Решение № 60084 от 10.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 59/2020 г.

Решение № 60084 от 10.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 59/2020 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Васил Христакиев Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца М. М. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд относно отхвърлената част (за разликата над 24000 лв. до 50000 лв.) от предявения иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.); за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди по застраховка "Гражданска отговорност", с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици. Ответникът ЗАД "Булстрад Виена Иншурънс Груп" АД оспорва жалбата. Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса относно критериите за справедливост на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че на 22.05.2015 г. водач на МПС със застраховка "Гражданска отговорност" при ответното дружество е ударил пресичащата пътното плато отдясно наляво ищца, която в резултат получила счупване на горно и долно рамо на пубисната кост на таза в дясно. Въз основа на неоспореното заключение на медицинската експертиза е приел, че травмата е наложила консервативно болнично лечение за 6 дни и домашно-амбулаторно лечение за 2-3 месеца, от които 15-20 дни на постелен режим с необходимост от чужда помощ за около 30 дни. Фрактурата е зараснала и състоянието на ищцата е възстановено с ограничено (в неустановена степен) на дясната тазобедрена става. Относно процеса на лечение и възстановяване въззивният съд не е дал вяра на показанията на разпитания свидетел за по-голяма продължителност на периода, като е приел, че липсват писмени доказателства в тази насока и показанията не се подкрепят от експертното заключение, при чието изготвяне ищцата не се е явила за личен преглед. Въз основа на тези обстоятелства съдът е намерил за справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението от 30000 лв. Съдът също така е намерил за основателно заявеното от ответника възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като е отхвърлил изложените в жалбата на ищеца оплаквания в тази насока. Извода си е обосновал със съображенията, че ищцата не е пресичала на обозначено за целта място, а на 3, 50 метра преди обозначеното с пътен знак Д17 място за пресичане и на разстояние около 10 метра пред приближаващите автомобили. Освен това ищцата, пресичайки пред движещия се в дясната лента и спрял да я пропусне автомобил, като видяла автомобила на застрахования водач, се забързала, за да пресече и пред него, при положение, че за последния видимостта била ограничена от спрелия в дясната лента автомобил. С тези обстоятелства е мотивирал извода си, че по този начин ищцата е нарушила чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДП. Касационната жалба е частично основателна. На първо място, основателни са оплакванията относно определения размер на обезщетението. Независимо от иначе правилно установените обстоятелства, въззивният съд в отклонение от задължителните указания по т. II от ППВС № 4/68 е обосновал размера на обезщетението, като е придал значение предимно на характера на травмите, възстановителния период, възрастта на ищцата и обществено-икономическите условия в страната към датата на ПТП, без обаче да отчете действителното субективно отражение на тези обективни обстоятелства върху физическото и психическото състояние на ищцата, при положение, че именно това субективно (негативно) отражение се явява подлежащата на обезщетяване неимуществена вреда (физически и/или психически болки и страдания). От тази гледна точка не е отчетено в достатъчна степен, макар и да е прието за доказано със свидетелските показания, че ищцата е страдала от значителни болки за периода на лечение и възстановяване, което именно, извън причинените неудобства от принудителното обездвижване и промяната в начина на живот, представлява основната подлежаща на възстановяване вреда. С оглед на това касационната инстанция намира, че справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението се явява сумата 35000 лв. Основателни са на второ място и оплакванията за неправилност относно приетото наличие на съпричиняване. Преди всичко следва да се отбележи бланкетният характер на предявеното възражение, което не се основава на конкретни фактически твърдения, а единствено на позоваване на нарушени според ответника правила за движение – чл. 108, чл. 113 и чл. 114 ЗДП. Независимо от това, по делото не са установени факти, които могат да бъдат квалифицирани като нарушение на някое от установените с посочените разпоредби правила. На първо място, отбелязаният от въззивния съд факт, че ищцата не е пресичала на обозначено място, а на 3, 50 метра преди обозначеното с пътен знак (Д17) място за преминаване на пешеходци е без значение. Видно от необсъденото от въззивния съд решение по н. о. х. д. № 2338/2017 г. на Варненския районен съд по чл. 78 а НК (със значението на присъда по смисъла на чл. 300 ГПК) застрахованият водач е била призната за виновна в престъпление по чл. 343, ал. 3, предл. посл., б. "а", предл. 2 вр. ал. 1, б. "б. ", предл. 2, вр. чл. 342, ал. 1, предл. 3 НК – за деяние, извършено именно на пешеходна пътека и за нарушение на произтичащото от чл. 119, ал. 1 ЗДП задължение за намаляване на скоростта или спиране с оглед пропускане на преминаващите по пешеходна пътека пешеходци. Следователно обстоятелството, че ищцата се е намирала на пешеходна пътека, като елемент както от основния състав (във връзка с нарушеното правило за движение), така и от квалифицирания състав на престъплението, в настоящия случай е установено с решението на наказателния съд. Поради това и съгласно чл. 300 ГПК не могат да бъдат установявани факти, различни от съдебно установеното, в частност обстоятелството дали ищцата е предприела пресичане преди или след поставения знак Д17. На второ място, неправилно въззивният съд е приел, че ищцата е извършила нарушение по чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДП, като не се е съобразила със скоростта и разстоянието до приближаващите ППС, доколкото, пресичайки пред спрелия в дясната лента автомобил, се е забързала, за да пресече и пред автомобила на делинквента. Посочените обстоятелства обосновават обратния извод – че преди да започне пресичането ищцата се е съобразила със скоростта и разстоянието на приближаващите ППС, след като водачът на по-близкия автомобил е имал възможността да спре и действително е спрял преди мястото на пресичане. Във връзка с това без значение е дали видимостта на застрахованата е била ограничена от намиращия се в дясната лента автомобил, доколкото същата е могла да възприеме както приближаването си към надлежно обозначена пешеходна пътека, така и предприетото от движещия се пред нея автомобил намаляване на скоростта като достатъчни указания за присъствието на пешеходец в близост до или на пътното платно. Без значение е и обстоятелството дали ищцата е ускорила ход, доколкото към този момент вече се е намирала върху пътното платно в зоната на пешеходната пътека. С оглед на това не е налице несъобразяване на ищцата с разстоянието до приближаващия автомобил и неговата скорост по смисъла на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДП, съответно не е налице и съпричиняване на произшествието, респ. на вредоносния резултат. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено по отношение на отхвърлената над 24000 лв. до 35000 лв. част от иска по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.); , като в тази част искът бъде уважен. В останалата обжалвана част за разликата до 50000 лв. решението следва да бъде потвърдено. При този изход на спора следва да бъде преразгледан и въпросът за разноските пред първата и въззивната инстанции. На основание чл. 78, ал. 6 вр. чл. 83, ал. 2 ГПК ответникът следва да заплати допълнително държавна такса в размери съответно 440 лв. за първоинстанционното производство и 220 лв. за въззивното производство. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА същият следва да заплати допълнително на упълномощения от ищеца адвокат и адвокатски възнаграждения в размери съответно 132, 90 лв. и 349, 61 лв., вкл. ДДС, съобразно обжалваемия интерес пред съответната инстанция и уважената като краен резултат част от иска. За касационното производство ответникът следва да бъде осъден да заплати държавна такса по чл. 78, ал. 6 ГПК в размер на 220 лв., както и възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на 665, 11 лв. С оглед неоснователността на иска за разликата до обжалвания размер от 50000 лв. ищецът следва на основание чл. 78, ал. 8 ГПК да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в минималния размер по чл. 25, ал. 1 НЗПП от 100 лв. С тези мотиви съдът