Решение № 201 от 28.3.2024 г. на ВКС по н.д. № 20248002200083/2024 г.

Касационното производство е образувано по жалба от защитниците на подсъдимата Д. В. срещу въззивно решение № 210 от 15.11.2023г. на Апелативен съд - Пловдив, постановено по внохд № 370/2023г. по описа на същия съд. В жалбата се изтъква касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Претенцията за явна несправедливост на наказанието се обосновава с обстоятелството, че с решението си въззивният съд е постановил ефективно изтърпяване на наложеното на подсъдимата наказание, като се претендира от касационната инстанция да приложи чл. 66 от НК и да се отложи изпълнението на същото. Неправилно апелативният съд дал превес на генералната, вместо на специалната превенция на наказанието, не бил направен цялостен анализ на личността на подсъдимата-без нарушения на правилата за движение, не е употребила алкохол или наркотични вещества. Неправилно съдът отказал да приложи чл. 66 от НК с аргумент, че деянието се отличава с висока степен на обществена опасност предвид настъпилия вредоносен резултат, като съобразил за това квалифициращите обстоятелства. Съдът не бил отчел всички смекчаващи отговорността на подсъдимата обстоятелства-задълбочаващата се психическа криза у нея, направения суициден опит, разкаянието, съжалението и осъзнаването на стореното от страна на подсъдимата също били подценени. В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП намира, че размерът на наложеното на подсъдимата наказание е правилно определен, а дали да се приложи или не институтът на условното осъждане по отношение на подсъдимата предоставя на съда да прецени. Подсъдимата В. не се явява в съдебното заседание пред касационната инстанция. Вместо нея защитникът й адв. Т. К. поддържа жалбата с направените искания и заявените съображения. Частните обвинители Д. Г., С. Г., Й. П. и А.П. не се явяват, като повереникът им адв. К. Н. претендира жалбата да се остави без уважение. Частните обвинители А. Т. и С. М. не се явяват, не се явяват и техните повереници. Частният обвинител Ц. Ш. не се явява. От нейно име адв. Д. Н. претендира решението на АС – Пловдив да бъде оставено в сила. Частният обвинител И. М. също не се явява. Не се явява и повереникът му адв. А. Б.. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 17 от 25.04.2023г. на Окръжен съд - Пазарджик, постановена по н.о.х.д. № 556/2022г., подсъдимата Д. В. е била призната за виновна в извършването на престъпление по чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б.“б“ вр. ал. 1, б.“б“ и б.“в“ вр. чл. 342, ал. 1 пр. трето от НК, като на основание чл. 58а, ал. 1 й е било наложено наказание от три години лишаване от свобода, чието изпълнение, на основание чл. 66, ал. 1 от НК е било отложено с изпитателен срок от пет години. Подсъдимата е била лишена от правото да управлява МПС за срок от шест години. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото. По въззивен протест и въззивни жалби от частните обвинители Ц. Ш., Й. и А. П.и, Д. и С. Г., с въззивно решение № 210 от 15.11.2023г. на Апелативен съд - Пловдив, постановено по внохд № 370/2023г. по описа на същия съд, присъдата на първата инстанция е била изменена, като са били намалени размерите на наложените на подсъдимата наказания, съответно лишаването от свобода от три години на две години и четири месеца, а лишаването от право да управлява МПС от шест години на пет години, както и е било отменено приложението на чл. 66, ал. 1 от НК и на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС е бил определен първоначален общ режим за изтърпяване на така наложеното й наказание лишаване от свобода. В останала й част присъдата е била потвърдена. Касационната жалба е подадена в срок, поради което и се явява допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Производството пред първата инстанция се е развило по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, като подсъдимата признала фактите по обвинението. Приложението на тази диференцирана процедура закономерно е довело до определяне на отговорността й по реда на чл. 58а, ал. 1 от НК. Въззивният съд е приел като смекчаващи отговорността обстоятелства чистото съдебно минало на подсъдимата, изразеното съжаление за стореното, добрите й характеристични данни и обстоятелството, че е майка на малолетно дете, за което полага грижи. Основателно апелативният съд е включил направеното от подсъдимата В. признание в кръга на смекчаващите отговорността обстоятелства. По принцип направеното признание би могло да се отчете допълнително като смекчаващо отговорността обстоятелство в процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК, само ако съставлява елемент на цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкрИ.