Решение № 3832 от 10.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 841/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от П. С., гражданин на Република Сърбия, чрез процесуалния му представител адв. В. Върбанова, срещу решение 24636/25.11.2024 г., постановено по адм. дело 8716/2024 г. по описа на Административен съд-София град, първо отделение, 34-ти състав. В касационната жалба са релевирани доводи за неправилността на атакувания съдебен акт, като постановен при допуснати съществени процесуални нарушения, необоснован и в противоречие с приложимия материален закон, по които се претендира отмяната му като неправилен и постановяване на нов съдебен акт по съществото на спора за уважаване на жалбата, по която е образувано първоинстанционното производство, ведно с присъждането на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът директор на Дирекция Миграция - Министерство на вътрешните работи /МВР/, чрез процесуалния си представител юрк. В. Чорбаджийски, в открито съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна. Отправя искане за оставяне в сила на обжалвания съдебен акт и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен съдебен състав на четвърто отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема касационната жалба, като подадена от надлежна страна в законоустановения срок, за допустима, а разгледана по същество за основателна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на П. С. срещу отказ рег. 5364р-19073/05.08.2024 г., издаден от директора на Дирекция Миграция -МВР, да му бъде предоставено право на постоянно пребиваване в Република България /РБ/. Пред първата инстанция е събрана цялата административна преписка по издаване на оспорения акт, от данните по която се установяват следните правнорелевантни факти и обстоятелства: Със заявление от 19.02.2024 г. до директора на Дирекция Миграция -МВР сръбският гражданин от [произход] е заявил желанието си да му бъде предоставено право за постоянно пребиваване в РБ на основание чл. 25, ал. 1, т. 1 от Закона за чужденците в РБ /ЗЧРБ/. Към подаденото заявление, в което посочил адрес в РБ в гр. София, [улица], сръбският гражданин е приложил всички изискуеми съобразно чл. 35, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗЧРБ /ППЗЧРБ/ документи, в това число нотариално заверена декларация от В. Г. Д., че му предоставя /както и на дъщеря му Д. С./ адрес за пребиваване в собствения му недвижим имот, находящ се в гр. София, [улица]. По преписката е приложена докладна записка рег. 5364р-13157/21.05.2024 г., съгласно която при посещение на посочения от чужденеца адрес /в град София, [улица]/ последният не е открит на адреса, но пък намереният на същия адрес собственик на имота е заявил, че чужденецът в момента не се намира на този адрес и последно са се видели на 19.02.2024 г., но че когато е в България сръбският гражданин обитава имота. Данните са потвърдени в снето от собственика на имота писмено сведение на 16.05.2024 г., като съгласно повторно снето от него писмено сведение на 03.06.2024 г. /с УРИ 536400-45783/03.06.2024 г./ за предоставяния за целите на пребиваването имот не е сключен договор за наем. Видно от докладна записка рег. 5364р-13157/21.05.2024 г., в която е изразено становище, че лицето има постоянен адрес на територията на РБ , за периода от 10.01.2023 г. до 07.05.2024 г. чужденецът има няколко регистрирани влизания и излизания през гранично контролно пропускателни пунктове /ГКПП/, като последното му регистрирано излизане е на 19.02.2024 г. през ГКПП-Калотина. При тези данни директорът на Дирекция Миграция -МВР издава атакувания пред първата инстанция отказ, с който отказва да предостави на сръбския гражданин от български произход право на постоянно пребиваване в РБ на основание чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ. Според посочените в акт мотиви на административния орган, представляващи фактическо основание за неговото издаване, П. С. е декларирал неверни данни относно адреса на пребиваване, тъй като представената към заявлението нотариално заверена декларация за предоставяне на адрес за пребиваване е съставена единствено с цел заобикаляне нормите, регламентиращи режима на чужденците в РБ и получаване на разрешение за пребиваване, без реално адреса да се ползва от чужденеца. При така установеното от фактическа страна, административният съд формира правен извод за неоснователност на жалбата, като приема, че атакуваният индивидуален административен акт е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, без допуснати съществени процесуални нарушения и в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби, в частност по чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, и целта на закона. В този смисъл постановява оспорения пред касационната инстанция съдебен акт за отхвърляне на жалбата, при съответно произнасяне по разноските. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. При вярно установени въз основа на данните от доказателствената съвкупност, правнорелеванти факти и обстоятелства, административният съд е достигнал до неправилни правни изводи за материална законосъобразност на процесния акт, които не се възприемат от касационната инстанция. По данни от съдържанието на процесния акт, атакуваният отказ е издаден на изрично посочено в него правно основание чл. 10, ал. 1, т. 23 във връзка с чл. 26, ал. 1 ЗЧРБ. Съгласно тези разпоредби се отказва издаване на разрешение за /постоянно/ пребиваване в страната, когато чужденецът е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни. Следователно, за да може административният орган законосъобразно да откаже правото на постоянно пребиваване в една от двете хипотези, визирани в чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, е необходимо в административното производство по раздел ІІ ППЗЧРБ, а в последствие и пред съда, да бъде безспорно установено, че чужденецът е предоставил документ с невярно съдържание или че е декларирал пред органа неверни данни. Разглежданият случай не е такъв. Данните от приобщените по делото доказателства изключват възможността касационният съдебен състав да приеме, че като в заявлението си е посочил адрес за пребиваване в РБ в гр. София, [улица] същевременно към него съобразно изискванията на чл. 35, ал. 1 ППЗЧРБ е приложил подписана от собственика на имота, декларация за предоставяне на адрес на пребиваване, чужденецът е представител документ с невярно съдържание или е декларирал пред органа неверни данни. Изводът не се разколебава от несъмнено установеното по делото обстоятелство, че при извършено на 16.05.2024 г. от служители на отдел Противодействие на незаконната миграция в Дирекция Миграция - МВР, еднократно посещение на посочения в заявлението адрес, сръбският гражданин не е бил намерен на адреса. Освен това, приложението на правното основание по чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ предполага неверните данни да са декларирани пред органа или съответно документът с невярно съдържание да е предоставен от лицето, кандидатстващо за предоставяне на право на пребиваване, а не от трето лице в случая от подписалия декларацията по чл. 35, ал. 1 ППЗЧРБ собственик на имота, посочен от чужденеца като адрес за пребиваване в заявлението му за кандидатстване. Административният орган не може законосъобразно да извлече извод за декларирането от чужденеца на неверни данни въз основа на подписана от друго лице декларация. Изложеното мотивира съдебния състав да приеме, че в случая установените по делото факти не могат да бъдат подведени под нито една от двете хипотези на чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, респективно, че при несъответствие на посоченото в отказа правно основание с установените по делото факти, оспореният административен акт се явява издаден при отсъствие на фактическо основание, поради което е и материално незаконосъобразен. Отделно стои въпросът, че ако административният орган, с оглед установеното от фактическа страна по делото, счита, че задължителна предпоставка за предоставяне на право на постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ е чужденецът от български произход да пребивава в РБ в хода на административното производство по предоставяне на това право, като обитава непрекъснато или постоянно посочения в заявлението адрес, то е следвало ясно да посочи това свое разбиране в мотивите на постановения във връзка с подаденото заявление отказ, включително като посочи конкретното правно основание, въвеждащо това условие като материалноправна предпоставка за предоставяне на правото на пребиваване. По изложените съображения и установеното отсъствие на фактическото основание по чл. 10, ал. 1, т. 23 във връзка с чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 25, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ за постановяване на процесния отказ, настоящият съдебен състав счита, че като е достигнал до извод за материална законосъобразност на атакувания акт, административният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. След отмяната на първоинстанционния съдебен акт, предвид изяснеността на делото от фактическа страна следва да бъде постановен нов съдебен акт по съществото на спора за отмяна на отказа на директора на Дирекция Миграция -МВР и изпращане на делото като преписка на същия административен орган за ново разглеждане на заявлението на П. С. от 19.02.2024 г. за предоставяне на право на постоянно пребиваване в РБ, при съобразяване с направеното в мотивите на настоящия съдебен акт тълкуване и прилагане на закона. При този изход от делото, своевременно заявената от процесуалния представител на касатора претенция за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции, е основателна, а искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение - неоснователно. Направеното от пълномощника на директора на Дирекция "Миграция" при МВР възражение за прекомерност на претендираното пред първата инстанция адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв. /по данни от протокола от проведеното на 05.11.2024 г. съдебно заседание по делото пред административния съд/, е неоснователно. Предвид това, на касатора следва да бъде присъдена сумата от общо 1 280 лв., представляваща разноски по делото, от които сумата от 80 лв. за платени държавни такси за двете съдебни инстанции /10 лв. пред първата инстанция и 70 лв. пред касационната инстанция/ и сумата от 1 200 лв. за платено адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство, Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,