Решение № 2199 от 25.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 11687/2015 г.

Решение № 2199 от 25.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 11687/2015 г., VII о., докладчик съдията Калина Арнаудова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба подадена от Алексеенко Иван, гражданин на Украйна, срещу решение № 4349 от 22.06.2015 г. постановено по адм. дело № 3954 по описа за 2015 г. на Административен съд София-град (АССГ). Касационният жалбоподател, чрез процесуалния си представител, счита, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон. Излага, че решението е постановено в нарушение на принципа на чл. 7, ал. 2 от АПК, тъй като не е направена преценка на всички доводи от значение за случая. В решението не са обсъдени важни обстоятелства относно българския произход на лицето. Останал е без анализ фактът, че връзките със страната му по произход са прекъснати и там е останал да живее единствено неговият брат. Именно раждането на детето на брат му е една от причините за отсъствието му от България. Не е взето предвид, че в Украйна той няма подслон и никакво препитание. Не са отчетени обстоятелствата посочени в чл. 44, ал. 2 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Решението е немотивирано. При издаване на заповедта не са взети предвид всички факти и обстоятелства от значение за случая и не са събрани всички относими доказателства, в нарушение на чл. 35 от АПК. Нарушен е чл. 6, ал. 5 от АПК, тъй като административните органи трябва да се въздържат от вреди, явно несъизмерими с преследваната цел. Подобен формален подход при упражняването на правомощията на административния орган има за резултат несправедливо и несъразмерно прилагане на административната принуда. Предвид изложеното прави искане решението, както и оспорената заповед да бъдат отменени. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът - Директорът на дирекция "Миграция", не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. С обжалваното решение съставът на АССГ е отхвърлил жалбата на Алексеенко Иван, гражданин на Украйна, постоянно пребиваващ в Република България, срещу заповед № УРИ 5364з-1532 от 8.04.2015 г., издадена от ВПД директор на дирекция "Миграция" в МВР, с която му е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България и му е определен срок от 30 дни за доброволно напускане на страната, като е осъдил жалбоподателя да заплати на дирекция "Миграция" юрисконсултско възнаграждение в размер на 300, 00 лв. За да постанови решението си съдът е приел от фактическа страна, че от Алексеенко Иван, гражданин на Украйна, е подадена молба вх. № 850 от 27.03.2015 г., с която е поискал да му бъде издадено удостоверение за това, че е със статут на постоянно пребиваващ в Република България. Във връзка с подадената молба, от страна на дирекция "Миграция" в Министерство на вътрешните работи (МВР) е извършена справка в информационните масиви на МВР, от която е установено, че чужденецът не е пребивавал на територията на Република България или друга държава-членка на Европейския съюз, за период по-дълъг от 12 последователни месеца, считано от 17.09.2011 г. до 1.04.2013 г. Със съобщение рег. № 536400-6553 от 31.03.2015 г., чужденецът е поканен да представи писмени обяснения и доказателства за причините довели до отсъствието му от страната. От Алексеенко Иван е подадено писмено обяснение вх. № 536400-6667 от 1.04.2015 г., с което е посочено, че е бил принуден да напусне страната поради семейни причини, не е работил и не е знаел, че не може да пребивава извън Република България или друга страна-членка на Европейския съюз за период, по-дълъг от 12 последователни месеца. Изготвено е предложение УРИ5364р-15793 от 8.04.2015 г., съгласувано с началник отдел "ЗМБГ" в дирекция "Миграция" при МВР, с което е посочено, че чужденецът попада в хипотезата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ относно продължителността на пребиваването му извън страната. Отчетено е, че лицето не попада в категорията на уязвими лица, липсват данни за започнали производства по Закона за убежището и бежанците или разрешения, предоставящи право на пребиваване, както и културни, социални и семейни връзки в Република България. След запознаване с документите по преписката от ВПД директор на дирекция "Миграция" в МВР е издадена заповед № УРИ 5364з-1532 от 8.04.2015 г., с която на чужденеца отнето правото на постоянно пребиваване в Република България и му е определен срок от 30 дни за доброволно напускане на страната. При така установената фактическа обстановка съдът е приел, че заповедта е издадена в съответствие с изискванията за нейната законосъобразност. Анализирал е разпоредбите на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ и чл. 9, § 1 от Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25.11.2003 г. относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни (Директива 2003/109/ЕО). Приел е, че жалбоподателят не отрича отсъствието си от страната за продължителния период от време, посочен в заповедта. Не са установени уважителни причини, поради които чужденецът не е могъл да пребивава в България или в друга държава-членка на Европейския съюз в продължение на повече от 12 месеца за периода от 17.09.2011 г. до 1.04.2013 г., а изложените от него съображения за незаконосъобразност на заповедта са неоснователни. Решението е правилно. Първоинстанционният съд правилно е приел, че обжалваният административен акт е законосъобразен. Заповедта е издадена от компетентен по смисъла на чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ орган и съдържа предвидените в чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити, включително фактическите основания за издаването й. Определен е срок за напускане на страната от жалбоподателя, съгласно изискването на чл. 39б, ал. 1 от ЗЧРБ. При установената по делото фактическа обстановка, първоинстанционният съд правилно е приел, че заповедта е постановена в съответствие с материалния закон. Оспорената пред АССГ заповед е издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ. Съгласно посочената разпоредба отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ. Аналогично, с разпоредбата на чл. 9, § 1, т. "в" от Директива 2003/109/ ЕО е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от територията на общността за период от дванадесет последователни месеци. В съответствие с предвидената в чл. 9, § 2 от Директива 2003/109/ ЕО възможност, в нормата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута. В настоящия случа по делото е безспорно установено, че на Алексеенко Иван, гражданин на Украйна, е било предоставено право на постоянно пребиваване в Република България, както и факта, че същият е отсъствал от територията на страната ни повече от 12 последователни месеца (а именно от 17.09.2011 г. до 1.04.2013 г.). Не се твърди и не е установено правото на постоянно пребиваване на чужденеца да е било разрешено на основание чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ, за да е налице основание за неприлагане на разпоредбата. Неоснователно е изтъкнатото в касационната жалба оплакване, че нито административният орган, нито съдът, са направили преценка за наличието на обстоятелствата посочени в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Чужденецът няма семейство на територията на Република България, не попада в категориите уязвими лица, по отношение на него не са установени производства по Закона за убежището и бежанците. Противно на изложеното в касационната жалба, от обяснението дадено него пред административния орган се установява наличието на семейни, културни и социални връзки с държавата му по произход. Видно от обяснението, в Украйна продължават да живеят неговата баба и дядо, при които е живял през лятото на 2012 г. Останалите негови близки - майка и брат и племенница също не се намират на територията на страната ни, а понастоящем живеят в Русия. Неоснователно се явява и възражението за нарушение на чл. 35 от АПК. Ако чужденецът е считал, че са налице други факти и обстоятелства или други доказателства от значение за случая, същият е следвало да ги посочи и представи пред административния орган, с даденото от него писмено обяснение. Предвид изложеното настоящият състав намира, че при правилно установена фактическа обстановка, първоинстанционният съд е достигнал до обоснован извод за законосъобразност на обжалвания административен акт. При липса на пороците сочени като касационни основания за отмяна, постановеното решение, следва да бъде оставено в сила, като валидно допустимо и правилно. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,