е на престъплението и неговия извършител (т. 7 от ТР № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС). В конкретния случай такава хипотеза е налице, което правилно е било отчетено от апелативната инстанция. Допълнително като смекчаващо обстоятелство е била отчетена и последвалата негативна промяна в нейното здравословно състояние, свързана с продължаващото тревожно-депресивно разстройство, появило се в резултат на реализираното ПТП. При така приетото правилно решаващият съд е приел, че се касае до личност с ниска степен на обществена опасност. Като отегчаващи отговорността обстоятелства са отчетени причинения тежък съставомерен резултат, надхвърлящ в значителна степен изискванията на възприетия квалифициращ състав, обстоятелството, че подсъдимата е превишила двукратно максимално разрешената за населеното място скорост на движение, както и че се касае до деяние с висока степен на обществена опасност. Като правилно е анализирал съотношението между смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, съдът е приел, че следва да намали размера на наложеното на подсъдимата наказание с една година, т.е. три години и шест месеца лишаване от свобода, което редуцирал при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК с една трета и определил на В. наказание от две години и четири месеца лишаване от свобода. Преценката на контролирания съд за необходимостта така определеното на подсъдимата В. наказание да бъде изтърпяно ефективно се споделя от касационния съд по изложените в атакуваното решение съображения. Не може да бъде споделен доводът на защитата, че при тази преценка съдът дал превес на генералната, вместо на специалната превенция на наказанието по смисъла на чл. 36 от НК. Както правилно е взел становище в това отношение въззивния съдебен състав, при преценката дали да се приложи разпоредбата на чл. 66 от НК акцент се поставя първо на възможността подсъдимият/ата да бъде поправен без ефективното изтърпяване на наказанието лишаване от свобода и второ-съдът е длъжен да направи тази преценка и с оглед нуждите на генералната превенция, защото и тя е цел на наказанието. Следователно необходимо е да се съчетаят двете изисквания- изискванията на специалната превенция с тези на генералната. Именно това е направил апелативният съд и в това отношение неговата преценка не търпи упрек. ВКС не може да се съгласи и със заявеното в касационната жалба, че деянието не било с висока степен на обществена опасност, както и че неправилно апелативната инстанция е отчела като отегчаващи отговорността на подсъдимата обстоятелства взетите от закона признаци на правната квалификация. АС – Пловдив коректно е приел, че се касае до деяние с висока степен на обществена опасност, като аргументите му в тази насока са подробни и изчерпателни. Съдът е отчел и факта, че подсъдимата е била наясно, че е отскоро водач на МПС и няма нужния опит, което е изисквало допълнително от нейна страна да бъде особено внимателна при управлението на автомобила, както и обстоятелството, че в автомобила с нея пътуват както нейният фактически съпруг, но също и нейното малолетно дете, което е изисквало да бъде особено бдителна и грижлива, като избере такава скорост, с която да не застрашава тяхната безопасност. Съдът не е подминал и допуснатата от подсъдимата груба поредица от нарушения на правилата за движение – високата скорост на движение, надхвърляща двукратно максимално разрешената скорост за движение в населеното място и загубата на контрол върху управлявания от нея автомобил. Контролираният съд не може да бъде упрекнат че е отчел като отегчаващи отговорността на подсъдимата обстоятелства взетите от закона признаци на правната квалификация. Коректният прочит на мотивите му показва, че за да аргументира тезата си защо условното осъждане не би постигнало целите на наказанието по чл. 36 от НК по отношение на подсъдимата, апелативният съд е приел, че съставомерния резултат е твърде тежък, като основание за това му е дало обстоятелството, че причинения с деянието резултат надхвърля законовите изисквания за минимален брой пострадали лица, тъй като се касае до причиняването на смърт на повече от едно лице и на множество средни телесни повреди, пак на повече от едно лице. Следователно, неоснователен се явява упрекът на касационните жалбоподатели, че за постановяване на ефективното осъждане на подсъдимата, апелативният съд бил взел предвид взетите от закона признаци от правната квалификация на осъщественото престъпление. С оглед тези съображения касационната инстанция намира, че при индивидуализацията на наказанието апелативният съд е отчел всички обстоятелства от значение за вида и размера му, без да надценява или подценява едни от тях за сметка на останалите. Не се констатира наличие на очевидна диспропорция между степента на обществена опасност на деянието и дееца, от една страна и отмерения обем държавна принуда, от друга, поради което не се налага изменение на проверявания съдебен акт в претендирания от жалбоподателите смисъл. Върховният касационен съд, водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК,