Решение № 8752 от 5.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 3183/2017 г.

Решение № 8752 от 5.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 3183/2017 г., VIII о., докладчик председателят Теодора Николова Производство по чл. 208 и сл. АПК вр. чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано по касационна жалба на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" С. при ЦУ на НАП против Решение № 46 от 05.01.2017 г. на Софийски градски административен съд по адм. д. № 11174 по описа за 2015 г., с което по жалба на "М. М." ООД, със седалище и адрес на управление гр. П., ж. к. "Тева", бл. ..., ап. ..., представлявано от управителя Ю. А. В., е отменен Ревизионен акт № Р-22001414003196-091-001/03.08.2015 г., на органи при приходите при ТД на НАП С., потвърден с решение № 1563/16.10.2015 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно- осигурителна практика" -С. при ЦУ на НАП, с която на жалбоподателя са определени задължения по ЗДДС за данъчен период м. 10.2014 г. в размер на 20 740 лв. и лихви за забава, на основание чл. 79, ал. 3 ЗДДС. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно като постановено при пороци по чл. 209, т. 3 АПК, изразяващи се в необосновани фактически изводи за недоказани липси на стоки на стойност 103 703,02 лв. Необосновано съдът кредитирал представени с възражението към ревизионния доклад заповеди за инвентаризация и инвентаризационни описи, противоречащи по съдържание на установеното от органите по приходите с надлежни протоколи, а също и на представени други доказателства, изходящи от ревизирания. Иска се отмяна на съдебното решение и отхвърляне на жалбата, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба "М. М."ООД, чрез адв. Б. и Т., я оспорва. Иска оставяне в сила на решението със законните последици. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, а по съществото й съобрази следното: За да отмени изцяло РА първоинстанционният съд е приел, че органите по приходи, върху които е тежестта да докажат фактите от хипотезата на чл. 79, ал. 3 ЗДДС, не са установили липси, защото не са извършили инвентаризация и на двата обекта на ревизираното дружество; не са установили коректно размера на задълженията, доколкото не е установено кои конкретно стоки са липсващи /за да се вземе предвид какъв е размерът на ДК при придобиването им/; не е установен коректно периодът на определените задължения с оглед разпоредбата на чл. 79, ал. 4 ЗДДС. Решението е правилно. Съгласно чл. 79, ал. 3 ЗДДС/ред. с ДВ, бр. 94 от 2012 г., в сила от 1.01.2013 г.), регистрирано лице, което изцяло или частично е приспаднало данъчен кредит за произведени, закупени, придобити или внесени от него стоки, при унищожаване, установяване на липси или бракуване на стоките, както и при промяна на предназначението им, за което вече не е налице право на приспадане на данъчен кредит, начислява и дължи данък в размер на приспаднатия данъчен кредит. Пред първоинстанционния съд не е било спорно, че ревизираното дружество осъществява стопанска дейност с мебели, като налична стока има в два наети обекта - склад към завод "Кристал" и магазин в гр. П.. Не е било спорно и това, че в ревизионното производство инвентаризация /броене на наличните стоки/ е направена само на стоката в магазина, в резултат на което е направен опис на тази стока, на обща стойност 27 778,50 лв. В това производство е представена и декларация на представляващия дружеството, придружена с опис - протокол от 13.10.2014 г., подписан от представляващия дружеството, на намиращата се здрава и повредена стока в складово помещение в завод "Кристал". За този именно протокол в касационната жалба се твърди, че има материална доказателствена сила, защото удостоверява неизгодни за жалбоподателя факти. Първоинстанционният съд правилно е преценил доказателственото значение на посоченото писмено доказателство. Касаторът претендира протоколът да съдържа признание на неизгодни за издателя му факти, а именно, че наличната стока в посочения обект е единствено описаната в протокола. Най-напред, това е оспоримо от гледна точка на съдържанието на протокола, защото в него такова изявление липсва; категорично не е удостоверено, че стоковите наличности са установени чрез преброяването им, а и датата на протокола е 13.10.2014 г., а не 28.10.2014 г., който момент органите по приходите са посочили като такъв на откриването на липсите. На следващо място, дори протоколът да съдържаше категорични признания в посочения смисъл, както всяко признание той не е задължителен за решаващия съд, който следва да го преценява с оглед на всички обстоятелства по делото /арг. чл. 144 АПК вр. чл. 175 ГПК/. Именно в тази връзка е преценена липсата на извършена инвентаризация на същия обект в ревизионното производство, за която липса не са представени никакви обяснения. Няма съмнение, както е приел и първоинстанционният съд, че тежест на органите по приходите е доказване на фактите от хипотезата на нормата - правно основание за процесното облагане и в частност наличието на липси. Без извършена инвентаризация на всички обекти на ревизираното дружество този факт не е доказан. Едва в този контекст са преценявани от съда представените с възражението против ревизионния доклад заповеди за инвентаризация, инвентаризационен опис, сравнителни ведомости и протоколи за преоценка. Вярно, че тези доказателства не са представени преди съставяне на ревизионния доклад, но няма данни да е искано от ревизираното представянето на подобни доказателства. Затова необосновано органите по приходите са приели, че въпросните доказателства са съставени с оглед на оспорването на констатациите на ревизионния доклад. Отделно от изложеното, никакви оплаквания в касационната жалба не засягат въпроса за начина, по който е определен размерът на процесното данъчно задължение. Цитираната по-горе норма ясно показва, че този размер следва да е равен на приспаднатия от ревизираното лице данъчен кредит за произведени, закупени, придобити или внесени от него стоки. В настоящия случай, процесното задължение не е определено с оглед на конкретния размер на приспаднатия данъчен кредит за конкретни стоки и това е подчертано от административния съд като допълнителен мотив за незаконосъобразност на процесния РА. Предвид изложеното, първоинстанционното съдебно решение не страда от пороците, обосновани в касационната жалба и следва да остане в сила. При този изход на процеса, дори да се приеме, че с писмения отговор на ответника по касационната жалба са претендирани разноски за тази инстанция, доказателства за направени такива не са представени. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, състав на осмо отделение