Решение № 9687 от 9.9.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6948/2022 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Административен съд Варна срещу Решение 144 от 20.04.2022г., постановено по адм. дело 561/ 2021г. по описа на Административен съд Добрич, с което Административен съд Варна е осъден да заплати на Пенемат ООД обезщетение за имуществени вреди в размер на 24 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба- 01.11.2021г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се релевират оплаквания за недопустимост, алтернативно за неправилност на решението. Ответникът - Пенемат ООД в писмен отговор изразява съображения за неоснователност на касационната жалба, съответно- за правилност на атакуваното с нея съдебно решение. Представителят на Върховна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна, за която съдебното решение е неблагоприятно, поради което е допустима. Разгледана по същество е основателна. Производството пред АС Добрич е образувано по иск с правно основание чл. 1, ал. 1 във вр. чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, предявен от Пенемат ООД срещу Административен съд Варна за присъждане на обезщетение в размер на 24 000 лева за претърпени имуществени вреди от правораздавателната дейност на съда, съставляваща платени от ищеца имуществени санкции, наложени му с наказателни постановления, както следва: НП 23-0000249/ 08.05.2019 г, НП 23-0000248/ 08.05.2019 г., НП 23-0000254/ 08.05.2019 г., НП 23-0000257/ 08.05.2019 г., НП 23-0000256/ 08.05.2019 г, НП 23-0000247/ 08.05.2019г., НП 23-0000255/ 08.05.2019г., НП 23-0000250/ 08.05.2019 г., издадени от Началника на Областен отдел Автомобилна администрация- Варна, в размер на по 3000.00 лв. (три хиляди лева) всяка една от тях, потвърдени с окончателни съдебни решения, постановени по КАНД 2385/ 2019 г., КАНД 2386/ 2019 г., КАНД 2359/ 2019 г., КАНД 1926/ 2019 г., КАНД 2175/ 2019 г., КАНД 2276/ 2019 г., КАНД 2302/ 2019 г. и КАНД 2043/ 2019 г., всички по описа на Административен съд- Варна, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба- 01.11.2021 г. до окончателното й изплащане. С обжалваният съдебен акт Административен съд Добрич е осъдил Административен съд Варна да заплати на Пенемат ООД сумата от 24 000 лева, представляваща обезщетение за причинените му имуществени вреди от правораздавателната дейност на съда, както и сумата от 200 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски. За да стигне до този правен резултат, административният съд е заключил, че предявеният по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ иск е допустим, като насочен срещу надлежен ответник по смисъла на чл. 205 от АПК. Съдът е посочил, че НП са издадени след съставени АУАН за нарушение на чл. 7а, ал. 2, пр. 3 от ЗАвтПр, съгласно който лицензираните превозвачи следва да осъществяват превози на пътници и товари само с водачи, които отговарят на изискванията за минимална възраст, правоспособност за управление на МПС и за психологическа годност. В Наредба 36 е разписана процедурата, чрез която се установява психологическата годност на лицето, която завършва със заключение за психологическа годност. Ако заключението е, че лицето отговаря на изискванията, се издава Удостоверение за психологическа годност". Имуществената санкция по тези наказателни постановления е наложена на основание чл. 96г, ал. 1, предл. 2 от ЗАвтП, съгласно който този, който допусне водач, който не отговаря на някое от изискванията, определени с този закон и с подзаконовите нормативни актове по прилагането му, да управлява превозно средство за обществен превоз или превоз за собствена сметка на пътници или товари, се наказва с глоба или имуществена санкция в размер 3000 лева, както е процедирано в случая, по всяко от осемте административнонаказателни производства. Приел е, че при постановяването на окончателните съдебни решения по посочените осем броя КАНД не са съобразени и приложени относими норми на европейското законодателство, т.е. на правото на Европейския съюз, а именно на Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006г., относно свидетелства за управление на превозни средства. Приел за установено от доказателствата по делото, че предявеният иск е допустим и разгледан по същество е основателен. Посочил, че били налице изискуемите материалноправни предпоставки за ангажиране на специалната деликтна отговорност на съдилищата при съществено нарушение на правото на Европейския съюз по чл. 4, § 3 от ДЕС, респ. по чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ. Изложил мотиви, че в сочените производства като касационна инстанция, Административен съд Варна не е изследвал приложимото европейско законодателство, в изпълнение предвиденото с чл. 218, ал. 2 от АПК задължение. Директива 126/2006/ЕО относно свидетелствата за управление на превозни средства на ЕС определяла правната рамка, която да бъде привнесена във всяко национално законодателство по отношение на издаването и подновяването на свидетелствата за управление на МПС, а като рамков нормативен акт, от прочита й се налагал изводът, че тя делегира извършването на физически и психологически прегледи на водачи на МПС на страната членка - издател на свидетелството за управление на МПС. Съдът посочил, че Наредба 36 от 15.05.2006 г. за изискванията за психологическа годност и условията и реда за провеждане на психологическите изследвания на кандидати за придобиване на правоспособност за управление на МПС, на водачи на МПС и на председатели на изпитни комисии и за издаване на удостоверения за регистрация за извършване на психологически изследвания противоречи на Директива 2006/126/E0 на Европейския парламент и на Съвета, като с нея се налагали по- строги стандарти за установяване на психологическата годност на водачите на МПС. Първостепенният съд приел, че при разглеждане на административнонаказателните производства касационната инстанция следвало да откаже да съобрази нормативното задължение на водачите, осъществяващи превоз на пътници и товари, вменено им с Наредба 36, да притежават удостоверение за психологическа годност съгласно изискванията на чл. 7а, ал. 2 ЗАвтП, във връзка с чл. 7, ал. 2 и чл. 8, ал. 1 от Наредбата с оглед примата на правото на Европейския съюз. С тези мотиви административният съд преценил, че са налице всички елементи от сложния фактически състав на отговорността за вреди по чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ и приел предявените искове срещу Административен съд - Варна за основателни и доказани до пълния размер от 24000 лв. Съдебното решение е НЕПРАВИЛНО. Неоснователни са касационните оплаквания за нередовност и недопустимост на иска с оглед неясноти и непълноти в исковата молба. В тази насока първоинстанционният съд се е мотивирал и доколкото съображенията му се споделят от настоящия състав, не е нужно да бъдат преповтаряни. Поради това, на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК с настоящото решение се прави препращане към мотивите на обжалвания съдебен акт в тази част. Предвид характера на производството по обезщетение, образувано по предявения иск с правно основание чл. 2в, във вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, подлежащите на установяване в него материални предпоставки за реализиране на отговорността на държавата и установените по делото факти, изводът на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск срещу Административен съд Варна е неправилен като несъответен на материалния закон. Настоящата инстанция не споделя преценката на първоинстанционния съд, че са налице предпоставките на чл. 1, ал. 1 и чл. 2в от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата за неимуществени вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, при осъществяване на правораздавателната дейност на административните съдилища. Нормата на чл. 2в от ЗОДОВ урежда ред за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС). Съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ административните съдилища притежават компетентност да решават спорове, при които се твърди, че вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз - за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд. Според чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ - когато искът по, ал. 1 е предявен срещу няколко ответници, се разглежда по реда на Административнопроцесуалния кодекс, ако страна по делото е административен съд, Върховният административен съд или юридическо лице за вреди, причинени при или по повод административна дейност. Съгласно практиката на СЕС, принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е присъщ на системата на договорите, на които се основава Съюзът. Увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три условия: 1) предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти, 2) нарушението на тази норма да е достатъчно съществено и 3) да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (Решение на Съда (голям състав) от 26 януари 2010г. по дело C-118/08). В настоящото производство за ангажиране отговорността на ответника на доказване подлежат горните предпоставки, всички твърдени факти и обстоятелства, които ги обосновават за осъществени, както и връзките между тях. Тежестта на доказване се носи от ищеца, както по отношение на основанията за претендираните вреди, така и по отношение на техния размер. Условията следва да са налице кумулативно, липсата на което и да е от тях води до отпадане отговорността на ответниците. В правото на ЕС не се съдържа изрична регламентация на иска за обезщетение за вреди, причинени на частноправните субекти от нарушаването му държавите - членки (ДЧ). Съдът на Европейския съюз приема в своите решения, че по силата на предвидения в чл. 4, пар. 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС) принцип на лоялното сътрудничество държавите- членки са длъжни да отстранят незаконосъобразните последици от всяко нарушение на ПЕС. Счита се, че принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на такива нарушения, е присъщ на системата на договорите, на които се основава Съюзът (в този смисъл решение по съединени дела C-6/90 и C-9/90, т. 35; решение по съединени дела С-46/93 и С-48/93, т. 31 и решение по дело C-420/11, т. 37 и т. 40). Приложимите процесуални правила се определят във вътрешния правен ред на всяка ДЧ по силата на принципа на процесуалната автономия, при условие все пак те да не са по- неблагоприятни от правилата, които уреждат аналогични вътрешноправни положения (принцип на равностойност) и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правен ред (принцип на ефективността). В този смисъл са Решение от 07 януари 2004 г. по дело C-201/02, т. 67 и Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, т. 38. Съгласно дадените от СЕС насоки (вж. Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, т. 43; Решение от 12 декември 2006 г. по дело C-446/04, т. 210), преценката за това дали допуснатото нарушение на ПЕС е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно- следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции. Нарушението на ПЕС е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (вж. Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 56, Решение от 28 юли 2016 г. по дело С-168/15, т. 26). Според СЕС отговорност на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция, възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото ПЕС (Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 53; Решение от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и 42 и Решение от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15, т. 24). Пак според СЕС това е налице ако с влязло в сила решение националната юрисдикция не се е съобразила с практиката му в съответната област на обществени отношения, които ПЕС регулира или когато е иззела компетентност, която ПЕС изрично възлага на орган на ЕС. Директива 2006/126/ ЕO на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006 г., относно свидетелствата за управление на превозни средства, цели хармонизирането на правилата относно свидетелствата за управление, и периодичността на подновяването за подкатегориите превозни средства. Въвеждат се "минималните стандарти" за физическа и умствена годност за управление на превозно средство, които се удостоверяват при издаване на СУМПС. Нормите на директивата за разлика от тези на Регламента не са директно приложими. Директивите следва да бъдат транспонирани в националното законодателство на държавите членки. За да има директен ефект правна норма от директива следва от нея да възниква едно субективно право, на което лицето може да се позове срещу държавата и тя да е ясна и безусловна. В конкретния случай от нормите на чл.7, &.3 и &.8 от Директива 2006/126/ не възниква директно право за частноправен субект, на което той може да се позове. Решение на СЕС от 18.01.2024г. по дело С-227/ 2022г. определя задължение за държавите членки медицинските прегледи и подновяването на свидетелството за управление да съвпадат, като разглежданите разпоредби не предвиждат възможността държавите членки да определят по-кратки срокове за медицинските прегледи на водачите от група. Непосредствено действие имат тези, разпоредби на директива, които освен, че предоставят права, са точни, безусловни и достатъчно прецизни. С оглед тази яснота и конкретика тези разпоредби могат да се използват при прилагането им от съда. Една разпоредба е безусловна тогава, когато е завършена и не подлежи като прилагане и ефект на предприемане на каквито и да било допълнителни мерки. Освен това дадена разпоредба е достатъчно прецизна, за да бъде използвана от лице и приложена от съда тогава, когато задължението, което тя вменява, е формулирано по недвусмислен начин. В конкретния случай нормите на чл.7, &.3 и &.8 от Директива 2006/126/ ЕO не може да се приемат за безусловни. Предвижда се мярка, която следва да бъде приложена от държавата членка, чрез синхронизиране на срока на удостоверението за СУМПС. Освен това според чл.7, &.3, б. б Директива 2006/126/ЕО, държавите членки могат да ограничат срока на административната валидност, постановен в & 2, на индивидуалните свидетелства за управление на МПС за всички категории, ако считат за необходимо да прилагат увеличена честота на медицинските проверки или други специфични мерки, като ограничения за нарушители на пътното движение. Предоставената дискреционна власт дава на съответния орган свободата да прецени в каква степен ще я използва. Същата дава възможност за национална преценка, като се отчете спецификата на националната пътна мрежа, интензивността на превозния поток и проблемите свързани с честотата на нарушения на пътното движение. По тази причина настоящият състав приема, че разпоредбата на чл.7 от Директива 2006/126/ЕО, не е безусловна, което е пречка за преценката й, като пряко приложима. Различен извод не е формиран и в решението на СЕС от 18.01.2024г. по дело С-227/ 2022г. От друга страна, проведените от Автомобилна администрация производства по ЗАНН, са с предмет изпълнение на формалните изисквания за упражняване на превоз от водачите. Наказателните постановления, които са потвърдени от административния съд са издадени с оглед разпоредбата на чл.7а, ал.2, ЗАвП, според която лицензираните превозвачи, лицата по чл.24е и лицата, извършващи превози за собствена