Решение № 5339 от 21.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3735/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. А. С., непридружен непълнолетен, гражданин на Сирия, чрез адв. Л. Димитрова срещу Решение 3739 от 04.02.2025 г. по адм. дело 10718/2024 г. по описа на Административен съд София град.

Касационният жалбоподател, чрез процесуалния си представител адв. Димитрова, поддържа, че решението е неправилно, като постановено поради съществени процесуални нарушения, необоснованост и в нарушение на материалния закон. На първо място, поддържа, че в административното производство пред Държавна агенция за бежанците /ДАБ/ не е спазен чл.15, ал. 6 от Закона за закрила на детето, както и е нарушен чл. 6 а от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/. На следващо място, излага доводи, че съдът не е обсъдил относимите към спора факти и обстоятелства и неправилно е приел липсата на материалноправните предпоставки по чл. 8 и чл. 9 ЗУБ. По тези съображения, подробно развити в касационната жалба, иска отмяна на обжалваното решение и на административния акт.

Ответната страна - председателят на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет, чрез юрк. Хичовски оспорва касационната жалба и изразява становище за правилност на обжалвания съдебен акт.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна.

С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на Д. А. С., непридружен непълнолетен, гражданин на Сирия против Решение 10508/03.10.2024 г. на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет, с което на основание чл. 8 и чл. 9 и чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/ е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут.

Първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, че С. е напуснал страната на произход нелегално, влязъл незаконно в Търция, където е останал около 18 дни, след което пристигнал в България нелегално през зелената граница, не е подавал молба за закрила в Турция. В интервюто чужденецът е заявил, че не е имал проблеми с властите в Сирия и е напуснал страната заради войната, като родителите му, брат му и двете му сестри са намират на територията на Сирия, а в Германия живеят чичо му и братовчед му. Не е бил съден или осъждан в държавата си по произход, не е бил арестуван в нея, не е бил обект на насилие, не е преследван.

За изясняване на обстоятелствата в хода на административното производство е използвана справка за актуалната политическа и икономическа обстановка в Сирия.

При тази фактическа обстановка, съдът е приел, че решението е издадено от компетентен орган, в установената от закона писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон. Приел е за правилен извода на административния орган, че изложените от лицето причини за напускане на страната му на произход не представляват материалноправно основание по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец. Анализирайки бежанската история, административният съд е обосновал, че изложеното в нея не попада в предметния обхват на ЗУБ и причините за напускането на страната на произход не са свързани със страх от преследване от официалните власти или по причина на религиозна принадлежност, националност, пол, или други релевантни по смисъла на ЗУБ причини. Предвид изложеното съдът е стигнал до извода, че не са налице предпоставките по чл. 8 ЗУБ за предоставяне статут на бежанец.

На следващо място, съдът е приел, че не са представени доказателства за наличието на предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут, посочени в разпоредбата на чл. 9 ЗУБ. Съдът е счел, че в процесния случай не се навежда като причина за напускане на страната по произход наличието на опасност чужденецът да бъде осъден на смъртно наказание или екзекуция или да бъде подложен на изтезание, нечовешко или унизително отношение или наказание. След подробно обсъждане на представените справки е прието, че положението в държавата на произход не може да се приеме за достигащо такава степен на безогледно насилие, което да го определя като такова с характер въоръжен конфликт. Взел е предвид и общоизвестната информация за ситуацията в Сирия, настъпила след издаването на оспореното решение. Приел е, че правилно административният орган е изложил мотиви във връзка със спазване на изискването по чл. 6 а ЗУБ.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

Съдът задълбочено и пространно е изследвал обстоятелствата от личната история на кандидата за статут и е изложил обосновани и законосъобразни правни изводи, които се споделят изцяло от настоящата касационна инстанция. Не са налице твърдените касационни основания за отмяна на съдебния акт.

