Решение № 2566 от 21.02.2012 г. на ВАС по адм. д. № 10513/2010 г.

от 09.02.2010 г. на директора на Областна дирекция на МВР - Пловдив, с която на основание чл. 75, т. 6 ЗБЛД е наложена принудителна административна мярка "Забрана за напускане на Република България до отпадане на основанието. Извършвайки контрол за законосъобразността на обжалваната заповед за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 75, т. 6 ЗБЛД, Административен съд - Пловдив е приел, че задължението на Тасим Расимов Мехмедов попада в дефиницията на закона за парични задължения в големи размери към физически или юридически лица според посоченото в искането на частния изпълнител с район на действие - Пловдивски окръжен съд, за налагане на ПАМ. Счел е, че не се доказва личното имущество на жалбоподателя да покрива безспорно установените парични задължения, а доводи за наличие на втората алтернатива, изключваща приложението на нормата на чл. 75, т. 6 ЗБЛД - надлежно обезпечение на паричните задължения, не са направени в хода на производството. Решението е неправилно. Между страните няма спор, че със заповед № з-1865

от 9.02.2010 г. на директора на Областна дирекция на МВР - Пловдив, във връзка с поискана забрана на основание чл. 75, т. 5 ЗБЛД, по отношение касатора Тасим Расимов Мехмедов е приложена ПАМ "Забрана за напускане на страната до отпадане на основанието". С решение № 2 от 31.03.2011 г. на Конституционния съд (КС) по к. д. № 2/2011 г. (обн. ДВ, бр. 32/2011 г.), разпоредбата на чл. 75, т. 6 ЗБЛД е обявена за противоконституционна. Според чл. 151, ал. 2 от Конституцията, законът, обявен за противоконституционен не се прилага от деня на влизане на решението на КС в сила. По аргумент от противното от ал. 3 на същия текст, частта от закона, която противоречи на Конституцията се обезсилва и загубва действието си, т. е. престава да действа занапред. На основание чл. 14, ал. 6 от Закона за Конституционния съд (ЗКС) решенията на този съд са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани, т. е. важат спрямо всички. При преценка на въздействието на решението спрямо правните последици, възникнали от държавни актове, правни сделки и други юридически факти, основани на противоконституционния закон през периода на тяхното действие, следва да се има предвид, че тези актове (в т. ч. индивидуалните административни актове), запазват своето правно действие. Същевременно предписаните им правни последици произтичат от правна норма, обявена за противоконституционна, т. е. издадени са на отпаднало основание. Този новонастъпил юридически факт, по аргумент от чл. 142, ал. 2 АПК, следва да се отчете като правопрекратяващ досежно възможността адресатът да търпи ограничение, произтичащо от обезсилена законова норма. Обезсилването на цитираните разпоредби има за последица отмяната в цялост на индивидуалните административни актове, издадени на основание на същите. По този начин се реализира непосредственото действие на Конституцията, предвид върховенството й в йерархията на правните нормативни актове, като не се допуска то да бъде осуетено от противоконституционните разпоредби. Съгласно цитираната разпоредба и по силата на конституционния принцип за равенство пред закона, въз основа на решението на Конституционния съд, налице са основанията за отменянето на заповедта за налагане на ПАМ по чл. 75, т. 6 ЗБЛД. В същия смисъл виж: решение по адм. д. № 7070/2011 г. По изложените съображения съдът намира, че обжалваното съдебно решение е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено като неправилно, като се отмени и заповедта за прилагане на ПАМ. С оглед изхода на делото и предвид формулираното в касационната жалба искане за репариране на съдебни разноски, на основание чл. 143, ал. 1, вр. с чл. 228 АПК в полза на касационния жалбоподател следва да бъдат присъдени направените пред двете съдебни инстанции разноски за държавна такса в размер на 15 лева (10 + 5) и адвокатско възнаграждение - 750 лева (300 + 450) лева (адвокатско пълномощно от 26.04.2010 г. (л. 32 от адм. д. № 654/2010 г. на АС - Пловдив и от 20.03.2011 г., приложено на л. 25 от настоящото дело). Доколкото отговорността за разноски е обективна (невиновна) и цели репариране на разноските, направени по делото и възнаграждението на един адвокат, в обхвата й не попадат други облигационни вземания на страните, независимо от техния източник. Макар и да има санкционен характер срещу страната, неоснователно предизвикала правния спор, отговорността за разноски не обхваща причинените вреди, а само направените по делото разноски. При липсата на легално определение на понятието, граматическото и логическо тълкуване на чл. 143 АПК и чл. 78 и сл. ГПК, приложим по силата на препращащата норма на чл. 144 АПК, налагат извод, че под "разноски" в процеса следва да се разбират тези парични средства, които са изразходени от страната във връзка с извършването на определени процесуални действия (депозит за призоваване на свидетел, възнаграждение за вещо лице, разходи за извършване на оглед и др., адвокатски хонорар за представителство в процеса). Следователно разноските включват всички суми, които страната е заплатила във връзка с извършването на правните действия в процеса или за оказаната й правна защита. Фактическите действия на страните по събиране на доказателствата, които да представят по делото, командировки, пътни разноски и пр. не представляват такива разноски. Заплащането на разходи за пътуване до седалището на компетентния съд също е извън обхвата на отговорността за разноски, отделно от това - личното явяване на страната не е било задължително - Сравн.: чл. 142, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 144 АПК и чл. 224 и чл. 269, ал. 1 НПК. Водим от горното, на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2-ро, във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,