сметка, могат да осъществяват превоз на пътници и товари само с водачи, които отговарят на изискванията за минимална възраст, правоспособност за управление на моторни превозни средства от съответната категория и за психологическа годност, определени с наредбите по чл.7, ал.3 и чл.12б, ал.1 от този закон и чл. 152, ал.1, т. 2 от Закона за движение по пътищата. Изискването е превозвачите да извършват превози на пътници и товари само с водачи, които отговарят на изискванията за психологическа годност и неспазването на това задължение се санкционира по реда на чл. 96г, ал.1, пр.2 ЗАвП. Съдът не преценява срока на валидност на свидетелството на МПС, с което да приеме, че относимите текстове от Директива 2006/126/ ЕO са в достатъчна степен "конкретни, безусловни и прецизни". В случая не е установено и доказано достатъчно съществено и явно нарушение на ПЕС, осъществено от Административен съд Варна, изразяващо се в несъобразяване с основни принципи на ПЕС, с относимите разпоредби от Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г. и неспазване на утвърдената практика на СЕС в областта на автомобилните превози. Не е налице очевидно несъобразяване с практиката на ЕС в съответната област на обществени отношения. Административният съд не е бил в хипотеза да не съобрази задължително тълкуване на съда на Съда на Европейския съюз. Тълкуването на директивите и Хартата се решава от Съда на ЕС посредством преюдициални заключения по запитване на съдилищата в държавите- членки по силата на член 267 ДФЕС. АС Варна при постановяване на съдебните решения по процесните КАНД през 2019г. не имало как да съобрази отправеното по КАНД 11/ 2022 г. по описа на Административен съд- Габрово- преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, както и постановеното Решение на СЕС от 18.01.2024г. по дело С-227/ 2022г., в което се посочва, че Член 7, параграфи 1 и 3 от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелства за управление на превозни средства трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска държава членка да изисква от лицата, които искат да извършват професионална дейност като водачи на моторни превозни средства за транспорт на пътници или стоки и които имат свидетелство за управление на превозни средства от категории С, СЕ, Cl, С1Е, D, DE, Dl и DIE, издадено в съответствие с тази директива, като при това издаване физическата и умствената им годност за управление е проверена, да притежават както свидетелство за управление, така и имащо по- кратък срок на валидност от него удостоверение за психологическа годност. Едва с него се получава отговор, доколко от компетентните национални власти, при прилагане на оставения им избор относно формата и методите за прилагане на директивата, са спазени ограниченията, касаещи дискреционния избор, посочени в директивата. По тези съображения и поради това, че липсва установена практика, като Решение на СЕС от 18.01.2024г. е последващо във времето, не може да се приеме еднозначно и категорично, че АС Варна е допуснал очевидно нарушение на ПЕС. С това не е налице извършено сериозно и съществено нарушение от страна на адм. съд на Директива 2006/126/ ЕO, както и на задължителните правни стандарти, установени в практиката на СЕС. Предвид гореизложеното и становището на настоящия състав на Върховния административен съд по въпроса за липса на извършени нарушения от ответника по иска въобще, прави безпредметно обсъждането на останалите кумулативно изискуеми предпоставки за ангажиране отговорността на държавата по чл. 4, пар. 3 ДЕС, във вр. с чл. 2в, във вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, разгледани от АС Добрич. Така, поради липсата на извършено очевидно съществено нарушение на ПЕС, ненужно е да се обсъждат и съображенията на дружеството - ответник по касация, за наличието на причинно- следствена връзка между тях и твърдените вреди. При съобразяване на изложеното, според настоящият състав на Върховния административен съд не са налице материалноправните предпоставки за уважаване на предявените от дружеството, искове за присъждане на обезщетения за претърпени имуществени вреди като последица на извършени от административния съд нарушения на ПЕС, релевирани с исковата молба, по която е било образувано производството пред АС Добрич. Съгласно изложеното и при липсата на един от елементите на отговорността на държавата по чл. 2в, ал. 1, т. 1, вр. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за съществено нарушение на правото на ЕС, ненужно е да се обсъждат останалите елементи, при които се реализира отговорността на държавата в този аспект. Съответно решението подлежи на отмяна, като искът следва да бъде отхвърлен. При този изход на спора, решението подлежи на отмяна и в обжалваната част за разноските. Претенцията на дружеството ответник, за присъждане на разноски в касационното производство е неоснователна. Касационният жалбоподател, за когото резултатът от съдебното производство е благоприятен, не претендира разноски и съответно съдът не дължи произнасяне в тази насока. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд- трето отделение,