1.Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател за допуснато нарушение на чл. 15, ал. 6 ЗЗД и чл. 6 а ЗУБ. Видно от данните по преписката с кандидата за закрила е проведено събеседване със социален работник в дирекция Социална дейност и адаптиране към ДАБ при МС, като от попълнения формуляр с дата на интервюто 20.05.2024 г. е видно, че е дадена насока да бъде назначен представител на осн. чл.25 ЗУБ по време на административното производство за предоставяне на закрила. Такъв служебен защитник е назначен и същият представлява чужденеца пред ДАБ и съда. Впоследствие на 28.05.2024 г. е изготвен нов формуляр за пълна оценка на случая с лице, ненавършило пълнолетие и е изразено становище от социалния работник, че лицето не е в непосредствен риск и рискът за неговото положение е нисък. До дирекция СП Красно село и до Държавна агенция за закрила на детето е изпратено писмо 15571 от 21.05.2024 г. за необходимост от участие на социален работник при провеждане на интервюто, както и да бъде изготвено становище или доклад по реда на чл. 15, ал. 6 ЗЗД. При проведеното интервю с молителя на 04.06.2024 г. са участвали интервюист от ДАБ, РПЦ София, преводач, представител по ЗПП адв. Л. Димитрова и социален работник. С докладна записка от 04.07.2024 г. е установено, че лицето е напуснало самоволно РПЦ [населено място] и е в неизвестност. С писмо рег. 15571 от 03.07.2024 г. от началника на отдел ПМЗ [жк], РПЦ - [населено място] до началника на 06 РУ СДВР , до директора на дирекция СП [жк] и до председателя на Държавна агенция за закрила на детето, органите са уведомени, че лицето е неизвестност от 02.07.2024 г., поради което е лице в риск и е необходимо да се предприемат съответните действия за издирването му със срок до навършване на 18 години. Второ писмо е изготвено с рег. 15571 от 08.07.2024 г. със същото искане, като е уведомен и представителят на кандидата за закрила. Следователно, така предприетите действия в рамките на административното производство обосновават спазването на необходимата процедура по Закона за закрила на детето с оглед осигуряване защита на интереса на лицето, ненавършило пълнолетие. Едновременно с това е видно, че са извършени постъпки пред компетентните органи да бъдат осъществени действия да бъде издирен чужденецът след самоволното напускане на РПЦ [населено място], [жк]. Това означава, че правото на защита и личният му интерес на детето не е нарушено.

В допълнение следва да се посочи, че органът се е мотивирал обстойно и с оглед спазването на чл. 6 а ЗУБ, която преценка е приета за правилна от първостепенния съд.

1. Правилни са изводите на съда за законосъобразност на процесното решение на председателя на ДАБ при МС в отделните му части досежно отказа за предоставяне на статут на бежанец и на хуманитарен статут.

Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ при анализ на понятието "преследване" следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост.

В настоящия случай обоснован и в съответствие с материалния закон е изводът на съда, че в конкретната лична история не се откриват предпоставки за прилагане разпоредбата на чл. 8 ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец. Видно от личната история на търсещия закрила, не са изтъкват обстоятелства, от които да се заключи, че спрямо него са налице основателни опасения от преследване на база религия, раса, националност, принадлежност към определена социална група, политическа партия или поради политически убеждения. В проведеното интервю чужденецът е заявил, че е напуснал нелегално Сирия и не иска да се завърне в страната на произход. По отношение на него не са били отправяни заплахи от субекти на преследване по смисъла на закона, не е бил арестуван, съден или осъждан, не е имал проблеми, свързани с етническия си произход или с изповядваната от него религия. Така представената история не разкрива необходимост от предоставянето на статут на бежанец, поради което крайният извод на първоинстанционния съд за липса на материалноправните предпоставки за предоставяне на бежански статут на чужденеца по смисъла на чл. 8 ЗУБ е обоснован и правилен.

Неоснователни са доводите, че са налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9 ЗУБ поради неправилното анализиране на ситуацията в страната на произход. По отношение на извода за липсата на основания за прилагане на хуманитарен статут спрямо чужденеца по смисъла на чл. 9 ЗУБ, правилно първоинстанционният съд е приел, че решението на административния орган е издадено при правилно прилагане на материалния закон. В случая касаторът не е бил принуден да напусне Сирия поради реална опасност от изтезание, нечовешко или унизително отношение, смъртно наказание или екзекуция или други тежки посегателства по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗУБ, нито е бил застрашен от такива посегателства при завръщането му в страната по произход. Съответен на доказателствата по делото е изводът на съда, че при издаването на оспорения административен акт административният орган подробно е обсъдил ситуацията в страната по произход и е достигнал до правилния извод, че не са налице предпоставки по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ.

От съдържащите се по делото справки относно актуалното положение в Сирия следва да се приеме, че не е налице заплаха за търсещия закрила поради ситуация на безогледно насилие в държавата му по произход. От нея се установява, че не е налице въоръжен конфликт, съпроводен със степен на безогледно насилие, който би довел до реална опасност от тежки и лични заплахи за чужденеца. В случая общата обстановка по сигурността е сравнително стабилна, като е налице надежда за възстановяване на политическите институции и внедряването на нова политическа култура. Тези обстоятелства се потвърждават и от приетата като доказателство в касационното производство справка относно актуалното положение в страната.

Разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗУБ транспонира съдържанието на чл. 15 от Директива 2011/95/ЕС на ЕП и на Съвета от 13 декември 2011 г. С изключение на позоваването на държавата на произход на молителя, член 15, буква б) от Директива 2011/95 съответства по същество на член 3 от ЕКПЧ, който е част от общите принципи на правото на Съюза и се съдържа като самостоятелен принцип в член 19, параграф 2 от Хартата на ЕС. Съгласно установената съдебна практика на Съда на ЕС, съдебната практика на Европейския съд по правата на човека относно тълкуването на ЕКПЧ следва да се взема предвид при тълкуването на обхвата на член 15, буква б) в общностния правен ред. Съдебната практика дава насоки относно тълкуването на термините "изтезания" и "нечовешко или унизително отношение или наказание". Въпреки това, следва да се има предвид, че докато чл. 3 ЕКПЧ не придава значение на това от кого или какво би могло да произтече съответното нечовешко или унизително отношение или наказание или изтезание, Директивата изисква те да са резултат от действия на субекти на тежки посегателства по смисъла на чл. 6 от нея. Когато се преценява необходимостта от предоставяне на субсидиарна закрила, следва да се изхожда от това налице ли са субекти на тежки посегателства, които биха могли да причинят съответното отношение, наказание или изтезание в страната на произход по отношение на конкретния кандидат за закрила. Текстът на чл. 3 ЕКПЧ се има предвид при преценката на принципа за забрана за връщане. В конкретния случай, както се посочи по-горе, чужденецът не посочва данни, въз основа на които да се направи извод за реална опасност за него от смъртно наказание или екзекуция или изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или наказание в страната на произход.

Значението на понятието въоръжен вътрешен конфликт е пояснено от Съда на ЕС в решението по делото Diakitе - решение от 30 януари 2014 г., дело C-285/12. В точка 35 Съдът потвърждава, че, член 15, буква в) от Директивата се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като "въоръжен конфликт, който няма международен характер" по смисъла на международното хуманитарно право и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия.

Съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждането на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95 в действие. По отношение на общия риск за цивилни лица, чл. 15, б. в) се привежда в действие единствено ако въоръженият конфликт се характеризира с безогледно насилие на такова високо ниво, че самите цивилни лица са изложени на реална опасност от тежки посегателства. Поради това в точка 30 от решението по делото Diakitе Съдът на ЕС отбелязва, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт може да доведе до предоставяне на субсидиарна закрила само когато сблъсъците между редовните въоръжени сили на дадена държава и една или повече въоръжени групи или между две или повече въоръжени групи бъдат приети, по изключение, за пораждащи тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила, по смисъла на чл. 15, б. в) от Директивата, тъй като степента на безогледно насилие, която ги характеризира, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи (вж. в този смисъл и делото Elgafaji, СЕС (голям състав), решение от 17 февруари 2009 г., Дело C-465/07.

Съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение характеристики; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. В случая тези критерии не са изпълнени. Търсещият закрила не сочи данни, които да се интерпретират като състояние на реална опасност, насочена пряко към личността му от страна на субекти по чл. 9, ал. 2 ЗУБ. Не се установява и ниво на безогледно насилие в Сирия към настоящия момент. Обосновано съдът е приел, че не може да се направи извод, че е налице основание за предоставяне на хуманитарен статут, засегнато в специалната хипотеза на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ.

По делото не са налице основанията за прилагане на принципа "non refoulment" (забрана за връщане), установен в член 33, параграф 1 от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и възприет и в действащия в Република България Закон за убежището и бежанците (чл. 4, ал. 3), съгласно който чужденец, влязъл в България за да потърси закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Не се сочат обстоятелства, които да налагат извод, че ако чужденецът бъде върнат обратно в Сирия, има голяма вероятност да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение.

Въз основа на изложеното, като е приел решението на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет за законосъобразно, административният съд е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила.

Водим от горното, и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение