Решение № 4465 от 7.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1872/2021 г.

Решение № 4465 от 7.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1872/2021 г., IV о., докладчик съдията Светослав Славов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от Директора на ОД на МВР-Кърджали, чрез процесуалния му представител главен юрисконсулт М. П., срещу решение № 255/22.12.2020 г. по адм. дело № 304/2020 г. на Административен съд-Кърджали, с което е отменена Заповед № 292 з-1803/02.09.2020 г., издадена от директор на ОДМВР – Кърджали. Релевирани са доводи за неправилност на решението, като необосновано и постановено в противоречие с приложимия материален закон - основания по чл. 209, т. 3 АПК, по които се претендира отмяната му. Ответникът – Ю. М., гражданин на Турция, чрез адвокат М. Ч. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, а разгледана по същество - за основателна, поради следното: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на Ю. М., гражданка на Република Турция, със статут на постоянно пребиваващ в Република България чужденец, против заповед № 292 з-1803/02.09.2020 г. на директор на ОД на МВР - Кърджали, с която й е наложена принудителна административна мярка "отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България", на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 и чл. 44, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ и чл. 18, ал. 1, т. 15 от Правилника за устройството и дейността на МВР. От фактическа страна съдът е установил, че с оспорената заповед № 292 з-1803/02.09.2020 г. на директора на ОДМВР – Кърджали, на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България на Ю. М., гражданка на Турция, постоянно пребиваващ в Република България чужденец на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. На основание чл. 39б, ал. 1 от ЗЧРБ е определен 15 - дневен срок за напускане на страната. В заповедта е посочено, че при осъществяване на контрол по спазване на условията и реда за пребиваване на чужденци на територията на област Кърджали, в изпълнение на чл. 30, ал. 1, т. 6 от ЗМВР, служители на група " Миграция" – Кърджали установили, че М., гражданка на Турция, постоянно пребиваващ в Република България чужденец, е извършила нарушение на ЗЧРБ. Цитирано е разпоредително писмо на главния секретар на МВР, УРИ 8121 р-22191/18.10.2017 г. е посочено, че в изпълнение на същото, на 09.07.2020 г. служители на група "Миграция" извършили проверка на заявения от М. [адрес ], община Момчилград с домакин Ш. Ю. В заповедта е отразено, че резултатите от проверката показват, че за да получи право на продължително пребиваване М. е декларирала пред административния орган неверни данни – заявила е адрес на пребиваване, на който чуждият гражданин от 11.09.2018 г. не е пребивавала нито един път. Прието е, че това е основание за отнемане правото на пребиваване на М. на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ. От утвърдено предложение на директора на ОДМВР – Кърджали, изготвено от началник група "Миграция" – Кърджали, се установява, че при извършената проверка на адреса, на който М. е заявила, че се намира жилището – [населено място], е констатирано, че то представлява двуетажна къща. На първия етаж живее М. И., вторият етаж се състои от две стаи и коридор, отдадени от собственика Ш. Ю. на осем чужди граждани, включително и жалбоподателката. След показване на снимка на М. от АИС "Единен регистър на чужденци" на М. И. той заявил, че не познава лицето и същото не е пребивавало на адреса. В предложението е направено заключение, че сключеният нотариално заверен договор за наем между Ш. Ю. и жалбоподателката Ю. М., макар и издържан в юридическо отношение, въвежда административния орган в заблуждение, тъй като не е възможно осем лица да пребивават в една стая, от една страна, а от друга – въпреки сключения договор за наем, М. не е посетила адреса нито веднъж. Направен е извод, че за да получи право на продължително пребиваване М. е декларирала пред административния орган неверни данни – заявила е адрес на пребиваване, на който чуждият гражданин от 11.09.2018 г. не е пребивавала нито веднъж път. Прието е, че установено е основание за отнемане правото на пребиваване на лицето на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ. В предложението се съдържа констатация, че от извършена проверка в информационните фондове на МВР е установено, че спрямо М. няма производство по ЗУБ. М. е със статут на постоянно пребиваващ в Република България чужденец от 15.03.2019 г., като от разрешаване на пребиваването до момента е пребивавала в страната 3 дни. В информационните фондове липсват данни за семейното й положение. Не е представила обяснения и възражения, въз основа на които да се изследва семейното й положение във връзка с чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Посочено