Решение № 10967 от 11.08.2020 г. на ВАС по адм. д. № 3537/2020 г.

Решение № 10967 от 11.08.2020 г. на ВАС по адм. д. № 3537/2020 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадена касационна жалба от Областната дирекция на МВР - Пловдив, чрез пълномощник, срещу Решение № 180 от 20.01.2020 г., постановено по адм. дело № 3223/2019 г. от Административен съд Пловдив с доводи за неправилност и наличие на отменителните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска ес неговата отмяна, решаване на спора по същество и присъждане на понесените по делото разноски. Ответната страна – Д. Ч., чрез пълномощника си, в писмен отговор поддържа становище за неоснователност на касационната жалба и съответно – правилност на съдебното решение. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага обжалвания съдебен акт да бъде оставен в сила. Настоящата инстанция като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното касационно основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно. По същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение съдът от първата инстанция е уважил, като основателен и доказан, предявения от Д. Ч., с правно основание чл. 1, ал. 1 Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), иск против ОД на МВР – Пловдив за обезщетение на причинени му имуществени вреди, изразяващи се в направени разноски за адвокатска защита в размер на 600 лв. в съдебното производство по НАХД № 2423/2019 г. на Районен съд – Пловдив и КНАХД № 2127/2019 г. по описа на АС – Пловдив - приключило с отмяна на Решение № 1112/11.06.2019 г., постановено по НАХД № 2423/2019 г. от Районен съд – Пловдив и на електронен фиш серия К № 2425705, издаден от ОД на МВР - Пловдив, с който му е наложена глоба за извършено нарушение по чл. 21, ал. 1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в производството в размер на 310, 00 лв. За да постанови този резултат административният съд е приел, че са установени кумулативно изискуемите законови предпоставки на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответника – отменен, с влязло в сила съдебно решение, акт на служители на ответника, издаден при изпълнение на административната им дейност; имуществена вреда – заплатено адвокатско възнаграждение в производствата пред две съдебни инстанции при оспорването на акта и пряка причинна връзка между отменения акт и вредата. Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице основания за неговата отмяна. Спор относно установеното от фактическа страна по делото няма. Спорът пред настоящата инстанция е свързан с размера на присъденото обезщетение. Предявената претенция е за имуществени вреди в размер на 600 лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение, направени в производството по оспорване на издадения електронен фиш. Обосновано съдът е счел, че претендираните вреди са пряка и непосредствена последица от отмяната му, тъй като имуществената сфера на ищеца е била засегната в негативен аспект от плащането на договореното адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство и защита. Имуществените вреди не биха били причинени, ако не е бил издаден незаконосъобразен електронен фиш от административния орган. Вярно е, че липсва нормативно установено задължение за процесуално представителство в съдебното производство по ЗАНН, но това не води до извода, че страната няма право да ангажира свой процесуален представител, нито че ангажирането на такъв не се намира в причинна връзка с издадения електронен фиш, тъй като адвокатската защита представлява нормален и присъщ разход за обезпечаване на успешния изход от спора. Съгласно Тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. на Общо събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховен административен съд по ТД № 2/2016 г., налице е пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между настъпилата имуществена вреда за ищеца (заплатеното адвокатско възнаграждение) и издадения електронен фиш, като липсва друг процесуален ред, по който може да се претендират за възстановяване, като съдебни разноски, платените суми за адвокатски възнаграждения за обжалване на наказателно постановление, респективно на електронен фиш. По аргумент от т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегия на Върховен касационен съд по ТД № 6/2012 г. предявеният иск обосновано е приет за доказан и по размер от представените от ищеца писмени доказателства, които макар и частни документи, не са оспорени от ответника по реда на чл. 193 ГПК. Възражение за прекомерност на имуществената вреда, с оглед фактическата и правна сложност ответникът не е направил пред решаващия съд, а едва с касационната си жалба, поради което съдът не е обсъждал такова възражение. Настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че по този въпрос следва да се съобразят две относими тълкувателни решения - тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. на ВАС по тълк. д. № 2/2016 г. и тълкувателно решение № 1/11.12.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2017 г. В първото ВАС е посочил в мотивите, че институтът на обезщетението от непозволено увреждане не следва да се превръща в средство за неоснователно обогатяване, поради което съдът следва да присъди обезщетение, отговарящо на критериите по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата. В мотивите на другото тълкувателно решение е прието, че в правомощията на съда е да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение. Съдиите са посочили: "В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него." По силата на чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Анализът на нормативното предписание налага извод, че за да се намали възнаграждението, следва да са налице две кумулативно предвидени предпоставки: прекомерност на заплатеното възнаграждение съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото и искане на насрещната страна. Липсата на първата предпоставка ще обуслови извод за неоснователност на направеното искане за присъждане на по-нисък размер от заплатеното адвокатско възнаграждение. Липсата на втората предпоставка е пречка съдът да присъди по-нисък размер от заплатеното адвокатско възнаграждение, дори когато е констатирал, че то е прекомерно, защото законът не го е овластил по своя инициатива да прилага правилото на чл. 78, ал. 5 ГПК. В тази връзка следва да се посочи, че присъденото обезщетение в производството по ЗОДОВ, което възмездява разноските, понесени от страните по административно-наказателни дела, не зависи единствено от уговореното между тези страни и техните процесуални представители. То следва да е съобразено с всички изисквания, на които следва да отговаря и определянето на дължимия адвокатски хонорар, съгласно Закона за адвокатурата, а именно да е справедлив и обоснован, т. е. да не надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение. Съдът е компетентен да прецени това в производството по ЗОДОВ, като вземе предвид сложността на делото и конкретните процесуални действия, извършени в защита на ищеца. Съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата - да е обоснован и справедлив. Поради това, направеното в касационната жалба възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно. Определеният в наредбата размер на адвокатското възнаграждение е 300 лв. при материален интерес до 1 000 лв. В настоящия случай размерът на претендираното като настъпила имуществена вреда адвокатско възнаграждение е 600 лв., по 300 лв. за всяка съдебна инстанция. Като така този размер се явява справедлив и обоснован. Въпреки че делото не се отличава с фактическа и правна сложност уговореният хонорар не надвишава установения с Наредба № 1 от 9.07.2004 г. минимум, поради което настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания за присъждане на по-нисък размер на обезщетението за имуществени вреди. Предвид изхода на спора в касационното производство на ответника по касация се дължат разноски в минимален размер за настоящата инстанция, предвид изложеното по-горе. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение,