Решение № 798 от 25.01.2023 г. на ВАС по адм. д. № 6163/2022 г.
ВАСVI отделение25.01.2023 г.докладчик Весела Николова
Диспозитив
ОТХВЪРЛЯ искането на директора на ТП на НОИ София - град за отмяна на влязло в сила решение № 374/21.01.2022 г. по адм. д. № 9467/2021 г. по описа на Административен съд София - град. ОСЪЖДА Териториалното поделение на НОИ София - град да заплати на И. Х. съдебни разноски в размер на 750 /седемстотин и петдесет/ лева. Решението е окончателно.
Мотиви
Решение № 798 от 25.01.2023 г. на ВАС по адм. д. № 6163/2022 г., VI о., докладчик съдията Весела Николова Производството е по реда на чл. 237 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по искане на директора на Териториалното поделение на НОИ – София град /ТП на НОИ – София град/ за отмяна на влязло в сила решение № 374/21.01.2022 г. по адм. д. № 9467/2021 г. по описа на Административен съд София - град. В молбата се поддържат основания по чл. 239, т. 4 от АПК. Твърди се, че решение № 1316/01.03.2022 г. постановено по адм. д. № 10775/2021 г. по описа на Административен съд София-град /АССГ/ противоречи на решение № 374/21.01.2022 г. по адм. д. № 9467/2021 г. по описа на АССГ относно крайния извод на съда дали лицето И. Х. е осигурено за риска общо заболяване и майчинство вр. чл. 4, ал. 3, т. 1 и т. 2 от КСО. Претендира съдебни разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Ответникът – И. Х. чрез адвокат М. Занев в писмено възражение изразява становище за неоснователност на искането. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира, че искането е подадено срещу подлежащ на отмяна съдебен акт, в срокове по чл. 240 АПК, от процесуално легитимирана страна и при наличие на правен интерес, поради което е допустимо. Разгледано по същество, искането е неоснователно, по следните съображения: С решение № 374/21.01.2022 г. по адм. д. № 9467/2021 г. Административен съд София - град е отменил, по жалба на И. Х., решение № 1040-21-877 от 30.08.2021 г. на директора на ТП на НОИ - София град, с което са потвърдени разпореждане № 0-21-999-00-0001532361 от 22.07.2021 г. и разпореждане № 0-21-999-00-0001532360 от 22.07.2021 г., двете издадени от ръководителя по осигуряването за безработица, с които на лицето е отказано отпускане на парично обезщетение за общо заболяване и майчинство по болнични листове №Е20211133531 за периода от 25.06.2021 г. до 27.06.2021 г. и №Е20166037187 за периода от 28.06.2021 г. до 08.08.2021 г., изпратил е преписката на директора на ТП на НОИ София - град с указанията, и е присъдил разноски. Съдът е изложил мотиви, че с оглед подадена от жалбоподателката декларация от 06.02.2020 г. с корекция относно данните по подадена предходна декларация от 28.05.2021 г., последната е придобила качеството на осигурено лице по смисъла на § 1, т. 3 ДР на КСО, поради което за нея е възникнало осигуряване, считано от 03.02.2020 г. и като такова лице има право на парично обезщетение за временна неработоспособност. С решение № 1316/01.03.2022 г., постановено по адм. д. № 10775/2021 г. по описа на АССГ, административният съд е отхвърлил жалбата на И. Х. срещу решение № 1040-21-1005 от 01.10.2021 г. на директора на ТП на НОИ-София-град, с което е оставена без уважение жалбата на молителката с вх. № 1059-21-11473#1 от 23.09.2021 г. и е потвърдено разпореждане № 0-21-999-00-0001551514 от 19.08.2021 г. на ръководителя по изплащане на обезщетения и помощи, с което на лицето е отказано отпускане на парично обезщетение за общо заболяване и майчинство. Първоинстанционният съд е приел, че срокът по чл. 1, ал. 3, изр. трето от НПОПДОО е преклузивен, поради което И. Х. е следвало по-рано да подаде декларация по чл. 1, ал. 3 изр. първо, за получаване на обезщетение за този риск. Изложено е, че в случая е декларирано започване на дейност като самоосигуряващо се лице на 03.02.2020 г., а декларацията вх. № 220002031072345 за вида на осигуряването е подадена на 06.02.2020 г., като не е посочен риск, за който се осигурява жалбоподателката, поради което същата няма качеството на "осигурено лице" към датите на настъпване на временната й неработоспособност, за да възникне за нея правото на парично обезщетение. Отмяната на влезли в сила съдебни актове по глава 14 от АПК е извънинстанционен способ за контрол на влезли в сила решения, ползващи се със сила на пресъдено нещо, т. е. такива, с които конкретен материалноправен спор е решен по същество, и на преграждащи