Решение № 10710 от 31.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5022/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Д., гражданин на Република Сърбия, чрез пълномощник адв. Д. Маринова, срещу решение 10091 от 24.03.2025г., постановено по адм. дело 11970/2024г. по описа на Административен съд София-град. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на М. Д. против заповед рег. 5364з-5081/13.11.2024г., издадена от директора на Дирекция "Миграция" - МВР, с която на лицето е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ "Забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите-членки на Европейския съюз за срок от 3 години". В касационната жалба са наведени доводи, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди се, че съдът е постановил решението си без да изложи конкретни мотиви, а просто се е съгласил с административния орган и e приел, че конкретната осъдителна присъда е достатъчно основание за определянето на чужденеца като общественоопасен. Твърди се още, че процесната заповед е мотивирана с наложена ПАМ Експулсиране, която обаче е била отменена с влязло в сила съдебно решение. Подробно е цитирана относима според касатора практика на СЕС. Иска се отмяна на решението на съда, с което е отхвърлена жалбата на чужденеца срещу процесната заповед за налагане на ПАМ. Претендира се и присъждане на направените по делото разноски. Ответникът директорът на Дирекция "Миграция" при Министерство на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител юрк. Л.Пенева, в представена по делото писмена защита и в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба, подадена от М. Д., гражданин на Република Сърбия, против заповед рег. 5364з-5081/13.11.2024г. на директора на Дирекция "Миграция" МВР, с която на основание чл. 42з, ал. 1, т. 1 и 3 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) на лицето е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ "Забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите-членки на Европейския съюз за срок от 3 години". В акта е посочено, че при издаване на заповедта са съобразени обстоятелствата, описани в предложение рег. 5364р-27326/13.11.2024г. на началник отдел Противодействие на незаконната миграция, от което се установява, че чуждият гражданин има присъда по НОХД 218/2022г. на Софийския окръжен съд в размер на 4 години и 6 месеца лишаване от свобода за извършено престъпление по чл. 242, ал. 2 НК (за контрабанда с високорисково наркотично вещество хероин с тегло от 5,694кг). С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на М. Д., гражданин на Република Сърбия, против заповед рег. 5364з-5081/13.11.2024г. на директора на Дирекция "Миграция" МВР. За да постанови този резултат, съдът е приел, че актът е издаден в съответствие с материалния закон, при изпълнени елементи от фактическия състав на чл. 42з, ал. 1 ЗЧРБ. Относно срока на ПАМ е посочено, че административният орган е изложил съображения за определяне на период от 3 години, като конкретно е отчетен факта на осъждането на чужденеца за съответното престъпление, независимо от условното му предсрочно освобождаване. По тези съображения съдът е счел жалбата срещу наложената ПАМ за неоснователна. Обжалваното решение е правилно. При постановяването му не са допуснати твърдените от касатора нарушения. Съгласно чл. 42з, ал. 1, т. 1-4 ЗЧРБ принудителната административна мярка Забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите - членки на Европейския съюз се налага, когато: по отношение на чужденеца са налице някои от основанията на чл. 10, ал. 1 ЗЧРБ; не е предоставен срок за доброволно напускане при условията на чл. 39б, ал. 4; чужденецът не изпълни задължението за връщане; краткосрочно пребиваващ чужденец не напусне територията на страната след изтичане на разрешения срок на пребиваване. В настоящия случай органът се е позовал на основанието по чл. 10, ал. 1, т. 4 ЗЧРБ когато чужденецът е осъден за извършено умишлено престъпление на територията на Република България или на друга държава - членка на Европейския съюз, което съгласно българския закон се наказва с не по-малко от една година лишаване от свобода, освен ако не е реабилитиран. Изложените в заповедта обстоятелства, съставляващи фактически основания за издаването й, а именно, че М. Д. е осъден за извършено умишлено престъпление на територията на Република България, за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години и шест месеца, и не е реабилитиран, безспорно осъществяват хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ и съответно прилагане на мярката по чл. 42з, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ. Последната е издадена на самостоятелни, конкретни правни основания и не се основава на наложената спрямо чужденеца друга ПАМ Експулсиране, независимо че тази ПАМ е цитирана в обстоятелствената част на заповед рег. 5364з-5081/13.11.2024г. При което са неоснователни доводите на касатора, че тъй като заповедта за налагане на ПАМ Експулсиране е отменена с влязло в сила съдебно решение, това обуславя и отмяната на разглежданата ПАМ Забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите - членки на Европейския съюз. Неоснователни са и наведените в касационната жалба доводи за незаконосъобразност на решението, тъй като не били изложени мотиви дали личното поведение на чужденеца представлява заплаха за обществото, а единствено имало позоваване на осъждането му за умишлено престъпление. Както беше посочено, релевантно и достатъчно основание за прилагането на процесната мярка е наличието на данни за осъждане на чужденеца за извършено умишлено престъпление на територията на Република България или на друга държава членка на Европейския съюз, което съгласно българския закон се наказва с не по-малко от една година лишаване от свобода, освен ако лицето не е реабилитирано, каквито данни в настоящия случай са безспорно установени. Неотносими за настоящото производство са всички подробно релевирани аргументи за предсрочното условно освобождаване на касатора от изтърпяване на остатъка от наложеното му наказание лишаване от свобода, съгласно определение на Софийски градски съд от 05.11.2024г. Единственото изключение по чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ е реабилитацията на осъдения, не и неговото предсрочно условно освобождаване. Освен това нито органът, нито решаващият съд са обвързани от преценката на наказателния съд и изложените мотиви в акта му за предсрочно условно освобождаване на осъдения, на които касаторът се позовава в подкрепа на тезата си за прекомерност на срока на наложената му ПАМ. При определяне на продължителността на забраната са съобразени всички факти и обстоятелства от значение за случая - осъщественото деяние е с висока степен на обществена опасност (контрабанда с високорискови наркотични вещества), извършено при явно незачитане на законите и установения правов ред в страната. Определеният срок - 3 години, е в рамките на законоустановения съгласно чл. 42з, ал. 3 ЗЧРБ 5 години, и съответства на обществената опасност на извършеното деяние, при това мярката не е в максимален срок. Наложеният срок на ПАМ не е необоснован и няма нарушение на принципите на пропорционалност и ефективност в светлината на Директива 2008/115/ЕО. Поради това касационната инстанция намира за правилен и обоснован изводът на първоинстанционния съд, че условията за прилагане на принудителна административна мярка по отношение на жалбоподателя са изпълнени изцяло. Неоснователни са и твърденията на касатора, че процесната заповед засягала правото му на личен и семеен живот, тъй като имал приятелка българска гражданка. Съгласно чл. 8, ал. 2 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност, в каквато изключваща хипотеза попада и настоящият случай. По изложените съображения касационният съдебен състав приема, че доводите на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни, защото първостепенният съд точно е установил релевантните по делото факти, формирал е въз основа на тях обосновани правни изводи, правилно е тълкувал и приложил материалния закон и не е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Решението е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, на ответната страна се дължат разноски за касационната инстанция в размер на 200 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правна помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), Върховният административен съд, четвърто отделение,