Решение № 10388 от 3.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5109/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на З. К. Д., подадена чрез процесуалния представител адв. Мурджев, срещу Решение 1714 от 06.12.2023 г., постановено по адм. дело 2644/2022 г. по описа на Административен съд Варна в частта, с която е отхвърлена жалбата й срещу мълчалив отказ на кмета на Община Варна да издаде заповед по чл. 4, ал. 3 от Закона за управление на етажната собственост /ЗУЕС/ за определяне на прилежаща площ на сграда по подадено заявление рег. РД22020623ВН/27.09.2022 г. и е осъдена да заплати разноски по делото. В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост, необоснованост и неправилност на решението в оспорената му част, поради противоречие с материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила отменителни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. Твърди се, че първоинстанционният съд не се е съобразил с всички факти и обстоятелства по спора, както и е постановил решението си по некомпетентно изготвена съдебно-техническа експертиза. Възразява се, че поради отказ на съда да допусне повторна съдебно-техническа експертиза делото е останало неизяснено от фактическа страна. Според касатора обратно на приетото от съда процесната сграда няма към настоящия момент прилежаща площ и не е включена в урегулиран позелен имот /УПИ/, одобрен по предвидения от закона ред. По същество се излагат доводи за необоснованост и неправилност на заключението на вещото лице. Претендира се отмяна на съдебното решение в оспорената му част и постановяване на друго, с което да се уважи жалбата и върне преписката на административния орган за произнасяне, както и се присъдят разноски за две съдебни инстанции. Ответникът кмета на Община Варна, редовно призован, в съдебно заседание не изпраща представител и не изразява становище по касационната жалба. В приложен по делото писмен отговор, чрез процесуалния си представител юрк. Гоцева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба, както и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на касатора. Ответниците Етажната собственост на собствениците на самостоятелни обекти в сграда, находяща се на [улица], гр. Варна, и А. И. И., редовно призовани, не се явяват, не изпращат представител и не изразяват становище по касационната жалба. Ответникът директор на дирекция Архитектура, градоустройство и устройствено планиране /АГУП/ при Община Варна, редовно призован, не се явява, не изпраща представител и не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователностна касационната жалба. Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд Варна е образувано по жалба срещу мълчалив отказ на кмета на Община Варна да издаде заповед по чл. 4, ал. 3 от ЗУЕС за определяне на прилежаща площ на сграда по подадено заявление рег. РД22020623ВН/27.09.2022 г. и последващ изричен отказ, обективиран в писмо рег. РД22020623ВН-066ВН/14.11.2022 г. на директора на дирекция АГУП при Община Варна. Със заявление рег. РД22020623ВН/27.09.2022 г. жалбоподателите, в това число и касатора З. Д., са поискали от кмета на Община Варна да издаде заповед по чл. 4, ал. 1, във вр. ал. 2 от ЗУЕС, за определяне на прилежаща площ на сграда /секция към жилищен блок/, находяща се на [улица] /сега [улица]/, гр. Варна, в която същите са собственици на апартаменти. Така подадено заявление е било изпратено по компетентност на дирекция АГУП при Община Варна, съгласно поставена резолюция върху него. С писмо рег. РД22020623ВН-066ВН/14.11.2022 г. директорът на дирекция АГУП при Община Варна е уведомил заявителите, че за определяне на прилежаща площ към сграда следва да са налице няколко кумулативно дадени изисквания, при наличие на които възниква задължение на административния орган да се произнесе, а именно да е налице сграда, тя да е в режим на етажна собственост и за сградата да не може да се обособи самостоятелно УПИ, които не се установяват за процесната сграда, доколкото същата попада в УПИ I за жилищно строителство, кв. 561 по плана на 14-ти микрорайон, гр. Варна, и прилежащата й площ е определена с урегулирания имот по действащия план, поради което не са налице предпоставки за удовлетворяване на искането. По подаденото заявление кметът на Община Варна не се е произнесъл в законоустановения срок. Постановеният изричен отказ на директора на дирекция АГУП, обективиран в писмо рег. РД22020623ВН-066ВН/14.11.2022 г., е прогласен за нищожен от Административен съд Варна, като съдебното решение в тази му част е влязло в сила като необжалваемо. С решението, в обжалваната му част в настоящото съдебно производство, Административен съд Варна е отхвърлил жалбата на З. Д. срещу мълчалив отказ на кмета на Община Варна да издаде заповед по чл. 4, ал. 3 от ЗУЕС за определяне на прилежаща площ на сграда по подадено заявление рег. РД22020623ВН/27.09.2022 г. За да отхвърли жалбата срещу мълчаливия отказ съдът е приел, че е налице формиран мълчалив отказ, подлежащ на съдебен контрол, предвид обявяването нищожността на постановения изричен отказ, който обаче отказ е законосъобразен. Прието е от съда, че за да бъде приложен в случая чл. 4, ал. 1 от ЗУЕС и за административния орган да възникне задължение да определи прилежащи площи следва да са налице три кумулативни предпоставки, а именно: по отношение на сградата да е приложим режима на етажна собственост, преструктуриране на квартали с комплексно застрояване и невъзможност за обособяване в отделен урегулиран поземлен имот по реда на ЗУТ. Позовавайки се на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, административният съд приема за установено, че поземлен имот с идентификатор 10135.1030.4, в който попада сграда с идентификатор 10135.1030.4.7, е обособен в самостоятелен УПИ I, кв. 561 по плана на 14- ти м. р. на гр. Варна, поради и което с обособяването на това УПИ е определена и необходимата прилежаща площ, при съобразяване на съществуващите сгради в тяхната съвкупност. Според съда разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗУЕС, респ. на чл. 1 и сл. от Наредба 6 от 18.09.2009 г. за определяне на прилежаща площ към сгради в режим на етажна собственост в квартали с комплексно застрояване /Наредба 6/2009 г./, регламентират реда и условията за обособяване на прилежащи площи към съществуващи сгради в режим на етажна собственост в квартали с комплексно застрояване, в т. ч. и при преструктуриране на квартали с комплексно застрояване, и не са приложими за сгради в режим на етажна собственост, намиращи се в поземлен имот, за който има отредено УПИ с конкретно предназначение и режим на регулация по влязъл в сила подробен устройствен план /ПУП/, каквато е процесната сграда. Въз основа на това първоинстанционният съд обосновава извод, че в случая не е налице последната предпоставка по чл. 4, ал. 1 от ЗУЕС за определяне на прилежаща площ и с оглед на това не са налице условията за издаване на заповед от кмета на Община Варна. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, намира решението в оспорената му част за валидно, допустимо и правилно. Мълчаливият отказ е напълно приравнен към изричния такъв, поради което при преценка на неговата законосъобразност съдът следва да се съобрази с всички фактически и правни предпоставки, обуславящи претендираното право и предполагаемите съображения, които са мотивирали административния орган да не уважи искането. В случая установените в хода на първоинстанционното производство факти и обстоятелства обосновават извод за законосъобразност на оспорения мълчалив отказ, както и правилно приема административният съд. Съгласно разпоредбите на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от ЗУЕС, на основание които е подадено от касаторката заявление рег. РД22020623ВН/27.09.2022 г., при преструктуриране на квартали с комплексно застрояване и в случаите, когато сграда в режим на етажна собственост не може да се обособи в отделен урегулиран поземлен имот по реда на Закона за устройство на територията /ЗУТ/, се определя прилежаща площ към сградата от кмета на общината по негова инициатива или по искане на заинтересованите лица по ред, определен с Наредба 6/2009 г. В съответствие с цитираните разпоредби определянето на прилежаща площ към сграда е в правомощията на кмета на общината както в хипотезата на преструктуриране на квартали с комплексно застрояване, така и в случаите когато съществуваща сграда в режим на етажна собственост не може да се обособи в отделен урегулиран поземлен имот по реда на ЗУТ. В процесния случай от приетите по делото писмени доказателства, включително и съдебно-технически експертизи, се установява, че процесната сграда попада в поземлен имот с идентификатор 10135.1030.4, за който имот по действащия за кв. 561, 14-ти м. р., ПУП частично изменение на застроителния и регурационен план, одобрен със заповед Г-24/10.05.1999 г. на кмета на Община Варна, са отредени УПИ I за жилищно строителство, УПИ II за трафопост и УПИ III за гаражи. По делото се установява също така, че процесната сграда, макар и самостоятелна, с отделен вход, представлява една от секциите към жилищна сграда, обстоятелство сочено и от касаторката в заявление рег. РД22020623ВН/27.09.2022 г., и попада в УПИ I с отреждане за жилищно строителство, което и УПИ е отредено за цялата сграда на [улица], като съвкупност от секции и входове. В тази връзка правилно административният съд приема, че при обособяването на това УПИ с частичното изменение на плана през 1999 г. е определена необходимата прилежаща площ и то при съобразяване на съществуващите сгради /секции/ в тяхната съвкупност, както и с оглед на тяхното разположение в имота. Това обстоятелство от своя страна, противно на изложеното в касационната жалба, обосновава извод за липсата на една от законовите предпоставки за определяне на прилежаща площ на основание чл. 4 от ЗУЕС със заповед на кмета на общината, а именно невъзможността сграда в режим на етажна собственост да се обособи в самостоятелно УПИ. С оглед на това решаващият извод на съда за законосъобразност на оспорения мълчалив отказ на кмета на Община Варна да определи прилежаща площ към процесната сграда е правилен. При постановяване на решението не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Решението е постановено след изясняване на спора от фактическа страна и при цялостна преценка на събраните по делото доказателства. Доводите и възраженията на страните са разгледани от съда, а приетите основна и допълнителна съдебно-техническа експертиза е обсъдена заедно с останалите приети по делото доказателства. Неоснователно в тази връзка е оплакването на касатора за допуснато съществено процесуално нарушение, поради отказа на съда да не приема допълнителната съдебно-техническа експертиза и допусне повторна съдебно-техническа експертиза. Съгласно чл. 201 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК, съдът може да възложи повторно заключение когато първоначално изготвеното не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност. В случая правилно административният съд е приел изготвената допълнителна експертиза и е отхвърлил искането за допускане на повторна такава с друго вещо лице, доколкото не се установява заключението на вещото лице по тази експертиза да е необосновано и да поражда съмнения за неговата правилност. Обстоятелството, че жалбоподателят не е бил съгласен с констатациите на вещото лице не обосновава извод за необоснованост и неправилност на самото експертното заключение. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд Варна в оспорената му част е правилно и не са налице сочените от касатора основания за неговата отмяна, поради което ще следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и с оглед своевременно заявеното искане от процесуалния представител на ответника кмета на Община Варна за присъждане на разноски за тази инстанция, касаторът ще следва да бъде осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция, което следва да бъде определено в размер на 50 лева, съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25а, ал. 3 от Наредба за заплащане на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,