Решение № 9075 от 3.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7158/2017 г.

Решение № 9075 от 3.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7158/2017 г., I о., докладчик съдията Мадлен Петрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. Н. като ЕТ "С. - С. С." против решение № 2462/12.04.2017 г. на Административен съд, С. - град, постановено по адм. дело № 12715/2016 г., с което е оставена без уважение жалбата на търговеца срещу заповед за налагане на принудителна административна мярка № А 0180449/26.05.2016 г. на зам. директора на ТД на НАП гр. С.. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението на всички основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател счита, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по всичките му възражения за незаконосъобразност на оспорения акт и по всички доказателствени искания. Решението не съдържа мотиви по възражението на ответния административен орган за недопустимост на оспорването, поради отпаднал правен интерес у жалбоподателя, тъй като към момента на връчване на заповедта, обектът се стопанисва от трето лице. В тази връзка твърди, че възражението представлява изявление, че административният акт е издаден на отпаднало основание. Поддържа доводи за липсва на мотиви за срока, за който е приложена мярката. Искането е за отмяна на решението и отмяна на заповедта за налагане на принудителна административна мярка. Ответникът - заместник директор на ТД на НАП - С., чрез процесуалния си представител юрк. Б. Н. оспорва касационната жалба и моли да се отхвърли като неоснователна, поради липса на касационни основания за отмяна на първоинстанционното решение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата. Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, приема от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Предмет на оспорване пред административния съд е била заповед за налагане на принудителна административна мярка № А 0180449/26.05.2016 г. на зам. директора на ТД на НАП гр. С., с която на основание чл. 186, ал. 1, т. 1, б. "а" от ЗДДС за нарушение на чл. 118, ал. 1 от ЗДДС е постановено запечатване на търговски обект - магазин за хранителни стоки, находящ се в гр. С., ул. "Х. К." №..., стопанисван от ЕТ "С. - С. С." и забрана за достъп до него за срок от 15 дни. С обжалваното решение съдът е приел, че оспореният индивидуален административен акт е законосъобразен като издаден от компетентен орган по приходите по чл. 186, ал. 3 ЗДДС, в изискуемата писмена форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и с целта на закона. От фактическа страна съдът е установил, че на 21.03.2016 г. при извършена контролна покупка на стоки, заплатени в брой от орган по приходите, на стойност 1.10 лева в стопанисвания от ЕТ "С. - С. С." търговски обект на ул. "Х. К." №..., гр. С., не е издадена фискална касова бележка. При тези данни съдът е приел, че са налице предпоставките по чл. 186, ал. 1, т. 1, б. "а" от ЗДДС за налагане на принудителната административна мярка - запечатване на обект, както и основанията по чл. 187, ал. 1 ЗДДС за забрана достъпа до обекта и отстраняване стоките от него. Изложени са мотиви, че в този случай органът не разполага с възможност за преценка, а е длъжен да приложи принудителната административна мярка по чл. 186, ал. 1 ЗДДС. По отношение на определения срок е приел, че не са налице основания за отмяна на акта, тъй като не е определен максималният предвиден от закона срок от един месец, а е съобразен с установеното. Възраженията на страните, че обекта се стопанисва от трето лице, съдът е отхвърлил с аргумента, че мярката е приложена за обекта, където е установено нарушението. Решението е правилно в частта, в която е потвърдена мярката. Не са налице твърдените от касационния жалбоподател основания по чл. 209, т. 3 АПК - нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Съгласно чл. 186, ал. 1, т. 1, б. "а" ЗДДС (в приложимата към 2016 г. редакция от ДВ бр. 23/2013, в сила от 8.03.2013 г.) принудителната административна мярка запечатване на обект за срок до един месец, независимо от предвидените глоби или имуществени санкции, се прилага на лице, което не спази реда или начина за издаване на съответен документ за продажба, издаден по установения ред за доставка/продажба. В нормата на чл. 118, ал. 1 ЗДДС е предвидено задължение за лицата да регистрират и отчитат извършените от тях доставки/продажби в търговски обект чрез издаване на фискална касова бележка от фискално устройство (фискален бон) или чрез издаване на касова бележка от интегрирана автоматизирана система за управление на търговската дейност (системен бон), независимо от това дали е поискан друг данъчен документ. По силата на чл. 187, ал. 1 ЗДДС при прилагане на принудителната административна мярка по чл. 186, ал. 1 ЗДДС се забранява и достъпът до обекта или обектите на лицето, а наличните стоки в тези обекти и прилежащите към тях складове се отстраняват от лицето или от упълномощено от него лице. Мярката се прилага за обекта или обектите, където са установени нарушения. В конкретния случай безспорно е установено, че търговецът, стопанисвал обекта не е изпълнил задължението си по чл. 118, ал. 1 ЗДДС във връзка с чл. 25, ал. 1 и чл. 3 от Наредба № Н-18/13.12.2006 г. за регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти чрез фискални устройства и на 21.03.2016 г. не е издал касова бележка за извършена продажба на стоки, платена в брой. Правилно съдът е приел, че при налагане на принудителната административна мярка административният орган действа при обвързана компетентност - при неизпълнение на реда и начина за издаване на документ за продажбата, е длъжен да наложи мярката. С преценката органът разполага по отношение на срока, за който прилага мярката и в случая е упражнил това си правомощие, като не е определил максимално предвидения от закона срок. Неоснователно е възражението в касационната жалба за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в липса на произнасяне по доказателствено искане на жалбоподателя. Това доказателствено искане е свързано с установяване на обстоятелството, че нарушението е за първи път. Това обстоятелство изрично е посочено в мотивите на оспорения акт и не е оспорено от насрещната страна. Следователно липсата на произнасяне от съда не представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не се е отразило върху установената по делото фактическа обстановка. Неоснователно е възражението за липса на произнасяне по възражението за недопустимост на жалбата, направено от насрещната страна. Първо подобно възражение не е в интерес на касационния жалбоподател. Второ в обжалваното решение, съдът е изложил мотиви, че приема жалбата за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в предвидения от закона преклузивен срок, считано от дата на връчването й. Обстоятелството, че към момента на изпълнение на наложената мярка, обекта се стопанисва от трето лице, не води до отпадане на правния интерес от оспорването, тъй като жалбата е подадена от адресата на оспорения административен акт. Поради това и в изпълнение на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция намира, че обжалваното решение е допустимо. От друга страна противно на твърдението в касационната жалба, изявлението на процесуалния представител на административния орган не представлява признание, че принудителната административна мярка е наложена при отпаднало основание. Правилно и в съответствие с чл. 187, ал. 1 ЗДДС съдът е приел, мярката се прилага по отношение на обекта, в който е извършено нарушението. От наличните по преписката доказателства, в това число и протокол за извършена проверка от 21.03.2016 г. нарушението е извършено в магазин за хранителни стоки, находящ се в гр. С., ул. Х. К. №.... Обстоятелството, че в последствие обектът се стопанисва от трето лице е относимо към изпълнението на мярката, а не към основанията за налагането й. По тези съображения, настоящият състав преценява, че обжалваното първоинстанционно решение, с което е отхвърлена жалбата на С. С. Н. в качеството й на ЕТ "С. - С. Н." против наложената принудителна административна мярка, следва да се остави в сила. Решението в частта за разноските е постановено в нарушение на материалния закон. Съгласно чл. 186, ал. 4 ЗДДС обжалването на заповедта за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 186, ал. 1 от същия закон, е по реда на АПК. От това следва, че за определяне на разноските е приложима нормата на чл. 143 АПК, а не нормата на чл. 161 ДОПК. Съгласно тълкувателно решение № 3/13.05.2010 г. на ОССК на ВАС по т. д. № 5/2009 г. нормата на чл. 143, ал. 4 АПК урежда разноските при отхвърляне на оспорването, като определя само възнаграждението за адвокат, ако насрещната страна е ползвала такъв. Поради това и на основание чл. 144 АПК, по отношение на юрисконсултското възнаграждение субсидиарно приложение следва да намери чл. 78, ал. 8 АПК (в сила от ДВ бр. 8/24.01.2017 г.), който препраща към възнаграждението по чл. 37 от Закона за правната помощ. В касационната жалбата не са изложени конкретни оплаквания по тази част от решението, но предвид искането на жалбоподателя за отмяната му изцяло и на основание чл. 218, ал. 2 АПК, която норма задължава касационния съд да следи служебно за съответствието с материалния закон, следва да се приеме, че неправилно размерът на юрисконсултското възнаграждение е определен от първоинстанционния съд съгласно чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Решението в тази част е постановено в нарушение на материалния закон - чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК (ред. ДВ бр. 8/2017 г.), чл. 143, ал. 4 и чл. 144 АПК. По тези съображения, решението в частта на присъдените в полза на администрацията разноски следва да се отмени за сумата над 100 лева. При този изход на спора и на основание чл. 143, ал. 4 АПК във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 186, ал. 4 ЗДДС на ответника по касация следва да се определи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева за осъществено процесуално представителство от юрисконсулт. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,