АССГ/, съгласно които закупените от румънските дружества карти са им предадени в склад на БТК Мобайл ЕАД, находящ се на територията на страната, но същите не са напускали склада на доставчика, тъй като са му предадени за отговорно пазене. ВАС е формирал извод, че при това положение румънските дружества са закупили карти в търговски количества с цел последващата им препродажба, поради което не са ползвали никакви услуги от българския доставчик. Следователно, правилно административният съд е приел, че посочените правни изводи на ответника ВАС са в противоречие с тълкуването, дадено с решението на СЕС по дело С-520/10. Така допуснатото нарушение не се отрича и от самия ответник, видно от изложеното в представените по делото писмени становища. ВАС не е съобразил постановеното с посоченото решение на СЕС и в нарушение на същото е приел, че доставките на карти и ваучери за телекомуникационни услуги представляват доставки на стоки. Правилен обаче е и изводът на АССГ, че така установеното противоречие с правото на ЕС не е съществено. Това е така, тъй като на първо място съдът е възприел фактическите установявания на АССГ и на ревизиращите органи, че фактурираните карти и ваучери на магнитни носители никога не са напускали територията на България, оставени са на отговорно пазене в склада на доставчика, съответно дружествата получатели не са ползвали никакви услуги от БТК ЕАД. Ответникът ВАС изрично е приел, че Ползвател на услугата и то вероятен ще бъдат крайните потребители на картите и ваучерите , т.е. отрекъл е квалификацията на конкретните доставки като такива на услуги с оглед фактическите установявания по делото, които както обосновано АССГ е приел, се различават значително от фактите, разгледани по дело С-520/10. В посоченото производство на СЕС не е бил спорен нито статутът на дистрибуторите, като установени в друга държава членка, нито реалното предаване на картите на сочените във фактурите за получатели дистрибутори, нито последващата им продажба на крайни потребители на територията на друга държава членка, за разлика от разглеждания случай. Тези фактически данни, които се различават в двете производства, правилно са съобразени от първоинстанционния съд при преценката на очевидността и съществеността на нарушението на ВАС съобразно предвиденото в т. 25 от Решение от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15, съответно е формиран обоснован извод, че същото не е достатъчно съществено, за да обуслови ангажиране отговорността на държавата. Не е налице и пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от касатора вреда. В случая, както се посочи, с процесния РА и потвърждаващото го административно решение, не е допуснато нарушение на посочените норми от правото на ЕС. Именно с ревизионния акт, който като материално законосъобразен е потвърден с Решение 7270 от 22.11.2013 г., постановено по адм. д. 10663/2012 г. по описа на АССГ, оставено в сила с постановеното от ответника ВАС Решение 15282/16.12.2014 г., са установени задължения за ДДС, в какъвто размер са и претендираните от касатора вреди. Не би могло да се приеме, че единствено от правораздавателната дейност на ВАС дружеството е претърпяло вреди в размера, установен с акта на другия ответник НАП, за който бе установено, че не е издаден в нарушение на правото на ЕС. В тази насока следва да бъде посочено, че по правилата на доказателствената тежест (чл. 154, ал. 1 ГПК във вр. с § 2 ДР на ДОПК) ищецът ревизирано лице в процесното ревизионно производство, е имал тежестта да докаже хипотезата на чл. 21, ал. 3, т. 1 ЗДДС (в приложимата редакция), а именно, че получателите по процесните фактури са действителни получатели на фактурираните услуги и са установени в държава членка, различна от тази, в която е установен доставчикът. В ревизионното производство, по реда на Регламента за административно сътрудничество, е установено от обясненията на самия представител на едно от дружествата получатели, че картите са оставени на отговорно пазене в склада на българското дружество доставчик, а предаването на предмета на доставките не е доказано. Въз основа именно на тези доказателства ревизиращите органи са приели за неустановено посочените румънски дружества, представлявани от български физически лица, да са действителни получатели по фактурите. От ревизирания доставчик не са представени никакви доказателства относно местонахождението на картите за телекомуникационни услуги, нито са дадени каквито и да е обяснения или доказателства, че те все пак са получени от румънските дружества и са използвани в Румъния. Това сочи на невярност на твърдението на касатора, че е било безспорно изнасянето на картите извън България. Като не е било доказано в данъчния процес, че мястото на изпълнение на доставките е в Румъния, то приходните органи са приели, че ревизираното дружество не е имало право да третира процесните доставки като облагаеми със ставка 0 %. Ето защо следва да се приеме, че ответниците не са извършили съществено нарушение на правото на ЕС, а като е достигнал до същия краен извод, първоинстанционният съд е постановил правилно съдебно решение, което следва да се остави в сила. При този изход на спора е основателна претенцията на ответниците по касация за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция. На основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, касаторът следва да бъде осъден да заплати на Национална агенция за приходите и на Върховния административен съд разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева за всеки ответник по отделно. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,