Решение № 496 от 26.11.2013 г. на ВКС по н. д. № 1448/2013 г.

Решение № 496 от 26.11.2013 г. на ВКС по н. д. № 1448/2013 г., I н. о., НК, докладчик съдията Пламен Петков Касационното производство е образувано по протест от прокурор при Апелативна прокуратура - гр. София, против въззивно решение № 169 от 27.05.2013 г., постановено по ВНОХД № 114/2013 г. по описа на Апелативен съд - гр. София, с което е била потвърдена присъда от 11.12.2012 г., постановена по НОХД № 4920/2012 г. по описа на Софийският градски съд. С протеста се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК и като се излагат доводи, за допуснати процесуални нарушения при проведения от съдилищата доказателствен анализ довели до нарушение и на материалния закон, се прави искане атакуваното решение да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения. Подсъдимият Г. В. Г. и неговата защита поддържат становище за неоснователност на протеста. Като съобрази депозираният протест, доводите на страните и след проверка на делото в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд, I-во наказателно отделение, достигна до следните изводи: С присъда от 11.12.2012 г., постановена по НОХД № 4920/2012 г. по описа на Софийският градски съд, подс. Г. В. Г. бил признат за невинен в това, че на инкриминираните дата и място, е отнел чужди движими вещи на обща стойност 95, 20 лв., от владението на Й. Н. Д., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и грабежа е извършен в условията на опасен рецидив и оправдан, по повдигнатото му обвинение за извършване на престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 1, пр. 1 във вр. с чл. 29, ал. 1, б. "а" от НК. Присъдата била протестирана с оплакване, че оценката на доказателствената съвкупност и в частност, показанията на свид. Д., е била извършена в нарушение на разпоредбите на чл. 13 и чл. 14 от НПК и в резултат на тази процесуална дейност първоинстанционният съд е достигнал до погрешния извод, че подсъдимия не е извършил деянието за което му е било повдигнато обвинение. С протеста, към въззивната инстанция било отправено искане, за упражняване на правомощието й по чл. 336, ал. 1, т. 2 от НПК. С атакуваното въззивно решение № 169 от 27.05.2013 г., постановено по ВНОХД № 114/2013 г. по описа на Апелативен съд - гр. София, първоинстанционната присъда била потвърдена. Касационната инстанция намира релевираните в протеста доводи за неоснователни, тъй като по делото липсват допуснати нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Това е така, поради следните съображения: Апелативният съд е проверил изцяло правилността на протестираната първоинстанционна присъда, съобразно пределите на въззивната проверка, визирани в разпоредбата на чл. 314 от НПК. В съответствие с принципа, залегнал в разпоредбата на чл. 14 от НПК и след проведено въззивно съдебно следствие, е извършил собствен анализ на доказателствените източници, като е формирал вътрешното си убеждение по фактите и е изложил изводите си от правна страна. Не може да бъде споделено оплакването изложено в касационния протест за неправилно "некредитиране" на показанията на свид. Д.. Показанията на тази свидетелка са били подложени на внимателна преценка и в голямата си част, с изключение авоторството на деянието, възприети като подробни, логични и безпротиворечиви. Законосъобразно обаче е било счетено, че доказателствената сила на проведеното разпознаване в контекста на дадените от пострадалата показания, е разколебана до степен, изключваща формирането на несъмнен и категоричен извод за авторството на престъпното деяние. Именно за да бъде гарантирана в максимална степен достоверността на резултата на този способ на доказване, законодателят е въвел като изискване преди неговото провеждане, да бъде извършен разпит на разпознаващия като е важно, да има съвпадение или поне сходство, между описаните от него физически особености на дееца преди разпознаването, с тези установени и описани в протокола за проведеното процесуално-следствено действие. В случая, съдилищата по фактите и в частност, въззивния съд, са сторили констатация за съществени несъответствия между показанията на свид. Д., отразеното в протокола за разпознаване и обективните физически белези характеризиращи подс. Г. -възраст, очи, цвят на кожата. Апелативният съд аргументирано е посочил защо счита, че субективната увереност на пострадалата, че именно този подсъдим е автор на инкриминираното деяние, не намира опора в обективната действителност. Този съд, като съд по фактите, може да приеме определени обстоятелства за доказани или не, стига това да е извършено съобразно процесуалните изисквания и в съответствие с правилата на формалната логика което е сторено в настоящия случай. Липсата на кореспонденция на показанията на пострадалата с други доказателствени източници и неубедителността на проведеното разпознаване, въпреки заявеното от Д. пред съда касателно подс. Г., не позволяват достигане на безсъмнен и категоричен извод за авторството на деянието. Така, в рамките на възприетите фактически положения, въззивният съд законосъобразно е счел, че обвинението повдигнато против подс. Г. за извършване на престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 1, пр. 1 във вр. с чл. 29, ал. 1, б. "а" от НК не е установено в съответствие с изискванията на чл. 303, ал. 2 от НПК. Липсват допуснати нарушения на правилата за проверка и оценка на доказателствата /а и такива по чл. 348, ал. 3 от НПК/, довели до неправилно приложение на закона, поради и което не може да бъде уважено искането за отмяна на протестираното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Поради всичко гореизложено и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, I-во наказателно отделение