Решение № 5129 от 22.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11911/2020 г.

Решение № 5129 от 22.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11911/2020 г., VIII о., докладчик съдията Таня Комсалова Производството по делото е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "Сим-Тур" ООД, гр. П., подадена чрез представляващия го Н. Ц., приподписана от адв. Х., с приложеното за целта пълномощно, против Решение № 797/31.07.2020 г., постановено по адм. дело № 400/2020 г. по описа на Административен съд – С.-област /АСС0/. В касационната жалба са изложени аргументи за недопустимостта на съдебния акт, а по същество и за неговата неправилност, като от изложените аргументи се извеждат касационни основания чл. 209, т. 3 от АПК – нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Твърди се противоречие с чл. 229 от ГПК, чл. 239, т. 4, чл. 99, т. 5 и чл. 106 от АПК. Конкретно се счита, че е пререшен административно-правен спор, по който е постановен влязъл в сила съдебен акт – Решение № 2711 от 19.02.2020 г. по адм. дело № 10042/2019 г. по описа на ВАС, с което е отменен предходен АУПВ за същото задължение, поради което било недопустимо издаването на нов индивидуален административен акт. Иска да бъде обезсилено като недопустимост Решението на АССО, алтернативно да бъде отменено като неправилно. Подробни съображения са изложени в касационната жалба. Ответникът по касация - Председателя на Комисията за финансов надзор (КФН), чрез процесуални си представител юрк. С., оспорва касационната жалба, като по подробни аргументи, изложени в депозираните по делото писмени бележки и поддържани в проведеното открито съдебно заседание, настоява за оставяне в сила на оспореното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура поддържа мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на осмо отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното Решение № 797/31.07.2020 г., постановено по адм. дело № 400/2020 г. по описа на АССО е отхвърлена жалбата на "Сим-Тур"ООД, гр. П., против Акт за установяване на публично вземане /АУПВ/ № 214-ЗА от 16.03.2020 г. на Председателя на Комисията за финансов надзор /КФН/, с който на основание чл. 27, ал. 7 изр. второ и чл. 27, ал. 5 от Закона за Комисията на финансов надзор /ЗКФН/ във вр. с чл. 166, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ и във вр. с ред 35 от раздел II, т. I "Такси за осъществяване на общ финансов надзор" от Приложение към чл. 27, ал. 1 от ЗКФН на "Сим-Тур" ООД, гр. П. са установени публични вземания, както следва: 1. За такса за осъществяване на общ финансов надзор в размер на 500 лева за 2018 г., ведно със законната лихва за забава, дължима за периода от 01.02.2018 г. до окончателното й плащане, и 2. Преизчислена част от такса за осъществяване на общ финансов надзор в размер на 69, 45 лева, дължима за периода от 01.01.2019 г. до 20.02.2019 г., ведно с лихва за забава в размер на 2, 78 лева за периода от 01.02.2019 г. до 20.02.2019 г. и законната лихви за забава от 21.02.2019 г. до окончателното й плащане. За да отхвърли жалбата, първоинстанционният съд е приел, че оспореният индивидуален административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, съгласно материалноправните разпоредби и в съответствие с целта на закона. Съдът е приел за установено, че до 20.02.2020 г. "Сим-Тур" ООД е застрахователен агент, вписан в регистъра на застрахователните брокери и агенти, воден от КФН по чл. 30, ал. 1, т. 12 от ЗКФН. При наличието на това обстоятелство е обосновал извод, че търговецът дължи такса за осъществяване на общ финансов надзор съгласно раздел II Такси за осъществяване на общ финансов надзор, т. I, ред 35 на Приложението към чл. 27, ал. 1 от ЗКФН - "Такси, събирани от Комисията за финансов надзор" в размер на 500 лева за 2018 г. и преизчислена такава за 2019 г. до 20.02.2019 г. в размер на 69, 45 лева, като дължимостта на тази такса не е обвързана с обстоятелството дали "Сим-Тур"ООД е сключвал застрахователни полици към "Лев Инс"АД. Според решаващия състав дължимостта на таксата е в следствие на обстоятелството, че касаторът е вписан в регистъра на застрахователните брокери и агенти, тоест е поднадзорно лице по отношение, на което КФН осъществява надзорните си правомощия, който са предвидени в ЗКФН, т. е. дължимостта на таксата не е обвързана с реалното осъществяване на дейността като застрахователен агент. На следващо място е споделил изложените в процесния АУПВ аргументи на административния орган, че издаването на АУПВ не е в противоречие с Решение № 2711/19.02.2020 г. постановено по адм. дело № 10042/2019 г. по описа на ВАС, доколкото отмяната на предходно издадения АУПВ е поради констатираното от съда съществено нарушение на административно производствените правила, поради което няма законови пречки, напротив прието е за напълно обосновано в тези случаи да бъде започнато наново административното производство за установяване на съответните публични вземания. Посочено е че силата на пресъдено нещо съгласно съдебния акт на ВАС не се простира по въпроса за дължимостта въобще на таксата за общ финансов надзор за 2018 г., а тези за 2019 г. въобще не са били предмет съдебното производство. Съгласно чл. 218, ал. 2 АПК при касационната проверка на оспореното първоинстанционно решение съдът следи служебно за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, т. е. тази проверка не е ограничена до посочените в касационната жалба касационни основания по чл. 209, т. 1, т. 2 и т. 3, предложение първо АПК. Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на Административен съд – С.-област като валидно и допустимо, като постановено в правораздавателната дейност на съда, от законен състав и при правилна преценка за допустимостта на съдебния контрол. Неправилно е позоваването в касационната жалба на чл. 299 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК. В АПК е налице изрична правно уредба относно недопустимостта на съдебния контрол при наличието на посочената абсолютна отрицателна процесуална и това е нормата на чл. 159, т. 6 от АПК, поради което и не намира субсидиарно приложение правилото на чл. 299 от ГПК /виж чл. 144 от АПК/. От друга страна касационният жалбоподател неправилно интерпретира фактите по делото и счита, че случаят следва да се субсумира в приложното поле на посочената правна норма – липсва друг влязъл в сила съдебен акт, постановен между същите страни и със същия предмет в случая законосъобразността на АУПВ № 214-ЗА от 16.03.2020 г. на Председателя на Комисията за финансов надзор. Или касационната инстанция вкл. и при осъществения служебен контрол в обхвата на чл. 218, ал. 2 от АПК счита че съдебният акт е постановен при наличието на всички абсолютни положителни процесуални предпоставки и при липсата на абсолютните отрицателни процесуални такива, поради което е и допустим. Що се касае до бланкетното твърдение за процесуални нарушения в дейността на съда, конкретни съображения не са изложени, а не е дължима служебна проверка от касационната инстанция за такива, поради което и съдът не обсъжда това касационно основание. По обосноваността и съответствието с материалния закон на съдебния акт, които следва да бъдат разгледани общо, касационната инстанция констатира следното. В обжалваното съдебно решение в съответствие със събраните по делото доказателства правилно е установена фактическата обстановка, която не е спорна между страните. В този смисъл и липсват всякакви основания да се приеме, че съдебният акт е необоснован. На практика спорът се концентрира върху правилното приложение на материалния закон, като оплакванията на касатора се свързват с правилността на извода на съда относно допустимостта на проведеното административно производство, в частност валидността на процесния АУПВ, при наличието на влязъл в сила съдебен акт (Решение № 2711/19.02.2020 г., постановено по адм. дело № 10042/2019 г. по описа на ВАС, първо отделение), с който е отменен като незаконосъобразен предходно съставен АУПВ № 235-ЗА/11.01.2019. на Председателя на КФН, с който спрямо дружеството е било установено публично вземане за такса за общ финансов надзор в размер на 500 лева, ведно със съответните лихви за забава, за 2018 г. дължими на основание чл. 27, ал. 1 и ал. 5 от КФН във вр. с Приложението към същата разпоредба, Раздел II, т. I, ред 35 (редакцията ДВ бр. 24/2018 г.). Безспорно с АУПВ № 235-ЗА от 11.01.2019 г. на Председателя на КФН е установено на "Сим-Тур"ООД същото по вид и размер задължение, касателно 2018 г. Този АУПВ е бил предмет на оспорване по съдебен ред, като с посоченото окончателно Решение № 2711/19.02.2020 г., постановено по адм. дело № 10042/2019 г. по описа на ВАС, първо отделение, е отменен като незаконосъобразен, но не поради недължимост на процесното публично вземане (въпросът относно материалната законосъобразност на този индивидуален административен акт не бил предмет на преценката на съда), а поради допуснати съществени нарушения на административно производствените правила по смисъла на чл. 168, ал. 4 от АПК /отм. но в сила към датата на разглеждане на делото от ВАС/. С оглед на изложеното се налага изводът, че въпросът относно задължението на "Сим-тур"ООД за заплащане на спорната такса за 2018 г. не е разрешен с влязъл в сила съдебен акт, както правилно е възприел и административния съд. На още по-голяма основание това важи за установеното задължение за 2019 г., което не е било предмет на отменение АУПВ. Действително съгласно чл. 177, ал. 1 АПК съдебното решение има сила за страните по делото; ако оспореният акт бъде отменен или изменен, решението има действие по отношение на всички. В ал. 2 на чл. 177 АПК е предвидено, че актове и действия на административния орган, извършени в противоречие с влязло в сила решение на съда са нищожни; всеки заинтересован може да се винаги да се позове на нищожността или да поиска съда да я обяви. В случая при така установените факти не може да се приеме, че оспореният пред съда индивидуален административен акт - АУПВ, в частта, с която е установено публичното вземане за такса по чл. 27, ал. 1 от ЗКФН за 2018 г., е постановен в противоречие в окончателния съдебен акт на ВАС по адм. дело № 10042/2019 г., тъй като с посоченото решение изрично е прието, че АУПВ е незаконосъобразен поради допуснати при издаването му съществени нарушения на административно производствените правила, конкретно не е спазено изискването на чл. 26, ал. 1 от АПК, нарушена е била и разпоредбата на чл. 34 от АПК, в който случай съдът не се занимава с основанията по чл. 149, т. 4 и т. 5 от АПК /виж чл. 168, ал. 5 от АПК нов ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г., отм. с ДВ бр. 15 от 2021 г., но в сила към датата на постановяване на коментирания тук съдебен акт/. Действително с посоченото решение не е върната преписката на Председателя на КФН за издаване на административен акт при спазване на процесуалните правила в съответствие с правилото на чл. 168, ал. 5 от АПК /нов ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г., отм. с ДВ бр. 15 от 2021 г. /, но доколкото административното производство по установяването на публичното вземане не започна по инициатива на лицето, а по инициатива на административния орган, в тези случаи преценката дали да бъде образувано ново административно производство и постановен нов административен акт принадлежи изцяло на административния орган, разбира се при спазване на процесуалните срокове за образуване на производствата по установяването на публичните вземания /а те са спазени/. Не може да се сподели тезата, че в случаи като процесния се обезсмисля правораздавателната дейност на съда и се отрича задължителния характер на влязлото в сила съдебно решение. По правило силата на пресъдено нещо има своите обективни предели и те се свързват с разрешените със съдебния акт въпроси, а в случая те се свеждат единствено и само до наличието на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила по смисъла на отменения чл. 168, ал. 4 от АПК, но не и относно дължимостта на таксата за 2018 г. Неоснователно е и възражението на касатора, че административният орган разполага с правомощия, неограничени във времето – времевата компетентност за установяване на публичните вземания във всички случаи е ограничена във времето вкл. и по аргумент от чл. 109 от ДОПК и от чл. 171 и сл. от ДОПК. В този смисъл и случая не попада в приложното поле нито на чл. 99, т. 5 от АПК, нито на чл. 239 от АПК във вр. с чл. 106 от АПК. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК настоящата инстанция намира, че обжалваното съдебно решение е правилно постановено, в съответствие с материалния закон, по останалите аргументи изложени в него, към които касационната инстанция препраща на основание чл. 221, ал. 2 изр. последно от АПК, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора и своевременно направеното искане за присъждане на разноски от страна на ответника на основание чл. 143, ал. 4 от АПК във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, касаторът следва да бъде осъден да заплати разноски представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 /сто/ лева. Разноските по правилото на § 1, т. 6 от ДР на АПК се присъждат в полза на Комисията за финансов надзор /чл. 2, ал. 3 изр. първо от ЗКФН/. Водим от горното, Върховния административен съд, състав на осмо отделение: