Решение № 12521 от 5.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4658/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Н. Н. М., срещу решение 9085 от 17.03.2025г., постановено по административно дело 650/2025г. по описа на Административен съд София-град. С решението, предмет на контрол, е била отхвърлена жалбата на касатора против изричен отказ на Кмета на район Слатина при Столична Община да издаде удостоверение за наследници на Л. И. Г., същият обективиран в Писмо изх. РСЛ25-ГР94-28-(1)/07.01.2025г. Със същия акт Н. Н. М. е била осъдена да заплати на Столична Община сума в размер на 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение по делото. Направени са оплаквания за неправилност и необоснованост на решението поради нарушение на материалния закон и е поискано да бъде отменено с постановяването на друго, с което да бъде отменен оспорения отказ и бъдат присъдени сторените пред двете инстанции разноски. Ответната страна Кмет на Район Слатина при Столична община, чрез упълномощен представител, в писмен отговор е поискала отхвърляне на касационната жалба и оставяне в сила на първоинстанционния съдебен акт, който счита за правилен. Претендира разноски за настоящата инстанция и прави възражение за прекомерност на сторените от страна на касатора съдебноделоводни разноски. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и не са налице отменителните основания по чл. 209 АПК. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното касационно основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество жалбата е основателна по следните съображения. От обстоятелствената част на съдебното решение се възприема, следната приета за установена от първоинстанционния съд и неоспорвана от страните фактическа обстановка: На 03.01.2025г. със заявление рег. РСЛ25-ГР94-28 от 03.01.2025г. жалбоподателката, чрез пълномощник, поискала издаване на удостоверение за наследници на Л. В., починала на 09.01.2022г. нейна майка. Към искането бил приложен препис- извлечение от акта за смърт. С писмо изх. РСЛ25-ГР94-28-1 от 07.01.2025г. на кмета на район Слатина , при Столична община било отказано издаване на исканото удостоверение, защото за лицето липсвал електронен личен регистрационен картон в регистъра на населението, т.е. липсвал запис, въз основа на който да се издаде исканото удостоверение. Отказът бил обоснован с обстоятелството, че такова вписване не се предвиждало от Закона за влизането, пребиваването и напускането на РБългария на гражданите на ЕС и членовете на техните семейства. По този начин било третирано починалото лице след като не било спорно, че Л. Г. била освободена от българско гражданство с указ 200 от 26.06.1995г. на президента на РБългария и същата не била вписана в регистъра на населението към момента на настъпване на смъртта. Изложено било становище, че наследниците й биха могли да се снабдят с европейско удостоверение за наследство от съда по постоянното местопребиваване на починалото лице. С обжалваното решение Административен съд София - град е отхвърлил жалбата на Л. Г. против отказа на кмета на р-н Слатина, при Столична Община , като приел за безспорен притежавания от починалото лице статут на постоянно пребиваващ, което според съдебния състав по аргумент от разпоредбата на чл.3, ал.2, т.2, б а от Закона за гражданската регистрация обосновавало задължение за вписването му в регистъра на населението. По-натам съдът е приел, че попадайки в хипотезата на подлежащи на регистрация в Регистъра на населението и при наличие на издаден на починалото лице акт за смърт, същият отговарял на двете кумулативноизискуеми условия на чл.10, ал.1 от Наредба РД-02-20-6 от 24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението, по отношение на заявителя принципно били налице законовите предпоставки за издаване на удостоверението за наследници от общинската администрация по реда на чл.24, ал.1 от ЗГР и чл.9 - чл.12 от Наредбата, но предвид обстоятелството, че на починалото лице не бил създаден електронен личен регистрационен картон и в регистъра на населението към момента на настъпване на смъртта липсвали данни за издаване на удостоверението за наследници, на основание чл.8, ал.2 от същата Наредба правилно бил постановен мотивиран отказ за извършване на услугата. Съдебното решение е неправилно. Постановено е при спазване на съдопроизводствените правила и е обосновано, но в нарушение на материалния закон. Аргументите на съдебния състав за този извод са следните: Съгласно разпоредбата на чл. 24, ал. 1 ЗГР общинската администрация издава удостоверения въз основа на регистъра на населението. Редът за издаване и образците на удостоверенията по чл. 24, ал. 1 ЗГР се утвърждават с Наредба на Министъра на регионалното развитие и благоустройството съвместно с Министъра на правосъдието. Според разпоредбата на чл. 9 от Наредба РД-02-20-6 от 24.04.2012 г. за удостоверяване на наследниците по закон на починало лице се издава Удостоверение за наследници по образец съгласно приложение 3. Според Нормата на чл.10, ал1 от същата Наредба, Удостоверение за наследници се издава само за лица, които към датата на смъртта си са подлежали на вписване в регистъра на населението и за които има съставен акт за смърт. Спорен между страните е бил въпросът дали починалият е подлежал на вписване в регистъра на населението. Според становището на органа действието на Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейски съюз и членовете на техните семейства изцяло дерогира действието на Закона за чужденците в Република България, като създава специален (по-благоприятен режим) за гражданите да другите държави членки на Европейския съюз, поради което за тях е неприложима разпоредбата на чл.3, ал.2 от ЗГР. Правилно това становище е било отхвърлено от страна на първоинстанционния съд, който изключително точно е подчертал, че Законът за влизането , пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства не урежда материята по гражданска регистрация на пребиваващите граждани на ЕС и членовете на техните семейства, която материя си остава в уредбата на Закона за гражданската регистрация. Правилни в тази връзка са изводите на първоинстанционния съд, че в този случай Л. И. Г. е подлежала на вписване в регистъра на населението. В допълнение и подкрепа на този извод е обстоятелството, че свободата на движение и установяване на територията на ЕС на гражданите на Европейския съюз е фундаментално тяхно право. Именно това е причината за тях да не се изисква изрична санкция, респ. разрешение от страна на държавата, в която лицето се установява, каквато е изискуема за всички останали чужденци според ЗЧРБ. Това изконно гражданско право е уредено в първичното европейско право - на първо място в разпоредбата на чл.49 от Договора за функционирането на европейския съюз, както и в Хартата на основните права на Европейския съюз, чл.15, ал.2, според която всеки гражданин на ЕС има право да работи и да се установи свободно в друга държава членка. На следващо място правото на установяване е предмет на уреждане и от Директива 2004/38/ЕО от 29 април 2004 година, която урежда в детайли техническите въпроси, свързани с реализиране правото на пребиваване, включително предвижда и урежда правото на постоянно пребиваване на територията на друга държава членка на Съюза. По тази причина, категорично не може да се заключи, че гражданите на ЕС не попадат в хипотезата на чл.3, ал.2 от ЗГР, тъй като не получавали разрешение за пребиваване. Както бе посочено, разрешението на всеки гражданин на съюза за пребиваване в друга държава членка е гарантирано изначално от ДФЕС и ХОПЕС. Така например, разпоредбата на чл.20 ДФЕС създава гражданство на Съюза, като всяко лице, което притежава гражданство на държава-членка, е гражданин на Съюза. Според същата норма Гражданството на Съюза се добавя към, а не замества националното гражданство. Това означава, че бидейки граждани на други държави-членки, гражданите на съюза се ползват с особено привилегировано положение, приравнени са по права на гражданите на приемащата държава. В този смисъл вписването в регистрите е тяхно право като постояннопребиваващи и задължение на съответната администрация, тъй като то е свързано с реализиране на редица други граждански, политически и социалноикономически права. Сред тях правото на установените лица да гласуват на местни избори и избори за Европейски парламент, както и да получават административни услуги, каквато е снабдяването с удостоверение за наследници, упражняването на които права отказът от регистрация възпрепятства. В тази връзка разпоредбата на чл. 18 ДФЕС забранява всякаква дискриминация на основание гражданство в рамките на прилагането на правото на ЕС, като материята, свързана с постоянното пребиваване на територията на съюза е именно такава. От своя страна чл.20, пар.2, б. б от ДФЕС гарантира правото на европейските граждани да избират и да бъдат избирани в изборите за Европейски парламент, както и в общинските избори в държавата-членка, в която пребивават, при същите условия, както и гражданите на тази държава; Директива 2004/38/ЕО също урежда правото на свободно движение и пребиваване, като чл.24 на Директивата гарантира равно третиране с гражданите на приемащата държава членка, освен в строго определени изключения (напр. социални помощи през първите 3 месеца). В същия смисъл следва да бъде тълкувана и разпоредбата на чл. 79, ал.1, т.2 Наредба РД-02-20-9 от 21 май 2012г. за функциониране на единната система за гражданска регистрация Електронен личен регистрационен картон се създава от териториалните звена "ГРАО" на лицата, които са получили разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, тъй като принципът установен в ЗГР е за регистрация на всички български граждани и продължителнопребиваващи чужденци. Доколкото при упражняване на изходящо от европейски нормативен акт право, каквото е правото на постоянно пребиваване, гражданите на ЕС следва да бъдат третирани не по-зле от българските граждани, то същите следва да бъдат регистрирани по идентичен начин в условията на постоянно пребиваване. В този смисъл починалата е подлежала на регистрация, като обстоятелството, че същата не е вписана в регистрите на населението не освобождава местната администрация от задължението да издаде в полза на наследниците й удостоверение за наследници. В тази връзка неправилен, макар и основан на разпоредбата на чл.8, ал.2 от Наредба РД-02-20-6 от 24.04.2012 г. се явява изводът на АССГ, че въпреки наличие на предпоставките за регистрация и наличието на издаден акт за смърт, при липса на данни в регистъра за починалото лице кметът на Район Слатина при Столична община правилно е отказал да издаде удостоверение за наследници. Това би поставило заявителят в по-лошо положение от българските граждани, което е недопустимо. Както по отношение на българските граждани законът предвижда възможност органът да събере нужната му информация, с която не разполага, за да издаде съответното удостоверение, така и същият следва да бъде задължен да събере липсващата информация и за постояннопребиваващите граждани на ЕС на територията на страната. При това положение кметът на Район Слатина при Столична Община следва да извърши исканата административна услуга, като се съобрази със сроковете за издаване индивидуалните административни актове по чл. 57 АПК. С оглед на горното, решението на Административен съд София-град следва да бъде отменено, а преписката върната на административния орган за процедиране съобразно указанията дадени в мотивите на настоящия съдебен акт. При този изход на спора претенцията на касатора за присъждане на разноски по делото е основателна и следва да бъде уважена в размер от по 1000,00 лева за съдебна инстанция, които на надвишават значително минималния предвиден по наредбата и не са прекомерни с оглед засегнатата европейска правна материя, ведно със заплатените пред двете инстанции държавни такси в общ размер от 80,00 лева. Воден от горното, Върховният административен съд, състав на Трето отделение