Решение № 11109 от 21.10.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2171/2016 г.

Решение № 11109 от 21.10.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2171/2016 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 145 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на П. В. С. от гр. С., подадена на 12.02.2016 г. от пълномощника му адв. И. П., против решение по т. 12.1 от протокол № 8 от заседанието на Висшия съдебен съвет (ВСС), проведено на 19.02.2015 г., с което на основание чл. 231 от ЗСВ жалбоподателят е възстановен на длъжност "съдия" в Софийски районен съд, поради приключило срещу него наказателно производство по КНД № 515/2014 г. на Върховния касационен съд, II наказателно отделение, с оправдателна присъда, считано от датата на вземане на решението. По подробно изложени от процесуалния му представител съображения жалбоподателят моли оспореното решение на ВСС да бъде отменено като нищожно и възстановяването му да е на длъжност "съдия" в Софийски градски съд, считано от 10.12.2009 г., като претендира и присъждане на направените от него деловодни разноски. Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет, конституирана като ответник по делото съобразно чл. 153, ал. 3 от АПК във връзка с чл. 30, ал. 1, т. 5 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), чрез процесуалния представител юрк. М. В., моли жалбата да бъде оставена без уважение като неоснователна. Върховният административен съд, след като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, прие за установено следното: Жалбата е подадена срещу подлежащ на съдебен контрол индивидуален административен акт от лице с правен интерес от оспорването, поради което е процесуално допустима. Процесното решение на ВСС е взето по отношение на жалбоподателя, което обосновава правният му интерес по смисъла на чл. 36, ал. 1, изр. 1 от ЗСВ от търсената съдебна защита (това решение директно рефлектира в правната му сфера и засяга неговите права и законни интереси), а съгласно чл. 169 от АПК, дори административните актове, издадени при оперативна самостоятелност, подлежат на контрол за законосъобразност. От друга страна, ако и да е изтекъл срокът по чл. 36, ал. 1, изр. 1 от ЗСВ за оспорване на решението на органа с искане за отмяната му като унищожаемо, то чл. 149, ал. 5 от АПК предвижда, че административните актове могат да се оспорят с искане за обявяване на тяхната нищожност без ограничение във времето. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Жалбоподателят е изпълнявал длъжността "съдия" в Софийския районен съд, на която е бил назначен с решение по т. I. А. 9 от протокол № 24 от заседанието на ВСС, проведено на 17.05.2006 г. С решение на Висшия съдебен съвет по т. 13.3.110 от протокол № 51 от заседанието, проведено на 10.12.2009 г., е повишен в длъжност "съдия в Софийски градски съд - наказателно отделение", с ранг "съдия в ОС", считано от датата на встъпване в длъжност. Това решение е било оспорено от други участници в конкурса на повишаване в длъжност - Е. Н. С.-А. от гр. В. и В. С. Д.-Т. от гр. С.. Жалбите са отхвърлени като неоснователни съответно с решение № 1795 от 11.02.2010 г. по адм. д. № 16555/2009 г. и с решение № 6500 от 18.05.2010 г. по адм. д. № 243/2010 г., и двете на Върховния административен съд, седмо отделение. Така на 18.05.2010 г. решението на Висшия съдебен съвет, с което П. В. С. е повишен в длъжност "съдия в Софийски градски съд - наказателно отделение", е станало окончателно (необжалваем, стабилен административен акт). Междувременно с постановление от 1.04.2010 г. по прокурорска преписка № 4-1420/2010 г. по описа на Софийска градска прокуратура срещу него е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 304а от Наказателния кодекс и е взета мярка за неотклонение "Задържане под стража", а Висшият съдебен съвет с решение по т. 4 на протокол № 14 от заседанието, проведено на 8.04.2010 г., на основание чл. 230, ал. 1 от ЗСВ временно го отстранил от длъжността "съдия в Софийски градски съд" до приключването на наказателното преследване срещу него. С присъда № 310 от 29.10.2012 г. по НОХД № 4048/2010 г. Софийският градски съд е признал П. В. С. за невинен по предявеното му от Софийска градска прокуратура обвинение. Присъдата е потвърдена с решение № 365 от 14.02.2014 г. по ВНОХД № 653/2013 г. на Софийския апелативен съд, а с решение № 189 от 3.02.2015 г. по КНД № 515/2014 г. Върховният касационен съд е оставил в сила решението на Софийския апелативен съд. Със заявление, регистрирано във входящия регистър на Висшия съдебен съвет с рег. № 11-06-098 от 6.02.2015 г., Сантиров е направил искане да бъде възстановен на длъжността "съдия в СГС", от която е бил временно отстранен с решение на Висшия съдебен съвет, без да уточнява претендираната дата на възстановяване. По това негово искане Висшият съдебен съвет е взел две решения на заседанието, проведено на 19.02.2015 г. С първото от тях (което е оспорено по настоящото дело) - решение по т. 12.1. на протокол № 8 от 19.02.2015 г., Висшият съдебен съвет е възстановил П. В. С. на заеманата преди отстраняването му длъжност - "съдия в Софийски районен съд", а не на длъжност "съдия в Софийски градски съд". С второто решение - това по т. 12.2. на същия протокол № 8 от 19.02.2015 г., Висшият съдебен съвет е разпоредил да се изпрати на П. В. С. уведомление по чл. 161 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) за възможността в едномесечен срок да встъпи в длъжност "съдия в Софийски градски съд" на основание решението на Висшия съдебен съвет по т. 13.3.110. на протокол № 51 от 10.12.2009 г., с което е бил повишен в тази длъжност. На 24.02.2015 г. П. С. е подал молба до председателя на Софийския градски съд, с копие до Висшия съдебен съвет (регистрирано с вх. № 11-06-175 от 24.02.2015 г.) да му бъде предоставена възможност да подпише акт за встъпване в длъжност, което встъпване да се счита от датата 18.05.2010 г., защото, поради задържането му под стража и временното му отстраняване от тази длъжност, е бил тогава в обективна невъзможност да встъпи в длъжност. С решение № Р-7 по протокол № 12 от заседанието, проведено на 4.03.2015 г., Комисията по предложенията и атестирането към Висшия съдебен съвет е приела "за сведение" молбата на Сантиров относно встъпването му в длъжност "съдия в Софийски градски съд". На 18.03.2015 г. е изготвен и подписан от и. д. председател на Софийски градски съд и от П. В. С. акт за встъпване в длъжност "съдия в Софийски градски съд - наказателно отделение", считано от датата на неговото подписване. На следващия ден - 19.03.2015 г., Сантиров е подал писмено възражение до председателя на Софийски градски съд (регистрирано с вх. № 36037 от 19.03.2015 г.) "относно датата, от която се счита встъпването в длъжност съдия в СГС, а именно 18.03.2015 г.". В него е изложил същите съображения, изложени вече в молбата от 24.02.2015 г., защо встъпването му в длъжността "съдия в СГС" следва да бъде считано от датата 18.05.2010 г. (от която дата решението на ВСС за повишаването му в тази длъжност е станало окончателен и стабилен акт). По делото няма данни председателят на Софийски градски съд да е изразил становище по това възражение или то да е било адресирано от подателя му до Висшия съдебен съвет. При така установената фактическа обстановка по делото настоящият тричленен съдебен състав на Върховния административен съд не споделя жалбоподателката теза, че с повишаването от ВСС на 10.12.2009 г. на П. С. в длъжност "съдия в Софийски градски съд - наказателно отделение", между него и Висшия съдебен съвет е възникнало служебно правоотношение за тази длъжност без да е встъпил на същата, поради което процесното решение на ВСС, с което жалбоподателят е възстановен на длъжността "съдия в Софийски районен съд", било нищожно. На основание чл. 231, ал. 1 от Закона за съдебната власт (в действащата за казуса редакция) при прекратяване на наказателното производство, освен в случаите по чл. 24, ал. 1, т. 2 и 3 и ал. 3 от Наказателно-процесуалния кодекс или при постановяване на оправдателна присъда съдията, прокурорът или следователят, който е временно отстранен от длъжност, се възстановява и му се заплаща трудовото възнаграждение за периода на отстраняването. Съгласно чл. 161, ал. 2 от ЗСВ встъпването в длъжност се удостоверява писмено пред административния ръководител на съответния орган на съдебната власт. Реквизитите, които следва да съдържа актът за заемане на длъжността, са предвидени в ал. 3 на чл. 161. По силата на ал. 4 на чл. 161 от ЗСВ съдията, прокурорът и следователят започват изпълнението на служебните си задължения от датата на встъпване в длъжност. При спазване на реда по чл. 161 от ЗСВ П. В. С. е встъпил в длъжност "съдия" в Софийския градски съд с подписване на акт от него и от председателя на съда за встъпване в длъжност на датата 18.03.2015 г., когато съдията е започнал да изпълнява служебните задължения на длъжността. В тази връзка следва да се отбележи, че в решението за отстраняване е допусната очевидна грешка, състояща се в отбелязано отстраняване от Софийски градски съд, понеже към датата на отстраняване П. В. С. не е изпълнявал длъжност "съдия" в Софийски градски съд съгласно решението на ВСС по т. 13.3.110 от протокол № 51/10.12.2009 г., с което жалбоподателят е бил повишен в тази длъжност, защото това решение не е било влязло в сила поради обжалването му. Ето защо Висшият съдебен съвет с решението си от 19.02.2015 г. го е възстановил именно на длъжността, която той е заемал към момента на отстраняването - "съдия" в Софийския районен съд. Това властническо волеизявление на ВСС не страда от такива пороци по смисъла на чл. 146 от АПК, които биха могли да обусловят неговата нищожност и да препятстват настъпването на целените от закона правни последици. Обжалваният административен акт е издаден от компетентен по смисъла на чл. 160 от ЗСВ орган, в предвидената от закона форма (в това число с посочени в мотивите на акта фактически и правни основания, изискуеми по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК), при издаването му не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, актът не противоречи на материалноправните разпоредби и на целта на Закона за съдебната власт. С решението на органа да възстанови жалбоподателя на длъжността, която е заемал преди отстраняването, и предоставянето му наред с това на възможност да встъпи в длъжността, за която се е класирал, се постига целта (чл. 4, ал. 2 от АПК), за която законът (чл. 231 и чл. 161 от ЗСВ) е оправомощил ВСС да издаде акта. Висшият съдебен съвет в съответствие с принципа на съразмерност по чл. 6, ал. 1 от АПК е избрал решение, с което е упражнил правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо. По изложените съображения настоящият тричленен състав приема, че не са налице основания по чл. 146 от АПК за обявяване на нищожността на процесното решение на Висшия съдебен съвет, поради което оспорването по жалбата срещу него следва да бъде отхвърлено. При този изход на спора по главното искане на жалбоподателя няма как да бъде уважена и акцесорната му претенция за присъждане на сторените деловодни разноски, а ответникът не е претендирал такива. Мотивиран така и на основание чл. 172, ал. 2, предложение последно от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,