развитието на делото определения и разпореждания. Соченото от молителя правно основание предвижда отмяна на съдебен акт, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено друго влязло в сила решение, което противоречи на решението, чиято отмяна се иска. По делото липсват доказателства за осъществяване на фактическия състав от хипотезата по чл. 239, т. 4 от АПК. Противоречието трябва да съществува между актове на еднакво компетентни правораздавателни органи, да е между самите актове, а не между мотивите им и да е налице пълно обективно и субективно тъждество между делата, по които те са постановени. За да бъде отменено /на основание чл. 239, т. 4 от АПК/ едно влязло в сила решение, решението, на което то противоречи следва да отговаря на три кумулативно осъществени условия: 1. да бъде между същите страни; 2. да се отнася до същото искане и 3. да бъде на същото основание. В настоящия случай не са налице законовите основания за това. Съобразно ТР № 6/25.11.2010 г. по тълк. дело № 4/2010 г. по описа на ВАС, разпоредбата на чл. 239, т. 4 от АПК не намира приложение при искане за отмяна на противоречиви влезли в сила решения, с които съдът се е произнесъл по жалби срещу различни административни актове, постановени по идентични случаи. Хипотезата по чл. 239, ал. 4 АПК е налице тогава, когато съществува субективен и обективен идентитет/ тъждество на страни и спорен предмет/ по две производства, по които обаче са постановени противоречиви решения. Спорният момент в настоящия случай се явява именно в последната част от изискванията – кога е налице пълен идентитет между две съдебни решения на една инстанция, влезли в сила. Такъв е налице, когато страни, предмет и основание са абсолютно еднакви. Предмет на съдебен контрол с решение № 374/21.01.2022 г. по адм. д. № 9467/2021 г. по описа на Административен съд София-град е било решение № 1040-21-877 от 30.08.2021 г. на директора на ТП на НОИ София – град, с което са потвърдени разпореждане № 0-21-999-00-0001532361 от 22.07.2021 г. и разпореждане № 0-21-999-00-0001532360 от 22.07.2021 г., а предмет на съдебен контрол с решение № 1316/01.03.2022 г. по адм. д. № 10775/2021 г. по описа на АССГ, е било решение № 1040-21-1005 от 01.10.2021 г. на директора на ТП на НОИ-София-град, с което е оставена без уважение жалбата на молителя с вх. № 1059-21-11473#1 от 23.09.2021 г. и е потвърдено разпореждане № 0-21-999-00-0001551514 от 19.08.2021 г. Следователно в случая липсва идентичност досежно предмета на разглежданите съдебни актове. В процесните случаи не само са издадени различни административни актове, но и същите касаят различни периоди от време относно наличието/липсата на притежаваното от лицето качество на "осигурено лице". Влязлото в сила решение № 374/21.01.2022 г. по адм. д. № 9467/2021 г. по описа на Административен съд София-град, за което се иска отмяна в настоящото производство касае отказ на административния орган за отпускане на парично обезщетение за общо заболяване и майчинство по болнични листове №Е20211133531 за периода от 25.06.2021 г. до 27.06.2021 г. и №Е20166037187 за периода от 28.06.2021 г. до 08.08.2021 г., докато решение № 1316/01.03.2022 г. постановено по адм. д. № 10775/2021 г. по описа на АССГ, касае период започнал от 03.02.2020 г. респ. 06.02.2020 г. Изключено е тъждеството по делата, когато с новото установяване се търси друг период от развитие на правото, различен от този, за който вече е налице сила на пресъдено нещо. По изложените мотиви не може да се приеме, че при обжалване на различни административни актове, макар и постановени по идентични случаи и при еднакви страни, е налице пълно тъждество на страни, искане и основание, както изисква законът, за да е налице приложение на чл. 239, т. 4 от АПК. Искането като неоснователно следва да бъде отхвърлено. При този изход на правния спор, на ответника по искането за отмяна следва да бъдат присъдени сторените по делото съдебни разноски. Възражението на насрещната страна за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение в доказан размер на 750 лева по договор за правна защита и съдействие от 22.06.2022 г., съдът намира за неоснователно съобразно близкия размер на същото до установения такъв съгласно чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от горното и на основание чл. 244, ал. 1 във вр. с чл. 239, т. 4 от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение
Цитирани разпоредби
1- чл. 1