е, че жалбоподателката, със семейството си, живее извън Република България. Изводът е, че наложената ПАМ няма да ограничи правото на личен и семеен живот или пряко да създаде затруднения за поддържане на семейни, културни и социални връзки с държавата на произход. За да отмени процесната заповед съдът е приел, че в случая не са налице предпоставките на чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ, налагащи отнемане на правото на продължително пребиваване на чужденец. Посочил е, че нормите на чл. 34, ал. 1 от ППЗЧРБ и чл. 40 от ППЗЧРБ не изискват доказване на адрес на пребиваване на чужденеца. Това обстоятелство не е сред изброените, които кандидатстващият за получаване на разрешение за пребиваване, трябва да докаже. Постановеното решение е неправилно. Съгласно чл. 23, ал. 6 ЗЧРБ, за получаване право на постоянно или дългосрочно пребиваване чужденецът подава лично в дирекция "Миграция" или в сектори/групи "Миграция" при областните дирекции на Министерството на вътрешните работи заявление по образец и документи съгласно правилника за прилагането на закона. По аргумент от чл. 34, ал. 1 ППЗЧРБ, определящ документите, необходими за получаване на право на постоянно пребиваване, в тези случаи се изискват и доказателства за осигурено жилище. На последно място, според чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ отнемане на правото на пребиваване на чужденец се налага, когато се установи, че данните, представени за неговото получаване, са неверни. По делото липсва спор относно гражданството и статута на жалбоподателката, както и че за получаване на разрешение за постоянно пребиваване е заявила, че обитава адреса в [населено място], община Момчилград, област Кърджали. Предвид данните по делото, следва да се посочи, че в случая не се установява лицето да пребивава на посочения адрес, а оттам и че то е дало неверни данни при получаването на право на пребиваване на територията на страната. Това е така, тъй като видно от доказателствата по делото е, че с изключение на собственика на имота, всички останали лица предоставили обяснения по случая заявяват, че не познават Ю. М. и тя не пребивава на адреса. Съгласно представената справка от АИС "АРЧ", лицето няма адресна регистрация в [населено място], а видно от данните по административната преписка, при трите си посещения в Република България след подписването на наемния договор на 11.09.2018 г., никога не е пребивавало на адреса. Неверността на данните, предоставени за получаването на право на пребиваване на чужденец в Република България, съставлява основание за отнемане на това право по смисъла на чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ, още повече, че при наличието на предвидените предпоставки административният орган действа при условията на обвързана компетентност и е длъжен да приложи предвидената в закона ПАМ. Неправилен е изводът на първоинстанционния съд за липсата на законово изискване за доказване за адрес на пребиваване на чужденеца и още повече, че чужденеца е доказал, че има осигурено жилище. Действително за чужденеца е необходимо към момента на получаване на разрешението да има реална възможност и годно правно основание да обитава жилището, за което е представил доказателства. Но в случая е установено само формално изпълнение на изискването по чл. 14, ал. 1 ППЗЧРБ, тъй като чужденецът не само не е посещавал имота, а и по данни от административната преписка няма реална възможност да го обитава, доколкото в една стая на същия адрес се сочи, че пребивават още седем чужди граждани, пет от които като наематели. На последно място следва да бъде посочено, че видно от данните по преписката, М. е напуснала Република България на 19.09.2019 година, след което не се е връщала. Това обстоятелство води до извод, че М. живее заедно със семейството си извън Република България. В този смисъл, настоящата инстанция намира за правилни изводите на административният орган, че наложената принудителна административна мярка няма да ограничи правото на личен и семеен живот или пряко да създаде затруднения за поддържане на семейни, културни и социални връзки с държавата на произход. Ето защо, настоящия състав на Върховният административен съд приема, че заповед № 292 з-1803/02.09.2020 г. е издадена в предвидената от закона форма и от компетентен орган. При постановяването на заповедта не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и същата е в съответствие с материалния закон. По изложените съображения, атакуваното решение като неправилно следва да бъде отменено, а вместо него ще бъде постановено решение по съществото на спора, като подадената жалба на Ю. М. срещу заповед № 292 з-1803/02.09.2020 г., издадена от директор на ОДМВР – Кърджали следва да се отхвърли като неоснователна. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение