Решение № 3493 от 20.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 126/2018 г.

Решение № 3493 от 20.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 126/2018 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от Директора на Дирекция "ОДОП" - П. срещу Решение № 1984/20.11.2017 г. по адм. дело № 1096/2017 г. по описа на Административен съд - П., с което е отменен Ревизионен акт /РА/ № Р-16001616004275-091-001/3.01.2017 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - П., в частта, потвърдена с Решение № 164/27.03.2017 г. на Директора на Дирекция "ОДОП"-П. при ЦУ на НАП. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че съдът не е следвало да съобразява тълкуванията на СЕС по дело С - 438/2009 г. поради липса на сходство във фактическия състав. Намира, че между страните е спорен и въпросът за действителното извършване на процесните доставки. Счита, че изводите на съда са в противоречие с разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС. В тези насоки излага подробни доводи в жалбата и претендира отмяна на атакувания съдебен акт, отхвърляне на жалбата срещу РА и присъждане на юрисконслутско възнаграждение. При условията на евентуалност релевира възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба - "Ф. Д. е." ЕООД, гр. П. чрез процесуален представител, с писмено становище оспорва нейната основателност и претендира присъждане на осъществените в касационното производство разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, след като прецени валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Предмет на производството пред Административен съд - П. е обосноваността и законосъобразността на РА № Р-16001616004275-091-001/03.01.2017 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - П., в частта, потвърдена с Решение № 164/27.03.2017 г. на Директора на Дирекция "ОДОП"-П. при ЦУ на НАП, с която на "Ф. Д. е." ЕООД е отказано право на данъчен кредит в размер на 11 184.75 лв., ведно с прилежащи лихви от 1 322.55 лв. по фактури, издадени "М. М." ЕООД в периода от 30.07.2015 г. - 6.01.2016 г. За да достигне до извод за основателност на оспорването, първоинстанционният съд е съобразил следното: Предмет на спорните доставки от "М. М." ЕООД са различни видове месо и месни изделия. В хода на ревизията органите по приходите са констатирали, че издателят на фактурите не е регистрирано по ЗДДС лице, считано от 30.07.2015 г., не притежава идентификационен номер по чл. 94, ал. 2 от ЗДДС и неправомерно е издавал фактури, начислявайки данък по тях. При извършената насрещна проверка е установено, че "М. М." ЕООД е регистрирано по ДОПК на 25.08.2008 г., по ЗДДС на 9.09.2008 г. и дерегистрирано на 30.07.2015 г. по инициатива на орган по приходите на НАП на основание чл. 176 от ЗДДС. При тези факти и обстоятелства, наред с представени от ревизирания фактури и прикрепени към тях фискални бонове от регистриран ЕКАФП за плащане в брой, както и придружаващи доставките търговски документи, в които е описано МПС, извършващо транспорта и стокови разписки, органите по приходите са счели, че "Ф. Д. е." ЕООД е ползвало данъчен кредит по фактури, без да е положило грижа на добър търговец чрез извършването на проверка в Общодостъпния регистър за регистрираните по ЗДДС лица. В хода на съдебното производство е проведена ССчЕ, заключението по която е кредитирано от съда като обективно и компетентно дадено. След съвкупен анализ на събраните доказателства, решаващият състав е приел, че те установяват реалното извършване на спорните доставки, а дерегистрацията на издателя на фактурите не би могла да е самостоятелно основание за отричане на претендираното данъчно предимство. Този извод е аргументиран с тълкуванията на СЕС, съдържащи се в решенията по дела С - 438/2009 и С - 18/13. Съдът е счел, че в случая липсват обективни данни за участие на ревизираното лице в измама. В обобщение е формирал извод, че оспореният РА е незаконосъобразен, поради което следва да бъде отменен. Настоящият състав намира, че така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. То е постановено след съвкупен анализ на събраните доказателства, в резултат на което са формирани обосновани и логически издържани фактически и правни изводи. Неоснователни са аргументите на касатора за неприложимост на тълкуванията на СЕС, обективирани в решението по дело С - 438/2009 г. поради липса на сходство във фактическия състав. В цитирания съдебен акт изрично е посочено, че спорът в главното производство се отнася до хипотеза, при която на получателя "D.-T." са издадени фактури с посочване на дължимия данък от "A.-S.", което не е регистрирано за целите на данъка, нито е внесло ДДС. В тази връзка СЕС разяснява, че "член 18, § 1, буква а) и чл. 22, § 3, буква б) от Шеста директива 77/388 относно хармонизиране на законодателствата на държавите членки относно данъците върху оборота, изменена с Директива 2006/18, трябва да се тълкуват в смисъл, че данъчнозадълженото лице има право на приспадане на данъка върху добавената стойност, платен за доставки на услуги, предоставени му от друго данъчнозадължено лице, което не е регистрирано за целите на този данък, когато фактурите за тези доставки съдържат цялата изискуема информация по посочения чл. 22, § 3, буква б), и в частност информацията, която е необходима за идентифициране на издателя на фактурите и на естеството на предоставените услуги. Всъщност, след като разполага с необходимата информация, за да установи, че данъчнозадълженото лице като получател по търговските сделки е платец на данъка върху добавената стойност, компетентната данъчна администрация не може да му налага допълнителни условия във връзка с правото му да приспадне данъка по получени доставки, които могат да осуетят упражняването на това право. В този смисъл евентуалното неизпълнение от страна на доставчик на услуги на задължението по чл. 22, § 1 от Шеста директива не следва да поставя под въпрос правото на приспадане, с което разполага получателят на услугите съгласно чл. 17, § 2 от тази директива. Член 17, § 6 от Шеста директива 77/388 относно хармонизиране на законодателствата на държавите членки относно данъците върху оборота, изменена с Директива 2006/18, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която изключва правото на приспадане на данъка върху добавената стойност, платен от данъчнозадължено лице на друго данъчнозадължено лице, доставчик на услуги, когато последното не е регистрирано за целите на този данък. " Изложените мотиви еднозначно сочат, че липсата на регистрация на доставчика по ЗДДС не може да е самостоятелно основание за отказ на претендираното от получателя данъчно предимство, без да са налице обективни данни, че доставките са белязани с измама, за която ревизираният е знаел или е бил длъжен да знае. Както правилно е приел и първоинстанционният съд, в случая такива данни липсват, поради което неправомерно с РА е отказано признаване на правото на приспадане на данъчен кредит. Несподелими са аргументите, че събраните доказателства не установяват реалното извършване на спорните доставки при наличието на търговски документи, в които в табличен вид са посочени продуктите, партидния номер, датата на производство, срокът на годност, условията за съхранение на стоките, количеството, както и регистрационния номер на превозното средство, с което е осъществен транспортът. Като е достигнал до същия краен извод и е приел, че РА в обжалваната му част е незаконосъобразен, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и направеното искане, в полза на ответника по касация следва да се присъдят осъществените в касационното производство разноски, възлизащи на сумата от 1083.33 лв. заплатено адвокатско възнаграждение в размер, който не е прекомерен с оглед материалния интерес и сложността на делото. Визираната сума не включва заплатения по представената фактура ДДС предвид разясненията на СЕС, съдържащи се в решението по съединени дела С - 427/2016 г. и С - 428/2016 г. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Първо отделение