Решение № 13975 от 17.11.2017 г. на ВАС по адм. д. № 9495/2016 г.

Решение № 13975 от 17.11.2017 г. на ВАС по адм. д. № 9495/2016 г., VII о., докладчик съдията Росица Драганова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Д. Л. П. в качеството му на контрольор автомобилен транспорт в "[фирма]" ("[фирма]") ЕАД, [населено място], чрез адв. М. Г. от САК, срещу решение № 5166 от 18.07.2016 г. по адм. дело № 12237/2015 г. на Административен съд София - град (АССГ). С обжалваното решение, по жалба на Л. Т. М. от [населено място], е отменена принудителна административна мярка (ПАМ) - "използване на техническо средство за принудително задържане на пътно превозно средство, за което не е заплатена дължимата цена за паркиране по чл. 99, ал. 3 от Закона за движението по пътищата" (ЗДвП), приложена по отношение на лек автомобил с ДК [рег. номер на МПС] на 26.11.2015 г. в [населено място], в близост до [улица]и [улица], на основание чл. 167, ал. 2, т. 2 с. з. Касаторът излага доводи, че решението е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон, съставляващо отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че принудителното блокиране на управлявания от Л. Т. М. автомобил е извършено в зоната на действие на знака, позволяващ паркиране срещу заплащане, респ. в обхвата на зелената зона на улицата, поради което е налице хипотезата по чл. 123 от Наредбата за организация на движението на територията на Столична община (НОДТСО), респ. тази по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП, обуславящи прилагането на процесната мярка. Иска отмяна на решението и решаване на спора по същество с отхвърляне на предявената жалба. Претендира разноски за двете инстанции. Ответната страна – Л. Т. М., в писмен отговор, оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Претендира разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок от надлежна страна - участник в първоинстанционното производство. Като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания и извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, съдът намира същата за неоснователна. За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че предмет на съдебен контрол е законосъобразността на ПАМ - "използване на техническо средство за принудително задържане на пътно превозно средство, за което не е заплатена дължимата цена за паркиране по чл. 99, ал. 3 ЗДвП". Мярката за административна принуда е приложена от Д. Л. П. - в качеството му на контрольор автомобилен транспорт в [фирма], по отношение на управлявания от Л. Т. М. лек автомобил с ДК [рег. номер на МПС], на основание чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП. При извършената проверка за законосъобразност на акта, дължима съгласно чл. 168 АПК, съдът е приел, че процесната ПАМ е постановена от компетентен орган и в съответната форма, но в противоречие с материалния закон. След анализ на представените с административната преписка доказателства, на допълнително ангажираните от страните доказателства и при съобразяване на относимата нормативна уредба съдът е счел, че по делото административният орган не е доказал, че на конкретното място, на което е бил паркиран автомобилът на М., е бил приложим режимът за платено почасово паркиране и съответно - че е било дължимо заплащането на цена за паркиране и престой. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е установил правилно фактическата обстановка и въз основа на нея е стигнал до обоснован правен извод за незаконосъобразност на мярката за административна принуда, като разпоредена при неправилно приложение на материалния закон. Между страните е безспорно, че на 26.11.2015 г. ответникът Л. Т. М. е паркирал притежавания от него лек автомобил с ДК [рег. номер на МПС] в [населено място] на място извън пътното платно в близост до [улица]и [улица]. Същевременно мястото попада в обхвата на зона за почасово платено паркиране, съгласно представената по делото Заповед № СО15-РД-09-05-437/29.07.2015 г. на кмета на Столична община за въвеждане на територията на общината на режим на почасово платено паркиране "Синя зона" и "Зелена зона". За престоя не е била заплатена дължимата цена (с SMS или талон), вследствие на което на място е пристигнал екип от [фирма]. В изпълнение на правомощията си длъжностното лице Д. Л. П., настоящ касационен жалбоподател, е наложил предвидената в чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП мярка за административна принуда – "принудително задържане на пътното превозно средство, за което не е заплатена дължимата цена за паркиране по чл. 99, ал. 3 ЗДвП". Спорът между страните е очертан от противоречието в позициите им по въпроса за приложимостта на режима за почасово платено паркиране по отношение на мястото, на което е бил паркиран автомобилът. Този въпрос е обуславящ преценката за правомерността на мярката по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП, а отговорът следва при съобразяване на установените по делото факти с относимата нормативна уредба. ПАМ са актове на държавно управление от категорията индивидуални административни актове и следва да бъдат подчинени на принципа на законност по отношение на издаването и изпълнението им. Материалноправните предпоставки, с които се предвиждат такива мерки подлежат на стриктно и ограничително тълкуване, т. к. с прилагането им се засяга директно правната сфера на адресата. Именно поради своя рестриктивен характер е недопустимо да бъде разширяван предметният им обхват и приложно поле. В случая процесната ПАМ е регламентирана в нормата на чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП, съгласно която службите за контрол, определени от кметовете на общините използват техническо средство за принудително задържане на пътното превозно средство, за което не е заплатена дължимата такса за паркиране по чл. 99, ал. 3 до заплащане на таксата и на разходите по прилагане на техническото средство. На основание чл. 99, ал. 1 ЗДвП в населените места собственикът или администрацията, управляваща пътя, може да определи райони, пътища или части от пътища за зони за платено и безплатно паркиране в определени часове от денонощието. В изпълнение на това правомощие Столичният общински съвет с разпоредбата на чл. 54 от Наредбата за организацията на движението на територията на Столична община е предвидил, че на улици, булеварди, площади и паркинги – публична общинска собственост, съобразно схеми за местоположението и обхвата, приети от Столичния общински съвет, със заповед на кмета на Столична община, съгласно предоставените му по закон правомощия, се въвежда режим на почасово платено паркиране на ППС. В процесния случай по делото е безспорно установено, че мястото на което е бил паркиран автомобилът попада в очертанията на зона за платено почасово паркиране – "Зелена зона", но ответникът не е установил, че това място представлява улица, булевард, площад или паркинг – публична общинска собственост Фактическият състав на визираната в чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП мярка за административна принуда, при наличието на който е законосъобразно прилагането й, е ясно установен в законовата норма - да е налице паркиране на моторно превозно средство в зона, определена за платено паркиране, във време, за което е дължимо заплащане и това плащане да не е извършено към установения за валидността му момент. Елементите на фактическия състав трябва да са налице кумулативно. В конкретния казус не е обективирана първата материалноправна предпоставка, обуславяща приложимост на мярката по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП – не е налице паркиране на превозното средство на място в зона, определена за платено паркиране. Касационната инстанция изцяло възприема изложените от първоинстанционния съд доводи, обосноваващи тезата, че в териториалния обхват на почасово платената зона за паркиране не влизат местата, които макар и да се намират в район, попадащ в очертанията на зона за платено почасово паркиране, не са посочени в нормата на чл. 54 от Наредбата за организацията на движението на територията на Столична община – т. е. не представляват улици, булеварди, площади и паркинги – публична общинска собственост. По изложените съображения не са налице посочените в касационната жалба отменителни основания. Обжалваното решение е обосновано, съответства на материалния закон и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, ответникът има право да му бъдат присъдени направените по делото разноски в размер на 800 (осемстотин) лева, заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 15.10.2017 г. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, седмо отделение