Решение № 844 от 5.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3702/2008 г.

Решение № 844 от 5.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3702/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Добрила Василева С решение от 23.07.2007 г. по гр. д. № 168/2007 г. на Районен съд [населено място], оставено в сила с решение от 8.02.2008 г. по гр. д. № 338/2007 г. на Окръжен съд [населено място] е уважен иск по чл. 135 ЗЗД, като е признат за недействителен по отношение на държавата договорът, с който [фирма] [населено място] е продало на М. Х. Н. един недвижим имот от 2080 кв. м., представляваща УПИ ХIV, пл. № 65 в кв. 2 по плана на [населено място], Промишлена зона. С определение № 97 от 11.02.2009 г. касационната жалба на ответника М. Т. е допусната до разглеждане. Основанията по чл. 281 ГПК, които се поддържат в жалбата, са свързани с приложението на материалния закон и отхвърляне на възражението, че вземането на държавата, която е кредитор и ищец по иска по чл. 135 ЗЗД, е погасено по давност. По тези съображения касаторът намира решението за неправилно и моли за отмяната му и отхвърляне на иска. За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното: По делото е установено, че с акт на ТДД- М. са констатирани данъчни задължения на търговското дружество [фирма], [населено място] за сумата 66 042,38 лв. от невнесен данък добавена стойност. Едноличен собственик на капитала на дружеството и негов управител е Х. А. Н.. С нотариален акт от 19.04.2001 г., действайки в това си качество, той прехвърлил на малолетния си тогава син М. Х. собствен на дружеството имот, а именно УПИ ХIV-65, кв. 2 по плана на [населено място], с площ 2080 лв. Предявеният иск от ТДД- М. е по общия ред на чл. 135 ЗЗД и има за предмет установяване относителната недействителност на тази продажба като увреждаща интересите на държавата относно събиране на дължимите данъци от дружеството. За да уважи иска въззивният съд е приел, че са налице и трите предпоставки, посочени в закона, а именно наличие на вземане, извършване на сделка, с която се намалява имуществото на длъжника и знание за увреждащия характер на сделката. Доводите в касационната жалба, че разпореждането с имота е извършено преди възникване на вземането и следователно длъжникът не е действал с цел да увреди кредитора, са неоснователни. В. съд правилно и въз основа на съпоставянето на всички данни по делото е достигнал до извода, че въпреки формалното връчване на данъчния акт на 23.04.2001 г., ответникът е знаел за наличието на задължение и разпореждането с имота няколко дни по- рано- на 19.04.2001 г. очевидно прави сделката увреждаща интересите на кредитора. Неоснователни са и доводите, че е опровергана презумпцията за знание у третото лице, с което длъжникът е договарял, тъй като не е спорно по делото, че то е от кръга на лицата, за които се предполага, че знаят за увреждащия характер на сделката и тежестта за оборване на тази презумпция е за ответника. Третият довод е свързан с това дали ищецът има качеството на кредитор предвид направеното възражение, че вземането по данъчния акт е погасено по давност. В. съд е отказал да обсъди това възражение, като приел, че то може да бъде направено само пред публичния изпълнител по събиране на държавните вземания, а не в исковото производство по чл. 135 ЗЗД. Настоящият състав на ВКС намира, че необсъждането на възражението действително представлява съществено процесуално нарушение от страна на въззивния съд, тъй като той е инстанция по същество и трябва да обсъди всички доводи и възражения на ответника, в това число и възражението за давност, дори и да е направено за първи път пред въззивната инстанция. От своя страна ответникът трябва да изчерпи всичките си възражения срещу иска, тъй като в противен случай те ще се преклудират от решението. Чрез иска по чл. 135 ЗЗД се гарантира и той обслужва успешното събиране на вземането по принудителен ред чрез насочване изпълнението и върху имота, с който длъжникът се е разпоредил във вреда на кредитора, и следователно за кредитора и ищецът по чл. 135 ЗЗД трябва да съществува възможност за образуване и осъществяване на производство за принудително изпълнение. Ако вземането е погасено по давност производството за принудително изпълнение би следвало да се прекрати. С погасеното по давност вземане може да се извърши прихващане, или то да се изпълни доброволно от длъжника, но не може да бъде предмет на принудително събиране. Неоснователно е становището, че възражението за погасяване по давност би могло да се направи само пред публичния изпълнител в производството по принудително събиране на вземането, но не и в производството по предявения иск по чл. 135 ЗЗД, тъй като разглеждането на това възражение в двата случая има различни последици, свързани с различния предмет и цел на тези производства. По изложените съображения следва да се приеме, че решението на въззивния съд подлежи на отмяна като неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и връщане на въззивния съд за ново разглеждане по реда на чл. 293, ал. 3 ГПК във връзка с новите съдопроизводствени действия, които следва да се извършват по проверка на възражението за давност. Водим от горното настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение