Решение № 120 от 10.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 40/2011 г.

Решение № 120 от 10.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 40/2011 г., III н. о., НК, докладчик съдията Кети Маркова Производството е за възобновяване, по чл. 419 и сл. НПК, образувано по искане на осъдената С. А. Д., от [населено място], депозирано чрез защитника й- адв. З. Т., срещу влязлата в сила присъда № 291 от 4. 06. 2010 г., на Районен съд- гр. Пловдив 19 наказателен състав, постановена по НОХД № 6129/2009 г., потвърдена с въззивно решение № 349 от 16. 12. 2010 г., на Окръжен съд- гр. Пловдив, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 2467/2010 г., по описа на съда, на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. В искането за възобновяване на наказателното дело са релевирани доводи за нарушение на материалния закон, в резултат на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, както и явна несправедливост на наложеното наказание- отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК. Поддържа се, че влязлата в сила присъда и потвърждаващото я въззивно решение са постановени в нарушение на закона, предвид осъждането на искателя Д., без наличието на годни и несъмнени доказателства по делото за извършени от нея в съвкупност измама и документно престъпление, същите са необосновани, а наложеното й наказание, предвид отказа на инстанциите по същество да приложат института на чл. 66, ал. 1 НК- явно несправедливо. Искането- за изменяване на решението и присъдата, и прилагане на чл. 66 НК от настоящата инстанция, или алтернативно- за тяхната отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд, се поддържа в съдебно заседание пред настоящата инстанция от защитника на осъденото лице, по съображенията в него. Осъдената Д., редовно призована, не се явява в съдебно заседание. Гражданските ищци и частни обвинители Д. Т. К., А. Ж. Б., С. А. Ш., И. И. Б. и А. С. М., редовно призовани, не се явяват, не изпращат процесуален представител, и не вземат становище по постъпилото искане. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че искането за възобновяване на делото е неоснователно, поради което счита, че същото следва да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в искането, становищата на страните в съдебно заседание, и в пределите на правомощията си по чл. 425 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Искането на осъдената С. А. Д. за възобновяване на наказателното дело е процесуално допустимо- депозирано е в срока по чл. 421, ал. 3 НПК, от легитимирано лице, по смисъла на чл. 420, ал. 2 НПК. Разгледано по същество, е частично основателно. С първоинстанционната присъда Районният съд- гр. Пловдив 19 наказателен състав, е признал подсъдимата С. А. Д., от [населено място], за виновна в това, че в периода от м. септември 2005 г. до м. декември 2008 г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, с цел да набави за себе си имотна облага, възбудила и поддържала заблуждение у А. С. М., И. И. Б., Д. Т. К., А. Ж. Б., и на С. А. Ш., и с това им причинила имотна вреда на посочените лица, в размери, както следва: на М. - 930 лв., на Б. - 4510 лв., на К. - 4510 лв., на Б. - 5090 лв., на Ш. - 4500 лв. - големи размери, поради което и на основание чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, и чл. 54 НК, я е осъдил на две години лишаване от свобода, като е определил общ първоначален режим и е постановил наказанието да се изтърпи в затворническо общежитие от открит тип, и е оправдал подсъдимата по обвинението в останалата му част. Признал е подсъдимата Д. за виновна и в това, че в периода 21. 03. 2006 г. - 22. 02. 2008 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление е съставила неистински официални документи, с цел да бъдат използвани, поради което и на основание чл. 308, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, и чл. 54 НК, я е осъдил на шест месеца лишаване от свобода, при общ първоначален режим, в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл. 23, ал. 1 НК е определил едно общо, най- тежко наказание на подсъдимата С. Д., а именно две години лишаване от свобода, при общ първоначален режим, в затворническо общежитие от открит тип. Осъдил е подсъдимата С. Д. да заплати на Д. Т. К. сумата 4510 лв., на А. Ж. Б. - сумата 5090 лв., на С. А. Ш. - сумата 4500 лв., на И. И. Б. - сумата 4510 лв., и на Афрен С. М. - сумата 930 лв. - обезщетения за имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането, до окончателното изплащане на сумите. Присъдил е разноски по делото в полза на държавата, както и на гражданския ищец и частен обвинител М., възложени в тежест на подсъдимата, както и държавна такса върху уважените граждански искове. С въззивното решение Пловдивският окръжен съд, наказателно отделение, е потвърдил изцяло присъдата. Релевираният в искането за възобновяване довод за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, относно съдържанието на мотивите на въззивното решение е частично основателен. Действително, в една част те възпроизвеждат изцяло фактическите констатации и доказателствените изводи на първата инстанция и декларират пълното съгласие на решаващия състав на окръжния съд с тях, докато собствените съображения на втората инстанция са пестеливи. Не може обаче да се приеме, че такива въобще няма, или че те не съдържат отговор на възраженията на осъдената, изразяващи несъгласието й с извършената от предходната инстанция оценка и интерпретация на доказателствения материал, която тя намира за несъответна на изискванията на НПК. Съобразно изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК, въззивният съд се е занимал с доводите на жалбоподателката и мотивирано ги е отхвърлил като неоснователни. Не е вярно също, че доказателствените източници са преценявани едностранчиво и фрагментарно, и инстанциите по същество са основали фактическите си констатации единствено на показанията на пострадалите свидетели М., Б., Б., К., Ш. и техните близки, като са игнорирани онези, оневиняващи дейцата. Няма приоритетно позоваване на показанията на пострадалите, които в конкретния случай съвсем не са единственият източник на фактически данни за правнорелевантните обстоятелства, приети по делото, и поставени в основата на правните изводи за вината и отговорността на осъденото лице. Вярно е, че посочените свидетели са конституирани като страни в процеса, от което несъмнено за всеки от тях възникват собствени права и интереси. Изискването техните показания да бъдат проверени внимателно, и съпоставени с установеното чрез другите доказателствени материали, събрани в хода на досъдебното производство и на съдебното следствие пред първата инстанция, е спазено от инстанциите по същество в осъществяваната от тях процесуална дейност. В този смисъл, правнорелевантните обстоятелства, относими към предмета на доказване в конкретния наказателен процес, дефиниран с нормата на чл. 102 НПК, и поставени в основата на осъждането на Д., са доказани по несъмнен и категоричен начин. Обясненията на осъдената са обсъдени и анализирани обективно, съвкупно с останалите доказателствени средства, в рамките на формираната съвкупност, като съдилищата са изходили от законосъобразното разбиране, че макар и източник на доказателства, те са и основно средство за защита в процеса, за което са изложени подробни мотиви. В този смисъл, при събирането, проверката и оценката на доказателствата, съдилищата не са допуснали нарушения на принципните норми на чл. 14, чл. 18, и чл. 107 НПК- по делото не са налице данни, от които да се направи извод, че доказателствата са преценявани от инстанциите по същество изопачено или тенденциозно, или че им е придадено съдържание, различно от действителното. Като са кредитирали едни доказателствени източници, а не други (обясненията на подсъдимата), но са изложили съображенията си за това, основани на закона и доказателствата по делото, те не са допуснали процесуално нарушение. Доводът за необоснованост на проверяваното решение не подлежи на обсъждане и оценка в настоящото производство, доколкото необосноваността е изцяло извън кръга на лимитативно регламентираните с нормата на чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК, към които препраща чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, поради което и не подлежи на обсъждане и оценка в настоящото производство. Материалният закон е приложен правилно от предходните инстанции и напълно законосъобразно е ангажирана наказателната отговорност на осъдената за две отделни, извършени в реална съвкупност престъпления, а именно- по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, и по чл. 308, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Налице са всички обективни и субективни признаци на инкриминираните престъпни състави, поради което Д. в пълно съответствие със закона е била призната за виновна и осъдена. В искането си за възобновяване, осъдената оспорва законосъобразността на осъждането си за документното престъпление по чл. 308, ал. 1 НК, като поддържа, че нейната дейност се ограничава единствено с изписването на ръкописния текст върху бланките на инкриминираните уверения, под диктовката на свид. М., без да има каквото и да било отношение към оформянето на процесните документи, вкл. полагане на подписи и печати. Очевидно е, че дейцата е ограничила признанията си единствено до обстоятелството, безспорно установено и чрез заключението на графологичната експертиза, относно изпълнението на ръкописните текстове върху уверенията, което, разбира се, е нейно процесуално право. Всички фактически обстоятелства, касаещи осъждането й за посоченото престъпление, са безспорно установени от показанията на свид. Афрен М., Б. М., Г. Д., Б. К.. Доказано е по делото, че след като свид. М. се поинтересувала какъв е редът да се снабди с уверения, че е студентка в Пловдивския университет, за да й бъде отпусната пенсия след смъртта на баща й, осъдената обещала да ги осигури, което и сторила- свидетелката я посещавала регулярно в дома й, където получавала необходимите й за всеки следващ семестър готовите уверения, съдържащи всички изискуеми реквизити, вкл. подписи и печати. Ето защо, доводите, изложени в искането, са изцяло неоснователни. Осъдената С. Д. не оспорва размера на наложените й наказания, за извършените от нея две отделни престъпления: по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, и чл. 54 НК- две години лишаване от свобода; по чл. 308, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, и чл. 54 НК- шест месеца лишаване от свобода, и по съвкупност, на основание чл. 23, ал. 1 НК, в размер на най- тежкото между наложените- две години лишаване от свобода. Нейните възражения са насочени единствено към начина на изтърпяване на наказанието и отказа на инстанциите по същество да приложат института на условното осъждане, по чл. 66, ал. 1 НК. ВКС в настоящия си състав не намира основание да удовлетвори искането в тази му част. Освен наличието на формалните предпоставки, а именно срокът на наказанието лишаване от свобода да е под три години и лицето да не е осъждано на наказание лишаване от свобода за престъпление от общ характер, които несъмнено в случая са налице, за да се отложи изпълнението на наказанието лишаване от свобода, е необходимо и съдът да прецени, че целите на наказанието, и преди всичко за поправянето на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието. Именно осъществявайки тази оценъчна дейност, и районният, и окръжният съд правилно са заключили, че целите на наказанието, включително поправянето и превъзпитаването на осъдената, биха могли да се реализират по пътя на приложението на условното осъждане. Този извод следва от вида, характера и специфичните особености на осъществяваната от Д. престъпна дейност, която е успяла да заблуди немалък брой млади хора в качеството си на преподавател, учебен, научен ръководител и пр., лансирала е възможности и позиции в ПУ "П. Х. ", каквито в действителност няма, драстично експлоатирайки желанието и амбициите им да получат добро образование. Значителна е и стойността на предмета на престъплението, в размера му, извън необходимия за неговата правна квалификация. И не на последно по значение място- всички тези хора години наред са живеели с убеждението, че имат статута на студенти във ВУЗ, "участвайки" в лансираната пред тях от дейцата "дистанционна форма на обучение", добросъвестно са се подготвяли според изискванията на предложените им от нея несъществуващи учебни планове, и са получавали оценки в студентските си книжки. Ето защо, очевидно е, че поправянето и превъзпитаването на конкретното лице, осъществило целия този доказан комплекс от инкриминираните измамливи действия, с характерната му специфика, без свян, че между пострадалите има дори сирак, не може да бъде постигнато без ефективното изпълнение на наказанието, както законосъобразно са заключили съдилищата. Поради това и наказанието, наложено на С. Д. няма характера на явно несправедливо, по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 2 НПК, за да се налага същото да бъде ревизирано по извънредния способ за проверка на влезлите в сила съдебни актове. Атакуваното въззивно решение обаче подлежи на частична отмяна по реда на възобновяването на наказателни дела, и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, поради допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и на материалния закон, в гражданско- осъдителната част на проверявания съдебен акт, изразяващи се в следното: Няма спор между страните, че по време на въззивното производство осъдената е заплатила на всеки от гражданските ищци сумите, посочени като главница на техните претенции, уважени от първата инстанция, а по отношение на А. М. - и сумата 510 лв., описана като лихва върху платената главница. При въззивното разглеждане на делото са представени два броя разписки и вносна бележка (л. 78- 80, ВНОХД № 2467/2010 г.), които са приети с определение, видно от съдебния протокол. Мотивите на въззивното решение, в частта им, касаеща гражданските искове са общи и формални, а настъпилото плащане по време на процеса нито е отразено и прието като фактология, нито пък по някакъв начин е рефлектирало при решаването на делото от правна страна, при произнасянето по законосъобразността на гражданско- осъдителната част на присъдата. Така, от една страна се оказва, че гражданските искове, в частите им за главницата (за М. - и за лихва до посочения в разписката размер), се оказват погасени чрез плащане, а от друга, с решението си въззивният съд е потвърдил изцяло първоинстанционния съдебен акт, включително и в гражданско- осъдителната му част с всички произтичащи от това правни последици. С това си съдържание влязлото в сила решение съставлява изпълнително основание и предпоставя принудителното изпълнение за всички присъдени суми, при положение, че в конкретния случай главниците по тях са изплатени изцяло в хода на производството пред окръжния съд. Предвид горните съображения, настоящата инстанция намери, че искането за възобновяване на наказателното дело, с което е сезирана, е частично основателно и следва да бъде уважено. Последното налага проверяваното въззивно решение, в гражданско- осъдителната си част, да бъде отменено по реда на извънредния способ за проверка- възобновяването на наказателни дела, а делото, в отменената част- върнато за ново разглеждане от друг състав на второинстанционния съд- гр. Пловдив, съобразно правомощията на настоящата инстанция по чл. 425, ал. 1, т. 1 НПК. При новото разглеждане на делото, в съответствие със закона, следва да бъде решена съдбата на предявените граждански искове, като се съобразят всички релевантни обстоятелства. В останалата си част, искането за възобновяване, като неоснователно, следва да бъде оставено без уважение. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение