Решение № 411 от 24.11.2014 г. на ВКС по н. д. № 1344/2014 г.

Решение № 411 от 24.11.2014 г. на ВКС по н. д. № 1344/2014 г., III н. о., НК, докладчик председателят Саша Раданова Производството пред ВКС е образувано по искане на Е. М. Д., подсъдима по нохд № 561/2013 г. на Дупнишкия районен съд и внохд № 212/2014 г. на Кюстендилския окръжен съд, за възобновяване на наказателното производство, предмет на посочените дела. С позоваване на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, с искането и писменото становище по него, изготвени от осъдената, и с допълнението към искането, изготвено от защитник, се иска отмяна на въззивното решение, след което Д. да бъде оправдана или делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане. В допълнение към искането, изготвено от осъдената, се твърди, че предходните съдебни инстанции са приели факти, основани на неистински документ. В съдебно заседание искането се поддържа от двама защитници по съображенията, изложени в него и в допълнението към него. Представителят на ВКПр не намира искането за основателно и дава заключение за оставянето му без уважение. Искането е допустимо да бъде разгледано - направено е от осъдено лице, с него се иска отмяна на съдебен акт от изброените в чл. 419 НПК, постановен на 1.VIII. 2014 г. и непроверяван по касационен ред, и е заведено в изпращащия съд на 14.VII. 2014 г. - но не и уважено. С първоинстанционната присъда - № 1 от 10.I. 2014 г. - Е. М. Д. е призната за виновна в това, че през м. IV. 2011 г. в [населено място] е изготвила неистински нотариални удостоверявания върху 12, дължими по чл. 141, ал. 3 ТЗ, декларации от името на Ж. П., М. П., М. П., М. Г., П. И. и М. Л., всичките сръбски граждани, като в декларациите саморъчно изпълнила текста и подписа върху неистински правоъгълен печат на регистрирания под № 293 нотариус С. С., поставила върху декларациите и неистински кръгъл печат на същия нотариус, и всичко това извършила с цел декларациите да бъдат използвани пред Службата по вписванията в [населено място], за което деяние, извършено при условията на продължавана престъпна дейност, и на основание чл. 308, ал. 2 НК е наказана с 8 месеца лишаване от свобода, изтърпяването на които е отложено с 3-годишен изпитателен срок. С въззивното решение - № 114 от 1.VIII.2014 г. - присъдата е изменена, като извършеното деяние е преквалифицирано в престъпление по чл. 316 във вр. с чл. 308, ал. 2 НК. Не е основателно оплакването за допуснато нарушение - вероятно, процесуално, и, също вероятно, на чл. 301, ал. 1, т. 2 НПК - с липсата на изложени от предходните две инстанции на съображения относно правната природа на инкриминираните документи, дали те са официални или частни. Такива съображения не е било нужно да бъдат излагани, след като изрично с ал. 2 на чл. 308 НК, и съставянето на неистински нотариални удостоверявани, и преправянето съдържанието на истински такива, е приравнено на съставянето на неистински и преправяне съдържанието на истински официални документи. Не е основателно твърдението, поддържано и в изготвеното от защитник допълнение към искането, че е ограничено правото на защита с осъждането на Д. от въззивния съд за престъпление, за което в обвинителния акт нямало изложени обстоятелства и срещу извършването на което престъпление не се била защитавала. Твърдението очевидно пропуска посочването в обвинителния акт на обстоятелството, че Д. е ползвала съставените декларации с неистински нотариални удостоверявания като ги " окомплектовала ... и ги занесла на колегата си - адв. М. А. В., която била преупълномощила ... да я представлява пред Агенцията по вписванията ... Служба ... -гр. Кюстендил ... като подаде ... необходимите документи ... за регистрацията", т.е. процесните декларации, който ангажимент М.В. изпълнила.Застъпеното в искането и в изготвеното от защитник допълнение разбиране за обхвата на защитата, не може да бъде възприето.Последната обхваща всичко, изложено в обстоятелствената част на обвинителния акт и е насочена към неговото пълно или частично признание или оборване.И след като използването на съставените документи с неистински нотариални удостоверявания е било вменено на Д. с внесения обвинителен акт, то защитата й не би могла да се ограничи само до фактите, относими към повдигнатото обвинение в престъпление по чл. 308, ал.2 НК, и сега да твърди неведение относно не само съставянето, но и последващото съставянето на инкриминираните документи тяхно ползване. Неоснователно в искането се твърди, че преквалифицирайки извършеното от Д. деяние, въззивният съд "недопустимо" бил изменил " и фактите, и правото"., въпреки че можел да упражни правомощието си по чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК "само когато фактите са правилно установени от първата инстанция и въззивната инстанция ги възприема изцяло" /цитатът е от допълнението към искането, изготвено от защитник/ . Неоснователността на твърдението идва оттам, че въззивният съд е постъпил точно така, както защитникът смята, че е следвало да постъпи, тъй като изцяло е споделил правилността на това, което първата инстанция е приела за установено относно ползването от Д. на инкриминираните документи /мотиви към първоинстанционната присъда на л. 42, гърба, от първ. д./. Не съставлява процесуално нарушение от изброените в чл. 348, ал. 3 НПК действително получилото се несъответствие между описаното в диспозитива на първоинстанционната присъда деяние и дадената му с въззивния съд правна квалификация. Несъответствието не представлява противоречие между мотиви и диспозитив нито по отношение на първоинстанционната присъда, нито по отношение на въззивното решение, защото и в двата акта волята на съда е ясна. Несъответствието не се отразява и върху правото на осъдената да разбере, за извършването на какво престъпление е призната за виновна и осъдена. Несъответствието не би имало негативни за осъдената последици и при евентуално привеждане в изпълнение на условната присъда. Не е допуснато процесуално нарушение, отразило се върху защитата на осъдената, с твърдяната липса - както в обвинителния, така и в двата съдебни акта - на описание на "отделните деяния, включени в състава на единното продължавано престъпление". Както се вижда от прочита на изброените актове, такава липса няма. Вярно е, че не е посочено, дали отделните деяния са осъществени в един или в няколко дни, дали това е станало, напр., в дома на Д. или в кантората й, но такава конкретизация не само не е необходима, съмнително постижима е при най-добро желание от страна на осъдената да съдейства на разследването, а и в допълнението към искането, изготвено от защитник, където е наблегнато върху обсъждания "пропуск", не се сочи, с какво той се е отразил и върху кое от процесуалните права на Д.. В искането осъдената е направила оплакване и за явна несправедливост на наложеното й наказание, чиято основателност също не се споделя. При законово определени граници от 3 месеца до 8 години лишаване от свобода, наложените на Д. 8 месеца лишаване от свобода с прилагане и на условното осъждане, очевидно не са с признаците на явната несправедливост. Що се отнася до чл. 55 НК, неговото прилагане изисква кумулативната даденост на поне две предпоставки: многобройност и/или изключителност /на едно или повече/ на смекчаващите отговорността обстоятелства, както и несъразмерност между най-лекото за престъплението наказание и тежестта на деянието и дееца. Последната именно предпоставка, предвид упражняваната от Д. професия, към която със закон са поставени високи изисквания, не позволява извода за несъразмерност между тежестта на най-лекото наказание и тази на деянието и неговия автор, а оттук - и определянето на дължимата санкция по съответното правило на чл. 55 НК. И, накрая, недопустимо е да се обсъжда възражението, направено от Д. в допълнение към искането за възобновяване, за неистинност на пълномощното, приложено на л. 143 от досъд. разсл. Такова твърдение подлежи на установяване посредством разследване или с влязла в сила присъда /чл. 422, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 1 НПК/, и ако се окаже вярно, искане за възобновяване на наказателното производство може да направи само съответния окръжен прокурор /чл. 420, ал. 1 НПК/. Имайки предвид дотук изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 426 НПК, ВКС