Решение № 1270 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5093/2007 г.

Решение № 1270 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Веска Райчева Производството е по § 2, ал. 3 ПР на ГПК /нов/, вр.чл. 218а ГПК (отм.) Делото е образувано по повод подадената касационна жалба от М. Й. М. срещу решение от 3.05.2007 г. по гр.д. № 115 /2007 г. на Софийски апелативен съд, с която са уважени предявените срещу нея искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД. Жалбоподателката твърди, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон. Навежда и доводи за нарушение на съществени правила на съдопроизводството и за недопустимост на решението. Ответникът В. Р. К. не взема становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1ГПК, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е частично основателна. С въззивното решение съдът, като е оставил в сила решение от 8.11.2006 г. по гр.д. № 1475/2006 г. на Софийски ГС, е осъдил М. Й. да заплати на В. Р. сумата 6400 лева на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и сумата 12 240 лева на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД за времето от 1.08.2002 г. до 1.05.2005 г. За да уважи предявения иск съдът е приел за установено, че между страните е сключен договор за заем на 12.11.2000 г., при което ответникът по жалба В. Р. е дал на М. Й. сумата 3200 ЩД, със задължение да ги върне до 31.12.2003 г., по фиксинга към сключването на договора и са се договорили последната, считано от 1.07.2002 г. да му заплаща и по 360 лева ежемесечно обезщетение за продължителния период до връщането на парите, като същата сума се дължи ежемесечно и ако цялата сума не бъде върната в срока и след изтичане на договора. За да постанови обжалваното решение съдът, анализирайки доказателствата по делото в тяхната съвкупност, правилно е приел за установено, че сключения между страните договор за заем е действителен. Установено е от доказателствата по делото, че жалбоподателката е получила сумите от ответника със задължение да ги върне в посочения в договора срок, което тя не е сторила, като последният не е действувал в нарушение на закона предоставяйки й същите. Неправилно съдът в обжалваното решение обаче е приел, че уговорените между страните клаузи за заплащане на по 360 лева месечно обезщетение до връщане на сумата, както и същата сума месечно за всеки месец на забавено изпълнение, са валидни и не следва обезщетението да бъде намалено. В случая е видно от съдържанието на договора, че между страните е била договорена възнаградителна лихва, каквато е допустима съобразно разпоредбата на чл. 240, ал. 2 от ЗЗД и именно нейната недействителност се претендира от жалбоподателката - ответник по настоящето дело.говореното в случая обезщетение е възнаграждение за ползуване на известен капитал - парична сума. Но волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най - високия размер, допустим от закона според чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, какъвто в момента не е регламентиран в нашето законодателство. Критерий за извършване преценка за това следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използува се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг. В случая договорената между страните лихва е в размерна 12 240 лева, изчислена за времето до предявяването на исковата молба и това е в нарушение на добрите нрави, тъй като за 17 месеца /колкото е договорения срок за връщане на сумата/ жалбоподателката е следвало да върне под формата на възнаградителна лихва освен главницата още и сума равна на нея -6120 лева, а за останалите 17 месеца от исковия период - от 1.01.2004 г. до 1.05.2005 г. съдът е приел, че се дължи и възнаградителна лихва още в размер на6120 лева, поради което тази именно уговорка, следва да се приеме за недействителна. С оглед разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД същата следва да се замести по право от повелителни правила на закона, т.е. да се приеме че считано от 1.01.2004 г. се дължи законната лихва за забава. С оглед на така изложените съображения и при спазване разпоредбата на чл. 218ж, ал. 2 ГПК (отм.) Върховният касационен съд, състав на първо г.о.намира, че обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закони следва да се остави в сила в частта му, с която е уважен иска за заплащане на6400 лева главница по договор за заем, както и сумата 6120 лева възнаградителна лихва за времето до 30.12.2003 г. на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД. Същото решение следва да се отмени в частта му, с която е уважен и иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД за заплащане на възнаградителна лихва над 6120 лева до 12 240 лева. Тъй като делото е изяснено от фактическа страна настоящата инстанция следва да постанови решение по съществото на спора, като прогласи недействителност на клаузата за дължимост на възнаградителна лихва по 360 лева месечно за времето от 1.01.2004 г. до 1.05.2005 г. и постанови, че същата следва да се замести по право от повелителни правила на закона, т.е. да се приеме че се дължи законната лихва за забава, считано от1.01.2004 г.до 1.05.2005 г. в размер на 224,96 лева. Предвид изложените съображения ВКС, състав на първо г.о.